Не се разочарова: дълги крака, малко закръглено дупе, кръшна талия… изваяно телце в плътно прилепналата минипола.

Как ли успяват да сядат? Това винаги е било загадка за него.

Семейството се взира в него настоятелно. Сигурно представлява странна гледка, замръзнал насред магазина с пакета в ръце.

Жюлиет също е забелязала неподвижната му поза, но не се учудва, защото знае причината. Отдавна е разбрала, че ако иска да впечатли мъжете, трябва само да се изправи и да направи няколко крачки. Тихо се засмива, докато размества кутиите в склада. И младият Пенсон е като всички останали. Единствен красавецът Рьоне се оказа безразличен към прелестите й. И тази мисъл й разваля настроението.



„Трагичен инцидент на железопътната гара Малзерб: жена се хвърли под влака от Париж заедно с двете си деца“, чете господин Тюил, поднасяйки супената лъжица към устата си.

Господин Тюил има навика да чете вестника, докато се хранят: големите заглавия и спортните новини на обяд, политическите новини и полицейската сводка на вечеря. Абониран е за регионалния ежедневник „Репюблик дю Сантр“.

— И какво, чети по-нататък — пита госпожа Тюил с трепет в гласа.

Тя не го прави от злоба и лошо сърце, но вълнуващият разказ за някоя катастрофа, за разкъсаните тела и стърчащите кървящи крайници я кара да трепери до следващия ден и същевременно я успокоява. Чувстваш се по-сигурно и по-уютно, когато научаваш за чуждото нещастие.

— Убити на място и тримата — отвръща господин Тюил, докато си топи соса със залък хляб. — Пак за сметка на данъкоплатците. Непрекъснато плащаме заради разни безотговорни типове. Имаш ли представа колко струва на държавата едно самоубийство?

Госпожа Тюил и Жюлиет клатят недоумяващо глави. Тази тирада я знаят наизуст. Знаят и тарифите за престоя в реанимация и за разчистването на железопътната линия.

Жюлиет е ужасно отегчена от приказките на родителите си. Уморяват ме, непрекъснато повтарят едни и същи заучени думи и изрази.

— Татко, може ли да изляза довечера? Бенедикт организира тържество по случай деветнайсетия си рожден ден.

Мамка му, казва си наум, трябваше да изчакам, докато премели цената на самоубийството на жп линията.

— Какво? Добре. Семейство Тасен са много свестни хора. Само че да си тук в полунощ, разбрано?

Тя вяло кима. Все същата история. Приготвя се за оспорвана битка, а те вземат, че й разрешат от раз, или обратното, ако изглежда в кърпа вързано, й отказват. Родителите са нещо непредвидимо. Според татко и мама има порядъчни хора и непорядъчни хора. Родителите на Бенедикт принадлежат към първата категория, а тези на Мартин към втората. Критериите за принадлежност към въпросните категории се изразяват с една-единствена дума: преуспели. Семейство Тасен притежават хубава къща, отлично поддържана морава, красиви деца: те са преуспели. Семейство Маро — родителите на Мартин, другата й приятелка — са общи работници в захарната фабрика в Питивие и продават „Юманите Диманш“ пред църквата след неделната служба: те не са преуспели.

Бенедикт носи плисирани карирани поли и шотландски пуловери, които си купува от Англия, скромен перлен гердан и шалче „Ермес“, завързано на дръжката на чантата й „Ермес“: Бенедикт е порядъчно момиче. Мартин е с руса, стърчаща във всички посоки коса, носи миниполи от изкуствена кожа, яркозелен грим и червило: Мартин не е порядъчно момиче.

Точно това харесва Жюлиет у нея, че тя не прилича на никого. Поне на никой от съгражданите й. Не се страхува да бъде различна. Тя единствена проявяваше интерес към майските събития. Възприе всичките призиви. Е, всички онези, които й изнасят: за сексуалната свобода и за отхвърлянето на установените авторитети. „Забранено е да се забранява“, „Бъдете реалисти, искайте невъзможното“…

Вероятно благодарение на „събитията“ Бенедикт, Мартин и Жюлиет си взеха матурата.

Господин Тюил оставя вестника на масата и въздъхва. Родителите на Жюлиет са в пълно неведение относно сексуалния живот на дъщеря им. Тя се снабдява с хапчета антибебе с рецепти, които някакъв доктор дава на Мартин. „Той си трае, защото мисли като родителите ми, смята, че всеки път, когато се чукам, разклащам обществените устои“, обясняваше Мартин. Жюлиет палуваше далече от бащиния дом, най-често в нечий автомобил, след съботните танци. Понякога в легло, но това се случваше доста рядко, понеже любовниците й нямаха нужния жизнен стандарт, за да упражняват сексуалната си мощ върху пружиниращи матраци. Красавецът Рьоне бе първият притежател на малко студио с истинско двойно легло. „Кинг Сайз“, напомняше етикетът, закачен на един от краката на ложето.

Рьоне предлагаше почти пълен комфорт. Почти, защото, за да стигне до него, се налагаше да се катери по покрива, тъй като родителите й изискваха да се е прибрала вкъщи най-късно до полунощ. Така че тя демонстративно се прибира преди уречения час и се измъква през прозореца на стаята си. Рисковано начинание. Върви покрай улука в тъмното и се старае да се движи по ръба на плочите. Но пък си заслужава. Събота вечер в колите и в двойното легло се случват суперинтересни неща…

Те не знаят нищо за мен, мисли си Жюлиет, наблюдавайки родителите си. Аз не ги интересувам. Предпочитат да говорят за премиера Жорж Помпиду и за споразуменията от Гренел2, за четвъртата седмица платен отпуск и смъртта на каноника Кир3…

— Отгатнете кого видях днес в магазина?

Двамата внезапно вдигат глави.

— Сина на семейство Пенсон.

— И чак сега го казваш! Разказвай де. Синът на Пенсонови…

— Ами… живее в Париж, даде ми визитката си, в случай че замина за там.

— Много порядъчен младеж. Разправят, че бил преуспял. Онзи ден тъкмо…

Жюлиет е престанала да ги слуша. Чуди се какво да облече за танците тази вечер у Бенедикт.



Купоните у семейство Тасен са истинско събитие. Тази вечер господин Тасен е сътворил истинска илюминация, старата къща на авеню „Репюблик“ в най-изискания квартал на Питивие и цялата градина са окъпани в светлина. Обраслата с беседкова лоза и орлови нокти фасада е окичена с лампичките от 14 юли, а от широко отворените остъклени врати на партера се чува „Rain and Tears“ на „Афродитас Чайлд“.

Жюлиет стъпи накриво на покритата с бял чакъл пътека и изруга. Наведе се да разтърка глезена си и забеляза три момичета от гимназията, хванати под ръка. Трите грации, модните законодателки. В този миг през ума й мина мисълта дали не е сбъркала с избора на лилавата рокля, модел принцеса, но трите момичета я поздравиха любезно и тя се изправи, успокоена. Не, по-скоро обувките й не бяха подходящи. Сигурна съм, че обувките не са подходящи. Така или иначе, в този момент нищо не е наред. Трябва да сменя обстановката, да се поогледам наоколо…

Застанала на входа, Бенедикт посреща гостите си.

Бенедикт Тасен е четвъртото от шестте деца на семейството. Кланът Тасен е сбор от ритуали и истории, които в надпревара се разказват в просторната трапезария. У семейство Тасен Жюлиет неизменно се чувства като на изпит. Никога не знае как да държи ножа или какво да отговори на големия брат на Бенедикт, който цитира Сен-Симон.

Дори Мартин се впечатлява от Бенедикт. В нейно присъствие Жюлиет и Мартин внимават как се изразяват. Вероятно тази е причината да не са толкова близки, въпреки че се познават от училищната скамейка. Мартин твърди, че Бенедикт членува в клуб, недостъпен за нея и за Жюлиет. Това е клуб на онези хора, които „поначало“ притежават пари и висока култура и четат Монтескьо, както други четат „Репюблик дю Сантр“, клуб, в който добрите маниери и четенето на Мадам дьо Севинье предполагат похапване на дъхащото на прясна сметана сиренце пти сюис. Членовете на този изискан клуб са с розов тен, лъскава коса, без следа от пъпчица или снежинка пърхот.

— Нали ти е ясно, тези хора не слагат в уста никакви консерви — обясняваше Мартин. — Приемат само прясна и витаминозна храна. Така че няма как…

Така че няма как Бенедикт да не се чувства свободно навсякъде. Няма как да проявява съмнения по отношение на десена на роклята или цвета на обувките си и сърцето й да се качва в гърлото, когато красивият Рьоне закъснява.

— Е, принцесо, мечтаем за отсъстващия?

Мартин хваща Жюлиет за ръка и двете се тръшкат на едно канапе наблизо.

— Ти по-добре обърни внимание на нещастния си ухажор. Изпива те с очи — отвръща Жюлиет, вирнала брадичка по посока на един нескопосан на вид младеж, който не изпуска Мартин от поглед.

Облечен в морскосин блейзър с прекалено дълги ръкави, той безуспешно се опитва да напъха зад дясното си ухо един непокорен рус кичур. При всяко движение се виждат почернели от пръст нокти, които извикват неодобрителни гримаси на лицата на двете момичета.

Казва се Анри Бишо. Изкупителната жертва на техния триумвират. Открай време следи безмълвно и с обожание Мартин, наблюдава я с трептящи ноздри, като риба с пърхащи хриле на сухо.

— Много си любезна — тросва се Мартин. — В деня, в който ще му обърна внимание, ще разбереш, че съм се предала, че съм изпаднала в пълно отчаяние.

— Каквото и да си приказваш, той е добра партия — отбелязва Жюлиет. — Има пари, земя, говорят, че…

— Престани — прекъсва я Мартин, — надушвам завист в думите ти. Нали си знаеш, че с красавеца Рьоне няма да натрупаш състояние…

— Красавецът Рьоне е гола вода — процеди Жюлиет през зъби.