— Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш с мен? — попита отново Мартин, докато чакаха на опашката да предаде багажа си.

— Да. Не мога. Какво ще кажа на Жан-Мари и на Фарланд?

— Кажи им: „Майната ви!“.

Жюлиет тъжно се усмихна и си замълча. Върна се на улица „Шерш-Миди“ и погледна дома си с други очи.

Масата от обяда така си стоеше, неразтребена. Жан-Мари беше оставил бележка. „Отивам на кино. Ще се върна към пет часа.“

Зае се да раздига масата, без да бърза. За миг се запита дали да не отиде при Луи. Почисти една чиния от остатъците. Сложи я в миялнята. Едва се научих да пускам миялнята. За нищо не ме бива, кръгла нула.

Защо, къде се криеше причината?

Как стана така, че се чувствам като изпразнена, нямам капчица сила, цялата ми енергия се е изпарила?

Не искам да продължавам да живея по този начин, сякаш съм някакво безмозъчно, аморфно същество… Едва на двайсет и две години съм.

Двайсет и две?

Двайсет и две!

Набра номера на „Ер Франс“. Попита в колко часа има полет за Ню Йорк.

Служителката обясни, че поради технически проблем, възникнал в последния момент, полетът от тринайсет часа е отменен временно и пътниците са изведени от самолета. Машината ще излети в шестнайсет часа.

„Това е знак“, реши Жюлиет.

Запази си билет за полета на Мартин.

Грабна куфарите и бързо започна да си събира багажа. В един сак нахвърля книги, пуловери, панталони, поли…

Мина през банката и изпразни сметката си.

Върна се за куфарите и остави бележка на Жан-Мари на масата в кухнята.

„Тази, която отказва да умре, те поздравява…“