В разкошното фоайе посетителите бяха изискани като мебелите. На едно канапенце внушителен господин четеше „Роки Маунтин Нюз“. Малко по-настрана от него стоеше дама във вечерен тоалет и играеше нетърпеливо с ръкавиците си, докато придружителят и търкаше някакво петънце върху сакото си. Още няколко мъже и жени с впечатляващо облекло и безупречни прически стояха или седяха във фоайето, отдадени на елегантността си.

— Мили боже! — Това беше единственото, което Маги можа да измисли, за да изрази своята почуда.

— Да вървим! — Кристофър Талбът я побутна напред.

Когато Маги и нейните придружители влязоха във фоайето, всички очи се обърнаха към тях. Дамата с ръкавиците повдигна ръка към устата си, сякаш да се предпази от някаква неприятна миризма.

— Бих искал да ви кажа нещо, господине. — Служителят на рецепцията се постара лицето му да остане безизразно, докато даваше ключа на Кристофър. — Ъъъ… лорд Талбът…

Лорд Талбът? Маги премигна от изненада. Нима той беше истински лорд? В какво се беше забъркала този път?

— Ъъъ… младата дама едва ли е подходяща… — Той млъкна, защото Кристофър му хвърли унищожителен поглед, достоен за истински лорд. — Ние мислим за нашата репутация, господине — продължи служителят. — Този хотел е изискан. Не можем да позволим тук да влиза кой да е…

Маги не дочу отговора на Кристофър, но служителят пребледня и кимна почтително след тях, когато се отправиха към стълбите.

Два етажа по-горе придружителите на Маги я въведоха в стая, която беше поне десет пъти по-голяма от нейната спалня. Мебелите бяха луксозни, както онези във фоайето.

— Господи! — възкликна Маги. — Само двамата ли спите в тази огромна стая?

— Това е моята стая — отвърна Кристофър. — Спалнята на господин Скарбъроу е съседната. — Той посочи междинната врата.

— Какво разточителство на площ, нали?

Кристофър въздъхна. Питър Скарбъроу изглеждаше угрижен.

— Вие истински лорд ли сте?

— Титлата на лорд Кристофър е по наследство, а не по закон — обясни й Скарбъроу. — Неговият баща е пер. По-точно той е херцог Торингтън. Но Кристофър е съвсем обикновен човек, като вас самата.

— Не мисля, че бих стигнал дотам! — сряза го Кристофър.

— Какво означава „пер“?

— Благородник, драга моя. — Гласът на Скарбъроу беше търпелив, за разлика от изражението на Кристофър.

— На коя страна?

— Англия, госпожице Монтоя. Знаете ли къде се намира Англия? — В думите на Кристофър прозвуча съмнение.

— Знам, разбира се! — Маги имаше известна представа. Англия беше по-далеч от Ню Йорк.

Скарбъроу тревожно сбърчи чело и погледна Кристофър.

— Не знам дали нямаше да е по-уместно да разговаряме на друго място, момчето ми. Не мисля, че най-разумното нещо е една неомъжена девица да бъде заведена в стаята на мъж.

Кристофър се засмя.

— Не вярвам репутацията на госпожица Монтоя да пострада чак толкова много…

— Аз имам добра репутация! — Маги не хареса начина, по който той произнесе това, сякаш й се подиграваше.

— В това съм сигурен! — Кристофър си наля бренди от бутилката, поставена върху нощното шкафче.

Маги отново не хареса тона му. Всъщност започваше вече да мисли, чене харесва него самия. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ето, аз съм тук. По-уединено кътче от това не можете да намерите. По какъв въпрос искате да говорим?

Английският лорд отпи от брендито и с бавно движение постави чашата на масата. След това удостои Маги с един от онези преценяващи погледи, които я бяха стреснали в кръчмата.

— Точно така, госпожице Монтоя. Време е да се захванем с работата, заради която сме тук.

Втора глава

Маги седеше настръхнала на тапицирания с дамаска стол. Последна издънка на знатен испански род, тя определено не отговаряше на положението и потеклото си. Кристофър не би повярвал, че това е тя, ако не бе чел лично документите.

Той въздъхна и започна да се разхожда пред нея.

— И така, да дойдем на въпроса, госпожице Монтоя. Оказва се, че ви нося добри новини. Едно задълбочено проучване от страна на господин Скарбъроу и мен самия показва, че вие сте единствената наследница на значителен участък земя на територията на Ню Мексико — петстотин хиляди акра, ако искаме да бъдем съвсем точни. Оказва се също така, че аз проявявам интерес към тази земя и за мен ще е от полза да ви помогна да потърсите законните си права над нея.

Момичето пребледня и се вцепени от изненада, но само след миг отново възвърна естествения си цвят. Тя вирна глава и изгледа Кристофър косо. Ъгълчетата на устата й се извиха в неуместна дяволитост.

— И вие очаквате да ви повярвам?!

— Нямам навика да разправям лъжи, госпожице! Естествено очаквам да ми вярвате.

Усмивката й прерасна в невъздържан смях. Кристофър почувства надигащата се него вълна на гняв. Малката палавница изобщо не се страхуваше от него. Мъжете се впечатляваха от ръста му, а жените — от неговата титла. Американците смятаха, че титлата пред името прави човек роднина на Господ. Но това не се отнасяше за тази малка опърпана американка. Тя дори имаше нахалството да му се присмива!

— Намирате нещо забавно в моите думи, така ли?

— Намирам, че вие сте забавен! — Тя доста добре изимитира акцента му. — Новаците и чужденците обикновено са странни, но вие направо сте луд като куче, болно от бяс. — Изправи се рязко. — Беше ми приятно, господа. Но имам още едно представление тази вечер.

— Моля ви, госпожице Монтоя! — Питър Скарбъроу се намеси в разговора с убедителен глас. — Беше ни много трудно да ви открием. Вие наистина сте единствената жива наследница на една от най-големите територии, дадени с декрет като дарения в Ню Мексико.

— Ама разбира се! — възкликна момичето, сложило ръка върху дръжката на вратата. — Освен това аз съм братовчедка на английската кралица. Вижте какво, ваши светлости, тази вечер е достатъчно тежка и без вас. Защо не вървите да досаждате на някой друг? Градът е пълен с момичета, на които вашата игричка би им харесала.

— Това съвсем не е игра! — На Кристофър изведнъж му се прииска да можеха наистина да изберат друга жена. Маги Монтоя не отговаряше на очакванията му. Представял си я бе по най-различни начини — кротка стара мома; млада съпруга с куп дечица, увиснали по полите й; проститутка с разбит живот й пристрастена към опиума. В действителност тя не беше нито кротка, нито с разбит живот, а единственото нещо, което „висеше“ по шарените й поли, бяха похотливите погледи на посетителите в „Лейди Лак“. — Седни, момиче!

За удоволствие на Кристофър, тя подскочи при командата, която той излая, но отново впери сърдит поглед в него.

— Седни. Седни на стол!

Маги пусна дръжката на вратата и предпазливо седна на близкия стол.

— Повярвайте ми, госпожице Монтоя, вие съвсем не отговаряте на идеалната ми представа за наследница, но за нещастие сте единствената потомка на фамилията Монтоя, която успяхме да открием.

— Тук има много Монтоя…

— Права сте. Но вие сте единствената Монтоя, потомка на Алберто Монтоя и Кармен Естада. Майка ви е била също кръчмарска танцьорка, нали така?

Това привлече вниманието й.

— Магдалена Тереза Мария Монтоя. — Благородническото име беше твърде дълго за слабичкото девойче. — Казват ви Маги, нали така?

Очите й го стрелнаха гневно, а малката волева брадичка се вирна предизвикателно.

— Името ми е Магдалена, а не Маги!

Явно доволен от нейното раздразнение, Кристофър се усмихна снизходително.

— Маги ви подхожда повече.

Тя погледна към вратата, но Питър вече бе застанал пред нея и преграждаше спасителния изход. Малкото й лице се обърна отново към Кристофър. Тъмните й очи сякаш преценяваха мотивите му.

— Значи вие знаете моето име и кои са били родителите ми. Но това не доказва нищо.

— Така ли? — Веждите на Кристофър се повдигнаха.

— Точно така. — Маги изви изписаните си вежди и великолепно изимитира неговата мимика.

Кристофър трябваше да положи усилия, за да сдържи усмивката си.

— А вие какво знаете за вашето семейство, Маги? — Нарочно наблегна на името, за да предизвика гневния блясък в очите й.

— Знам достатъчно!

Кристофър се усмихна.

Тя го изгледа подозрително.

— Питър — каза той, — мисля, че госпожица Монтоя би искала да чуе цялата история; Тъй като ти проведе по-голямата част от проучването, не би ли ни разказал за нейното забележително семейство?

Литър взе сноп документи от нощното шкафче и набързо ги прелисти:

— Да видим какво има тук… Свидетелства за раждане, семейно дърво, свидетелски показания, прокламация на губернатора… Резюмето трябва да е тук някъде… — Придърпа стола и седна срещу заинтригуваното момиче. — Както виждате, ние разполагаме с цяла документация, госпожице. Можете да я прегледате, ако желаете.

Тя погледна документите и се изчерви.

— Не умея да чета много добре. Тези думи са много дълги…

Питър се усмихна разбиращо.

— Добре, тогава аз просто ще обобщя нещата. Земята е дадена със специален указ на вашия дядо, дон Рамон Батиста де Монтоя, пряк потомък на втория испански губернатор на Ню Мексико — дон Педро де Пералта. Вашият дядо е бил доверено лице и приятел на последния губернатор на Ню Мексико — Мануел Армийо, фамилия Монтоя била получила вече няколко поземлени дарения от Испанската корона, а Армийо дал на Рамон още земя, с което тяхната собственост в пасищата на Ляно Естакадо възлязла на петстотин хиляди акра.

— Къде е Ляно Ест… Естадо?

— Ляно Естакадо — помогна й услужливо Кристофър. — Оградената равнина. Там са едни от най-добрите пасбища в страната.

— Семейство Монтоя никога не са се занимавали с тази земя — продължи Питър разказа си. — Те били военни и се интересували предимно от набезите на индианците и борбата срещу тях; Това се отнася и за вашия дядо. Той починал в Санта Фе малко след като Ню Мексико станало притежание на Съединените щати. Вдовицата му се върнала в. Мексико Сити заедно с децата си, едно, от които бил Алберто, вашият баща.