— Влез!

Луиза пристъпи в стаята. Маги леко се усмихна. Никой друг, освен собственичката на заведението не си правеше труда да почука на вратата й, преди да влезе. В края на краищата стаята беше склад, освен спалня на Маги, а тя самата не беше персона, за която се предполагаше, че може да има личен живот.

— Харесаха те тази вечер! — възкликна Луиза. — Всъщност онази сган там винаги те е харесвала.

— Ти как си? — Маги усещаше напрежението в гласа на Луиза.

— Добре съм, разбира се.

Не беше нужно да споменават на глас онова, от което и двете трепереха.

— Луиза…

— Той щеше да те убие — промълви Луиза.

Маги удари с юмрук по тоалетната си масичка, направена от стари дървени щайги.

— Ако не бях… ако не бях тъй дяволски глупава, това изобщо нямаше да се случи. Понякога ми се струва, че каквото и да направя, все е лошо.

— Един клиент желае да се види с теб — побърза да смени темата Луиза.

Измина цяла минута, докато Маги успее да изтръгне мислите си от тазвечерното злощастно приключение.

— Морли ли? — попита тя накрая. — Ще разговарям с него тогава, когато имам парите, не преди да съм готова… Не желая да слушам повече заплахите му!

— Не е Джак Морли. Един джентълмен, когото виждам за пръв път. Имам предвид истински джентълмен. Изглежда така, сякаш има повече пари от Хорас Тейбър, ако такова нещо е възможно.

Маги учудено се вгледа в своята работодателка.

— Нали знаеш, че аз не спя с клиенти?

— Според мен той не си търси лека жена.

— Защо мислиш така?

Луиза сви рамене.

— Съдя по вида му. Не вярвам такъв мъж да си търси жена на Маркет Стрийт. Такива като него могат да си позволят нещо по-добро.

Когато двете влязоха в кръчмата и Луиза показа на Маги господина. Тя бе принудена да се съгласи с мнението на съдържателката. Това бе мъжът, когото бе избрала от тълпата, докато танцуваше тази вечер. Той определено не би взел някоя евтина проститутка. Навярно можеше да си позволи удоволствията в „Къщата с огледалата“ на Джени Роджърс — най-елегантният салон между Сан Франциско и Сейнт Луис, гордостта на жените за развлечение, които работеха в него. Маги предположи, че той е забелязал вниманието й към него по време на танца и го е приел като покана за среща.

— Не каза ли какво иска?

— Ще трябва сама да узнаеш това от него.

— Добре — съгласи се Маги, — но нека Големия Джон ни държи под око. Въпреки скъпите си дрехи, този господин не изглежда като човек, който би приел отказ за каквото и да било. — Беше живяла години из улиците на Денвър и познаваше от пръв поглед трудния клиент.

Когато Луиза представи Маги, мъжът стана. Това бе учтивост, с която рядко удостояваха една кръчмарска танцьорка. Вторият мъж на масата също се изправи. Луиза се усмихна окуражително на девойката и ги остави.

Когато по време на танца бе съзряла чернокосия мъж, Маги не бе забелязала, че той не е сам на масата. Обикновено беше по-наблюдателна. Другият мъж беше забележителен почти колкото приятеля си, макар да бе по-възрастен и по-слаб. И двамата носеха строги скъпи костюми по поръчка, които изглеждаха прекалено хубави за обстановката в кръчмата. По-възрастният мъж се усмихна на Маги за поздрав и бръчиците около очите му също се засмяха. И чернокосият господин се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Той я разглеждаше с критичен поглед и Маги се почувства като кон за продан, на който всеки миг ще му намерят някакъв недостатък.

— Благодарим ви, че дойдохте при нас, госпожице Монтоя — каза по-възрастният мъж, след като Луиза си отиде, и смушка с лакът чернокосия господин, който се намръщи.

— Маги Монтоя, нали така се казвате?

— Магдалена! Предпочитам да ме наричат Магдалена.

Чернокосият се прокашля. Очите му, както забеляза Маги, бяха тъмни почти колкото косата му. Гъсти черни вежди се извиваха над тях в саркастична дъга. Ноздрите на тесния аристократичен нос леко се разширяваха, сякаш отвратени от вонята на мръсните тела, която се смесваше с дима и миризмата на застоял алкохол. Грижливо изваяните устни стояха като безупречна права линия на лицето, което изглеждаше непривикнало да се усмихва.

— Моля, седнете, госпожице Монтоя — покани я той. Акцентът му беше странен.

Маги седна. Господата я последваха. След около две минути тя дойде до заключение, че те искат просто да я гледат. Реши, че има правото да си позволи същата грубост спрямо, тях и започна да ги оглежда. Въпреки скъпите си дрехи, добре оформената коса и чистите ръце, младият мъж беше човек, когото не би желала да разсърди ненужно. Хубавото сако криеше широки рамене и силен гръден кош. Известна твърдост бе оставила отпечатък върху чертите му и влизаше в противоречие със светския му външен вид. Той считаше за даденост силата — реши Маги — както физическата, така и онази, която се дължи на парите и на произхода на човека. Навярно се възползваше от нея най-ефективно и в двата варианта.

Приятелят на чернокосия господин изглеждаше с по-мека душа. С посивели коси, слаб, но с добро телосложение, той можеше да бъде на четиридесет и пет, както и на шестдесетте години. Лицето му й напомни кукумявка — кръгло, любопитно и интелигентно. В пъстрите му очи проблясваше интерес, а на тънките му устни през цялото време играеше доволна усмивчица.

Изведнъж Маги се почувства недодялана. Обикновено не се замисляше много за външния си вид. Знаеше, че лицето и формите й не отговарят на модната представа за красота. Ежедневната битка за прехрана беше направила фигурата й много слаба и жилава. Ръцете й бяха загрубели от годините, прекарани в търкане на подове и миене на чинии, а естественият прасковен цвят отдавна си бе отишъл от лицето й под въздействието на студения зимен вятър, горещото лято слънце, дима и мръсотията в кръчмите и бордеите, където бе работила. Не беше водила правилен начин на живот и това се виждаше. Единственото нещо в нея, за което можеше да се каже, че е красиво, беше гъстата черна естествено къдрава коса, която се спускаше по раменете и гърба й. Очите й също не бяха лоши. Всъщност веднъж един мъж ги бе оприличил на две звезди, светещи в непрогледна нощ — но тогава той беше пиян и навярно изобщо не знаеше какво приказва.

— Извинете ни за грубото поведение, госпожице Монтоя — наруши тишината чернокосият господин. — Чакаме тук, отдавна, за да се срещнем с вас, и… искам да кажа, вие и вашият танц правите впечатление, което е… доста поразяващо. — По усмивката на възрастния мъж личеше, че се забавлява.

— Казвам се Кристофър Бъроуз Талбът — каза чернокосият. — Моят придружител е господин Питър Скарбъроу.

— Щастлив съм да се запозная с вас, почитаема госпожице. — Скарбъроу говореше със същия акцент.

— Луиза ми каза, че желаете да разговаряте с мен, но още сега искам да ви предупредя, че не спя с клиенти. Ако желаете нещо такова, наоколо има достатъчно места, където можете да оставите парите си и да си изберете каквото желаете. Аз не съм за забавление!

Талбът повдигна вежда многозначително.

— Това е утешително — заяви той.

— Драга моя, мажете да бъдете сигурна, че нямаме непочтени намерения спрямо вас — засмя се Скарбъроу.

— Има ли тук някакво място, където бихме могли да разговаряме насаме? — Талбът огледа намръщено претъпканата кръчма.

— Няма такова място! — За каква ме вземат тези, запита се Маги. Може би за някаква наивна госпожичка, която ще захапе въдицата? — Вижте какво, господа, ако ще си приказваме за нещо, хайде изплюйте камъчето и толкова! Не мога да стоя тук цяла вечер!

— Да го изплюем ли? — Устата на Талбът се изви в язвителна усмивка.

— Така де! Хайде започвайте!

Талбът поклати глава. Изражението му беше едновременно тъжно и доволно.

— Мисля, че за вас ще е действително от полза да чуете онова, което искаме да ви кажем. А това не е подходящо място за нашия разговор. Бъдете сигурна, че нямаме никакви намерения спрямо вас, искам да кажа спрямо частните ви услуги… С нас ще бъдете в безопасност.

— Можем да разговаряме тук.

— Наистина, госпожице Монтоя…

Останалата част от думите му премина покрай ушите й, защото в този миг тя съзря Джак Морли, който си пробиваше към тяхната маса. Гадният навлек беше опасен! Маги се бе надявала, че ще я остави на мира няколко дни, докато успее да събере поне част от парите, които му дължеше. Но ето че той идваше, наежен като пес с вирната опашка.

Маги се изправи толкова бързо, че столът й едва не се прекатури.

— Да вървим! — подкани тя Талбът.

— Какво?

— Нали искахте да отидем някъде? Хайде да тръгваме!

Мъжете станаха, видимо озадачени от неочакваната промяна на решението й.

— Имате ли нещо за намятане?

— Какво да имам?

— Наметало или някакъв шал? Нощем е студено.

— Не. — Маги тръгна към вратата. Морли беше вече съвсем наблизо.

— Така ще замръзнете. Можем да ви почакаме, докато си вземете нещо, за да се загърнете.

Маги сграбчи двамата мъже под ръка и ги затегли към вратата, зад която ги очакваше мразовитата ноемврийска нощ.

— Не се тревожете за мен! Аз съм издръжлива.

— Така и предположих — каза Талбът двусмислено.

Маги беше премного заета, за да усети студа. Тримата забързаха по калната улица и се отправиха към търговската част на града. Един поглед назад я увери, че Джак не ги е последвал. Сега тя трябваше да се отърве от двамата чужденци. Ако отсъстваше за следващото представление, Луиза щеше да й ореже надницата, независимо от приятелството им. А и много щеше да се разтревожи, когато разбереше, че Маги е излязла от кръчмата. Луиза знаеше, че тя може да се погрижи за себе си в почти всякаква ситуация, но тази нощ всичко беше много необичайно.

Преди Маги да успее да измисли благовидно извинение, за да се върне, тримата стигнаха до мястото, закъдето се бяха запътили. Намираше се на съвсем късо разстояние от Маркет Стрийт, но ги разделяха светове. Това бе луксозният хотел „Уиндзор“. Когато влязоха през двойната врата на централния вход, Маги не успя да се сдържи и направо зяпна от удивление. Краката й потънаха в червения плюшен килим. Мебелите изглеждаха твърде прекрасни, за да се седи по тях. Върху облепените с тапети стени имаше огледала с рамки от диамантен прах. През една леко открехната двойна врата тя успя да зърне част от балната зала с кристалните полилеи й блестящия паркет на пода.