Едуард и Флорънс щяха да гласуват за първи път на идните общи избори и горяха от желание лейбъристите да спечелят с огромно мнозинство, както при прочутата изборна победа през 1945-а. След една-две години по-старото поколение, което още мечтаеше за Империята, щеше да е принудено да даде път на политици като Гейтскил, Уилсън, Кросланд — нови хора с модерна визия за страна, в която ще цари равенство и нещата ще се вършат докрай. Щом Америка можеше да има такъв жизнерадостен и красив президент като Кенеди, то и Британия можеше да се сдобие с нещо подобно, поне по дух, понеже сред лейбъристите нямаше толкова бляскава фигура. Времето на старите патриоти, които още водеха последната война, които още тъгуваха за дисциплината и лишенията, свързани с нея, бе изтекло. Общото чувство на Едуард и Флорънс, че скоро страната ще се промени към по-добро, че енергията на младите е неудържима като пара под налягане, се смесваше с вълнението от съвместното им приключение. Шейсетте години бяха първото десетилетие на зрелия им живот и със сигурност им принадлежаха. Онези долу с лулите и блейзерите със сребърни копчета и с двойните дози „Каол Ила“, със спомените от кампаниите в Северна Африка и Нормандия и с упорито поддържаните останки от армейски жаргон не можеха да имат никакви претенции за бъдещето. Време ви е, молим ви, господа!

Вдигащата се мъгла постепенно разкриваше близките дървета, голите зелени скали зад лагуната и части от сребристото море, мекият вечерен въздух струеше около масата, а те продължаваха да се преструват, че се хранят и удължаваха момента, всеки в плен на личните си тревоги. Флорънс просто местеше храната из чинията си. Едуард хапваше символични парченца картофи, които откъсваше с крайчето на вилицата си. Слушаха безпомощно втората част от новините и осъзнаваха колко глупаво се занимават с това, което правят гостите на хотела долу. Празнуваха сватбената си нощ, а нямаха какво да си кажат. Изпод краката им продължаваха да долитат неясни думи и когато чуха „Берлин“, веднага разбраха, че става дума за онова, което до неотдавна бе приковавало вниманието на всички — за бягство от комунистическата източна част на града в западната част с реквизиран параход по Ванзее, като бегълците се снишавали край кабината на щурвала, за да избегнат куршумите на източногерманските часови. Изслушаха и това. После дойде ред на третата новина — заключителната сесия на ислямска конференция в Багдад. Ставаше нетърпимо.

Занимаваха се със световните събития от чиста глупост! Не можеше да продължава така. Бе време да се действа. Едуард разхлаби връзката си и твърдо постави ножа и вилицата успоредно в чинията си.

— Можем да слезем долу и да слушаме като хората!

Искаше да се пошегува с тази саркастична забележка, отправена и към двамата, но думите му прозвучаха неочаквано свирепо и Флорънс се изчерви. Помисли, че я критикува за това, че предпочита радиото пред него, и още преди да е смекчил или олекотил думите си, забързано отвърна:

— Или можем да отидем и да си легнем. — И веднага отмести невидимия кичур от челото си.

За да му покаже, че греши, му предлагаше онова, което той искаше най-много от всичко и от което тя се ужасяваше. Всъщност щеше да е по-щастлива или поне по-малко нещастна, ако наистина слезеше долу в салона и прекараше времето си в спокоен разговор с матроните върху покритите с дамаска на букетчета дивани, докато мъжете със сериозно изражение следят новините и се впускат във вихъра на историята. Всичко друго, но не и това, което я очакваше.

А съпругът й вече се усмихваше, изправяше се и церемониално й протягаше ръка над масата. Той също бе порозовял. Салфетката му остана за кратко закачена за колана му, виснала нелепо като препаска, после бавно и плавно се приземи. Не й оставаше нищо друго, освен да припадне, а тя съвсем не бе добра артистка. Стана и пое ръката му със съзнанието, че усмивката й в отговор на неговата е скована и неубедителна. Нямаше да й стане по-добре, ако разбереше, че изпадналият в унес Едуард никога не я бе намирал по-красива. Имаше нещо в ръцете й, за което щеше да си спомня впоследствие — бяха тъй крехки и уязвими, а само след миг щяха да се увият благоговейно около врата му. Както и в красивите й светлокафяви очи, светнали от несъмнена страст, и в едва забележимото потръпване на долната й устна, която тя дори и сега навлажняваше с език.

Със свободната си ръка той опита да хване бутилката с виното и двете пълни до половината чаши, но това се оказа твърде трудно — изпъкналите части на чашите се блъскаха една в друга, столчетата им се кръстосаха и виното за малко да се излее. Тогава той грабна само бутилката за гърлото. Дори в екзалтираното си, нервно състояние смяташе, че разбира обичайната й резервираност. Затова бе още по-радостно, че им предстоеше да изживеят това важно събитие, този решителен момент от житейския си опит заедно. И най-вълнуващото бе, че именно Флорънс бе предложила да си легнат. Статусът й на омъжена жена я бе освободил. Все още държейки я за ръката, той заобиколи масата и се приближи, за да я целуне. Понеже сметна, че е вулгарно да го прави с виното в ръка, отново остави бутилката.

— Много си красива! — прошепна й.

Тя се насили да си спомни колко много обича този мъж. Бе мил, чувствителен, обичаше я и не можеше да й причини нищо лошо. Сгуши се в прегръдката му, близо до гърдите му, и вдъхна познатия му мирис, който й напомняше за миризмата на дърва и я успокояваше.

— Толкова съм щастлив тук с теб!

— Толкова съм щастлива и аз — отвърна тихо тя.

Когато се целунаха, тя веднага усети как езикът му, напрегнат и силен, буташе зъбите й, за да премине отвъд тях като някой нахалник, проправящ си път с лакти през претъпкана стая. Влизаше в нея. Собственият й език автоматично отскочи назад с отвращение, създавайки още повече пространство за Едуард. Той знаеше много добре, че тя не обича този тип целувки, и никога преди не бе проявявал подобна настоятелност. С устни, здраво прилепени в нейните, опипваше с език месестото пространство най-отдолу в устата й, после се измести към вътрешната страна на зъбите на долната й челюст и към празното място, където преди три години й бяха извадили с пълна упойка един пораснал накриво мъдрец. Тя често неволно бъркаше със собствения си език в тази вдлъбнатинка, когато се замислеше за нещо. Възприемаше я по-скоро като абстракция, отколкото като местонахождение, по-скоро като тайно, въображаемо място, отколкото като кухина във венеца, затова й се струваше странно, че друг език също може да влиза там. Най-вече я беше гнус от твърдия, островърх край на този вибриращожив чужд мускул. Лявата му ръка бе разтворена и плътно притисната над плешките й — точно под врата, и като лост подпираше главата й към неговата. Клаустрофобията й нарастваше и дишането й ставаше все по-трудно, но тя бе все по-твърда в решението си, че не може да си позволи да го обиди. Той забърника под езика й, бутайки го към небцето й, после се премести над езика и го занатиска надолу, после плавно се плъзна отстрани и около него, сякаш си мислеше, че може да го завърже на възел. Искаше да включи езика й в някаква самостоятелна дейност, да го прилъже в някакъв противен ням дует, а тя можеше единствено да се затвори в черупката си и да се опита да не се измъчва, да не се задави, да не изпадне в паника. В главата й се въртеше безумната идея, че ако повърне в устата му, съпружеският им живот веднага ще приключи и тя ще трябва да се прибере у дома и да обяснява на родителите си какво е станало. Прекрасно разбираше, че тази работа с езиците, това проникване бе само умалено въведение, ритуално разиграване на онова, което тепърва имаше да става — като пролог на старинна пиеса, в който накратко се разказва какво ще се случи по-нататък.

Както стоеше така и чакаше моментът да отмине, с ръце, поставени проформа на хълбоците на Едуард, Флорънс осъзна, че току-що се е сблъскала с една гола истина — напълно очевидна, като си помислиш, основна и стара като поземлената рента или правото на благородника, както и твърде проста, за да има нужда от определение: решавайки да се омъжи, тя се бе съгласила да прави точно това. Бе се съгласила, че е правилно да го прави и някой друг да й го прави. Когато тя и Едуард и родителите им се бяха подредили в мрачната сакристия след церемонията, за да подпишат регистъра, те бяха сложили имената си точно срещу това и всичко останало — предполагаемата зрелост, конфетите и тортата — бе само изящно развлечение. И ако не й харесваше, отговорността оставаше изцяло нейна, понеже всичко извършено от нея през последната година водеше точно към това, и можеше да вини само себе си за него — и сега вече наистина мислеше, че всеки момент ще повърне.

Когато чу стенанието й, Едуард разбра, че щастието му е почти пълно. Чувстваше някаква прелестна безтегловност, сякаш бе застанал на няколко инча над земята и приятно се извисяваше над нея. Имаше нещо болезнено-сладко в начина, по който сърцето му блъскаше в основата на гърлото му. Възбуждаха го нежният допир на ръцете й недалеч от слабините му и покорността на чудесното й тяло, сгушено в прегръдката му, както и звукът на горещото й, забързано дишане през ноздрите. Начинът, по който езикът й лекичко обгръщаше неговия, отблъсквайки го, го довеждаше до непознато усещане за екстаз — студено и остро, точно под ребрата. Нищо чудно някой ден да успее да я убеди — скоро, може би още тази нощ и може би дори нямаше да трябва да я убеждава — да поеме члена му в нежната си, красива уста. Но това бе мисъл, от която трябваше да се отърве възможно най-скоро, понеже имаше наистина опасност да свърши прекалено бързо. Вече го усещаше как се надига и скоро щеше да бъде опозорен. Успя тъкмо навреме да насочи мислите си към новините, към лицето на премиера Харолд Макмилън — висок, прегърбен, моржоподобен старчок, герой от войната, който можеше да се свърже с всичко друго, но не и със секс — идеален за целта. Разликата между вноса и износа, замразяването на заплатите, задържането на цените на дребно. Някои го кълняха, че е раздал империята, но всъщност нямаше избор с тия ветрове на промяната, които вееха из Африка. Ако беше лейбърист, никой нямаше да приеме нещата по същия начин. А той вече бе уволнил една трета от кабинета си през „нощта на дългите ножове“2. Това изискваше известен хъс. „Меки Ножа“3 — така го бяха нарекли в едно заглавие, а в друго — „Макбет“. Сериозно мислещите хора се оплакваха, че заривал страната с лавина от телевизори, коли, супермаркети и други боклуци. Разрешаваше на хората да имат това, което искаха — хляб и удоволствия. Нова нация. А сега искаше да се присъединим към Европа и кой можеше да каже със сигурност, че греши?