— Аз се отнасям сериозно към брачната клетва!

— Вярвам ти. Той не те заслужава.

Докато Маги наблюдаваше Тод да се отдалечава на коня си, Луиза дойде зад нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Той е прав в известен смисъл. Никой няма да те вини, ако решиш, че брак с човек на другия край на света е безсмислен. Ако си толкова нещастна…

— Не. — Маги захлопна вратата и се обърна. — Какво те кара да мислиш, че съм нещастна?

— Ти.

Маги тръсна глава.

— Ще остана омъжена за Кристофър ако не за друго, то поне защото нося неговото дете.



Коледа бледнееше пред сватбата на шестия херцог Торингтън с госпожица Амелия Хоторн през декември. Не беше необходимо да се прави сметка, за каквито и да е разходи, защото булката беше колкото богата, толкова и красива, а всички бяха единодушни, че достойното й държане и аристократичните й обноски са забележителни за момиче от семейство, натрупало състояние от търговия. Дамите, които присъстваха на сватбата и приема, бяха на мнение, че за красотата на новата херцогиня ще се говори години наред. Съвсем ясно бе, че булката е влюбена в херцога, а за него можеше да се каже, че я обожава.

Един от малкото присъстващи на празненствата, който не изглеждаше впечатлен от сватбата, беше по-младият брат на херцога. След смъртта на стария херцог и със съгласието на новия лорд Кристофър стана граф Дънбар — титла, която включваше затънтени северни имения. Никой от семейството не ги бе посещавал поне век. Осведомените в обществото се съгласиха, че херцогът е бил много щедър да дари тази титла на по-младия си брат, защото той можеше да я задържи заедно с принадлежащите й привилегии за себе си. Същите тези осведомени забелязаха, че новият граф е с доста мрачен вид на сватбата и си спомниха, че не много отдавна Кристофър бе ухажвал прекрасната госпожица Хоторн. А сега графът бе женен за американска наследница, оказала се скандално неподходяща, а наследникът на херцогството приемаше сватбените клетви на красивата Амелия. Повдигаха се вежди. Поклащаха се глави. И въображението на клюкарите започна да преработва суровия материал, който обещаваше да направи сватбата на херцог Торингтън още по-интересна.

Всъщност Кристофър не страдаше от ревност, както мрачното му изражение може би подсказваше. Сватбата и последвалият я официален прием само подчертаха според него колко драстично са се променили възгледите му за живота. Ни най-малко имаше нещо против Джеймс да отведе Амелия Хоторн под венчило и в брачното легло. Нито пък много го интересуваше, че е граф Дънбар. Това, което искаше, беше нещо, което бе имал и захвърлил. Искаше Маги Монтоя Талбът, Искаше да е в леглото му всяка вечер… и дори, ако му позволеше, и да я наблюдава как наедрява с неговите деца в утробата си и как остарява с годините, които биха прекарали заедно.

Маги обаче много ясно бе изразила чувствата си в прямото прощално писмо. Каква ирония — бяха разменили местата си. Сега той беше този, който искаше брак, човек до себе си и любов, а Маги беше доволна да живеят отделно с половината свят помежду им. Разбира се, той бе виновен за това положение. Бе имал шанса, но не го бе осъзнал, докато не стана прекалено късно.

— Пак ли се самосъжаляваш? — попита Питър Скарбъроу, като му подаваше чаша шотландско уиски. — Убедих слугата да ни намери малко от това. Сервират ужасен пунш.

Кристофър вдигна вежди и цинично отвърна:

— Защо трябва да се самосъжалявам?

— Помислих, че навярно току-що си осъзнал какво магаре си и си решил, че Маги струва много повече от всички тези заедно.

— Магаре? Наистина си усвоил интересен речник, докато бяхме в Америка.

— Много подходяща дума за този случай.

— Хм. Добре. За твоя информация, приятелю, не съм осъзнал, че съм магаре точно сега. Знам го от известно време насам.

— Тогава защо не заминеш за Ню Мексико и не покажеш на жена си, че си се осъзнал? Жените обикновено оценяват този род унижение.

Кристофър издаде не съвсем благоприличен звук:

— Какво знаеш ти за жените?

— Повече, отколкото преди. Очаквам да ме поздравиш, момчето ми, за куража, ако не за нещо друго. Преди два дни изпратих писмо на Луиза Гутиерез, в което я помолих да се омъжи за мен.

Кристофър рязко вдигна вежди.

Питър се усмихна.

— Има нещо специфично в тия американки, нали?

— Моите поздравления, Питър. Най-искрени. Луиза е чудесна жена и късметлийка, бих прибавил. — Вдигна чашата за тост.

— Благодаря ти, момчето ми. Сега ми кажи защо ти нямаш куража да отидеш в Ню Мексико и да спечелиш отново Маги?

Лицето на Кристофър помръкна.

— Не те познавам като мъж, който отстъпва пред бой — настояваше Питър.

— В този случай аз просто уважавам желанието й.

— Откога влюбените жени казват истината по подобни въпроси?

— За нещастие Маги винаги казва истината.

— А може и да не знае какво иска.

— Никога не съм виждал жена, която да знае по-добре какво иска — опонира Кристофър.

Питър поклати глава.

— Знаеш ли, че вие двамата сте идеална двойка? Инатът на единия е колкото на другия. — Извади писмо от вътрешния джоб на официалното си сако. — Може би трябва да прочетеш това писмо от Луиза. Пристигна на следващия ден след като бях пуснал моето предложение.

Кристофър се зачете. Свъси черните си вежди и стана още по-мрачен отпреди.

— Тод Харли. Кучият син.

Питър се усмихна доволно.

Двадесета глава

Хубавото време в Ню Мексико продължи само до Коледа. На Бъдни вечер майката природа украси пасищата със сняг до коленете. Температурата падна толкова, че Кибола Крийк се покри с дебел лед, а Пекос беше замръзнала така, че можеше да издържи възрастен човек да я прекоси, без тя да се пропука. През първите две седмици от новата година севернякът вилня из равнините. Вятърът беше толкова силен, че издухваше сняг от Ню Мексико в Тексас. Навяваше високи преспи, като блокираше пътя и затрупа две бараки за инструменти в Ранчо дел Рио. Говедата обръщаха гръб към вятъра, лягаха на земята и търпяха. Хората — също.

Бурята отмина и слънцето огря един нов свят. Небето беше безоблачно синьо, а земята — ослепителна със студеното си бяло покривало. Говедарите от Ранчо дел Рио яхнаха конете си, чийто дъх наподобяваше облаци, които се кондензираха и замръзваха в тънки кристалчета. Ледени висулки красяха ноздрите на конете, а брадите и мустаците на говедарите бяха покрити със скреж.

Мос Райли потупваше тялото си, за да смекчи студа, и се усмихваше на Маги:

— Ще се сгреем, като тръгнем. Чака ни работа — да съберем добитъка, пръснат от бурята. Тия глупави животни могат да скитат с мили, ако такъв вятър ги шиба отзад.

Маги трепереше. Дори агнешкият й кожух и дебелите ръкавици не смекчаваха студа.

— Как може слънцето да грее толкова ярко, а въздухът да е толкова студен?

— На това едва ли може да се каже студ, госпожо. Ще видите, още малко да се вдигне слънцето и капчуците ще почнат да капят.

Седлото изскърца, когато Мос яхна коня и извика хората си.

— Довечера ще бъда в лагера до Кибола Спрингс. Оставих Тоби да помогне на Клийв и Джед да стегнат фургоните. Ако има нужда, можете да го изпратите да ме извика.

Маги махаше след работниците. Копитата на конете кънтяха по замръзналата земя. Когато заминаха, всичко наоколо стана много неподвижно и тихо. Тя пое дълбоко дъх и студът се впи в дробовете й. Някога, в не по-малко студени нощи, бе спала по улиците на Денвър. Сега имаше топло пухено легло и юрган, желязна печка, която топлеше стаята през цялата нощ, топла храна и напитки, дори приятели, на крито се доверяваше. Какво още можеше да иска една жена?

Притисна длан до корема си, който бе започнал да се закръгля от бременността; Наистина какво повече можеше да иска една жена от изобилието, което Маги притежаваше? Образът на Кристофър изникна в съзнанието й и тя се почуди дали съпругът й би намерил една такава студена ведра сутрин толкова свежа, колкото тя.

Предсказанието на Мос се сбъдна час по-късно. Слънцето се вдигна по-високо и висулките, които можеха да се видят на всевъзможни места, започнаха да капят. Стопанството се събуди. Клийв, ковачът, разпали огнището и с помощта на Джед и младия Тоби Рос започна да обкантва колелата на два фургона и да поправя оста на друг. От къщичките зад помещенията на слугите изскочиха деца и започнаха да се замерят с топки и да се опитват да направят снежен човек от хубавия сипкав сняг, който се плъзгаше между пръстите на ръкавиците им.

Луиза наблюдаваше лудориите на децата от прозореца:

— Скоро ще им омръзне и ще започнат да правят бели. Ако Тод донесе книгите тази седмица, можем да започнем училище в понеделник. Много се забавиха.

Маги погледна през прозореца към яркото слънце и остави метлата.

— Мисля да заведа децата на пикник.

— Ти си луда. Навън е адски студ.

— Децата нямат нищо против студа. Можем да ги заведем до дълбокия вир и там да се пързалят.

— Мен не ме брой. Аз имам работа. Вземи жената на Клийв. Луда е като теб, и то по същата причина… — Луиза клатеше глава със съчувствие, докато Маги навличаше жакет и ботуши и после се отправи към вратата. — Винаги е така. В момента, в който една жена забременее, не може да се насити на деца. Сигурно е заговор на майката природа, за да запълва света с бебета.



Пикникът на Маги пожъна огромен успех. Вирът, който служеше за сенчест плувен басейн през лятото, беше покрит със здрав лед. По-големите деца се пързаляха с кънки, с шейни и падаха върху гладката повърхност на леда, от който бяха измели всякаква следа от сипкавия сняг. Пързаляха се на ръчно изработени дървени и купени стоманени кънки, а тези, които нямаха кънки, импровизираха с въображение, присъщо само на децата. Едно момиче използваше стара греда за заместител на шейна, осемгодишната къдрокоса дъщеря на Клем седеше на парче непромокаема мушама, а десетгодишната Хуана Ортега я въртеше върху леда.