И мигом съжалява, че се е изпуснала. Като обявява на висок глас провала в леглото на своя кумир, рискува да подреже крилете на собственото си желание. Истината е, че поне засега красивият Рьоне е смисълът на живота й. Стига й да го съзерцава, за да се чувства спокойна. Нищо че го нарича гола вода, достатъчно е да го зърне и веднага се поддава на изкушението. По-силно е от нея.

Един следобед отидоха на къпанията в Питивие льо Вией. През целия път се цупиха. Рьоне искаше да тренира на пистата за мотокрос. На къпалнята един приятел им показа снимка на тях двамата от някакъв купон. Жюлиет не можеше да откъсне очи от снимката. Колко красиви бяха! Това тя ли беше? До него! Идеалната влюбена двойка. Рьоне я притиска до себе си, Жюлиет се усмихва, спокойна и доволна. Изряза снимката и я сложи в найлоновото калъфче, в което носеше личната си карта и купоните за училищния стол. Когато се чувстваше несигурна в себе си, беше достатъчно да погледне снимката, за да се разведри и светът да грейне в ярки краски. Ето за какво служеше Рьоне красавецът — да й действа успокояващо посредством една стара снимка.

— Така си и знаех — ликува Мартин, — прекалено е красив, за да е истински.

— Какво искаш да кажеш?

— Ми да… Момичетата падат в прегръдките му като зрели круши. Прекалено лесно е. Също като при красивите момичета… Той потъва в очите на околните и губи представа за собствената си личност. Губи желание.

— Нервираш ме с навика си да обясняваш всичко! Вината може и да е моя. Може би съм прекалено невежа.

— Я стига, красавецът Рьоне толкова е свикнал да го свалят, че е забравил как се проявява инициатива.

Лошото е, че тя е права. С отпуснати край тялото или кръстосани ръце на тила, той лежи и чака. Или заявява: „Погрижи се за мен, люби ме“. Друг път започва да ръси такива глупости, че тя направо се смразява. „Вземи ме, изнасили ме.“ Не, не, не, иска й се да закрещи, ти трябва да ме обладаеш, да ме вземеш насила, ти си мъжът!

— Престани да правиш тази физиономия, Жюжю. Не си заложила на карта живота си. Животът ти е другаде. Поне така мисля аз, защото да прекараш целия си живот с Рьоне красавеца…

Мартин въздиша, обезкуражена.

„Защо не?“, отвръща мислено Жюлиет. Цял живот сгушена до синия работен комбинезон. Без тревоги, без следване, без боричкане.

Отпусната на рамото й, главата на Мартин натежава. Приятно й е да чувства как я топли.

Практичната Мартин е решила никога да не се влюбва, защото любовта изсмуквала цялата енергия. Тя щяла да вложи своята в завладяването на Америка. Любовници — да, любов — не, пък и всеки знае, че многото любовници предпазват от любовта. Такава е нейната теория. Жюлиет често ходи при нея в супера „Кооп“ на пазарния площад. Там се е хванала като касиерка, за да си плати билета за Америка. Ходят да похапват в сладкарница „Сладко изкушение“, Мартин разтваря карта на Америка и Жюлиет я изпитва за имената на улиците, спирките на метрото, предградията на Манхатън. Двете си мечтаят за Файър Айланд, „Форсайт Стрийт“, „Уошингтън Скуеър“…

— Хей, Жюжю, къде се отвя. Я погледни натам, ето го Рьоне…

Жюлиет става от канапето, оправя роклята си, прокарва ръце през косата си, за да бухне. Сърцето й подскача, корените на косата й се изпотяват, на бузите й цъфват алени петна, тя гълта корема си, изпъчва гърди, прави неумели опити да изглежда естествено… я виж, и вие ли сте поканен?

Рьоне красавецът е застанал на вратата.

Не е сам.

Стои на прага, прегърнал някакво момиче.

Първа част

Глава 1

Свиреха слоу, ръцете на Рьоне красавеца опипваха тялото на новата му индианка и въпреки яростните крясъци, които кънтяха в главата й, Жюлиет не можеше да откъсне очи от ужасяващата гледка. Нещо повече — тя черпеше сили от нея, за да подхранва звяра, който гризеше вътрешностите й, и искаше да му хвърля все нови и нови късове от сърцераздирателната картина.

Жюлиет най-неочаквано се бе превърнала в олицетворение на великите страдания, за които четеше в класическите поредици на издателство „Ашет“, без много-много да се замисля, докато отгръщаше страниците с пръст, лепнещ от конфитюр. Реши, че е дошъл краят й, докато не си даде сметка, че все още е жива. Тогава се изправи и се отпусна в прегръдките на първия мъж, оказал се на пътя й.

От този момент нататък погледът й нито веднъж не се спря на Рьоне красавеца. Навряла лицето си в ризата „Лакост“ на кавалера си, тя безропотно изтърпя лигавите му целувки. Вътрешно виеше като кучка, външно си даваше вид на непревземаема крепост. Обхождаше бойниците, назъбените стени, крачеше в подножието на кулите и покрай високите парапети, подготвяше казаните с вряла смола, подреждаше в стройни редици тарани и бомбарди, помпаше мускули, за да дразни врага.

На сутринта, все още замаяна от болката, но вече решена да живее с нея — дали ще ми поолекне, ако спя свита на кълбо с палец в устата? — Жюлиет отиде при Мартин в „Кооп“ на извънреден военен съвет.

„Какво да правя? Какво да правя?“, повтаряше тя. „Бягай — заяви с нетърпящ възражение тон Мартин. — Махни се оттук, бягай колкото може по-далече от тук. В Париж например. Орлеан ми се струва твърде близо, би могла да се връщаш и тайно да дишаш изпаренията на автомобилите в сервиза.“

— Добре, само че как да убедя нашите да ме пуснат да замина за града на Даниел Кон-Бендит?

Мартин погълна две парчета „Питивие“ — прочутият сладкиш с името на родния им град, гаврътна на един дъх чая си, напълни отново устата си и потъна в размисъл.

— Измисли някаква специалност, която я няма в Орлеанския университет. Излъжи, ако се налага… Какво ти се иска?

— Нищо. Всъщност, ако трябва да си призная честно… да умра.

— Какво искаш да следваш?

— Не знам, Мартин, нямам понятие. Защо постъпи така с мен? С какво ме превъзхожда другата?

— С нищо. Само че нали се сещаш, въпросът не е в превъзходството…

Жюлиет проведе дълъг разговор с родителите си и се разбраха да замине да следва в Париж. Тя тържествено се закле, че в Орлеанския университет няма факултет по право и че иска да стане адвокат на всяка цена. За да защитава потиснатите, слабите, смачканите, жертвите на очебийна несправедливост, изоставените, забравените, нежеланите, зарязаните насред пътя, натирените заради някаква си индианка от прерията, която й бе заседнала на гърлото.

Марсел Тюил се прокашля, поигра си с тирантите си, сви си цигара и изреди цял поменик условия, които Жюлиет прие, без да й мигне окото и без да навлиза в подробности. Не беше в положение да спори. Щеше да живее при братовчедката Лоранс, на улица „Сен-Пласид“, никакви излизания вечер, всеки уикенд щеше да се връща в Питивие, отпускаха й петстотин франка на месец.

Тя обеща. В края на краищата, каза си, обещанията важат за тези, на които са дадени. Важното бе да се махне оттук.

— Татко… Може ли да замина възможно най-скоро? Иска ми се да свикна с Париж.

— Ще видим. Трябва да говоря с братовчедката Лоранс.

Наложи се да изчака две седмици.

Петнайсет дни на неистова борба с желанието да отиде и да се влачи в краката на Рьоне красавеца, да го умолява да й прости, да отмени заминаването, да изпроси едно кътче, една локвичка от преработено моторно масло в дъното на сервиза, между два двигателя, откъдето да може да го наблюдава и да му се възхищава, безмълвна, затаила дъх, без да му се пречка, без да му натрапва присъствието си, без да иска от него нищо друго, освен да й позволи да стои там и да го боготвори безмълвно.

В края на краищата устоя на изкушението. По-точно, Бенедикт и Мартин я възпряха, рисувайки й златното бъдеще, което я очакваше в Париж, вместо мазната локва машинно масло.

Насилваше се да мисли само за Париж, Париж, Париж…

Повтаряше си Париж, Париж, докато обикаляше покрай сервиза в желанието си да зърне част от гаечен ключ… Париж, Париж, докато замъгляваше снимката в найлоновото калъфче с едри носталгични сълзи. Наистина сме ние двамата, ето го доказателството. Взираше се в снимката, смазана от мъка, плъхът в корема й се мяташе в очакване да бъде нахранен.

Па-риж, Па-риж.

Още не беше заминала, а Париж вече променяше живота й, независимо от нея. Защото за нея това бяха само две глупави срички, но за останалите… Те бяха научили вече за Париж и я гледаха с други очи. Възхищението, примесено с лека завист, й помагаше да държи главата си високо вдигната и да просне долу в краката си красивия Рьоне. Беше се превърнала в „парижанката“ и вече се отнасяха към нея по друг начин.

Избърсваше очи, изкормваше плъха, налагаше раните си с Париж и отново започваше да се надява. Да се надява, че животът в Париж ще бъде хубав.

После стомахът й се свиваше от тревога и тя се питаше дали ще успее да заслужи ореола на „парижанка“, който й бяха прикачили. С една дума, дали беше способна да оцелее в Париж. Не да го завладее. Мартин беше по тази част, тя се готвеше да завладява небостъргачите. Просто да оцелее в сянката на Айфеловата кула.

В такива мигове пред очите й изникваха родителите й и тя си казваше, че няма нищо по-страшно от Питивие, от семейството й, от това, да бъде с тях, да стане като тях. Съдба във формата на кутия за обувки. Струваха й се още по-тесногръди, откакто красивият Рьоне я бе предал. Сякаш допреди това неговият ореол ги бе поне малко огрявал. Сега са помръкнали, съвсем угаснали, продължи да разсъждава тя.