Едуард най-после успя да се овладее. Мислите му постепенно се върнаха към езика му, отъждествиха се със самия му връх, и то точно в момента, когато Флорънс реши, че не може повече да издържи. Чувстваше се обездвижена и задушена, давеше се, гадеше й се. И чуваше някакъв звук, който постепенно се извисяваше, но не стъпаловидно като гама, а в бавно глисандо и не точно звук на цигулка или на глас, а нещо помежду им, извисяваше се нетърпимо все повече и повече, без да напуска обхвата на чуваемото ниво, цигулко-глас, който бе точно на границата на смисленото и й казваше нещо наложително, изразено в шипящи и гласни, по-примитивно от думите. Може би беше вътре в стаята, а може би и вън в коридора, или просто ушите й пищяха. Възможно бе дори да го произвеждаше самата тя. Не я интересуваше. Трябваше да се измъкне.

Отмести рязко глава и се изтръгна от ръцете му. Докато той я гледаше изумен, все още с отворена уста, и изражението му ставаше въпросително, тя сграбчи ръката му и го поведе към леглото. Това бе напълно погрешно, дори ненормално от нейна страна, при положение, че й се искаше да избяга от стаята, да прекоси градината и да тръгне надолу по пътеката към плажа, за да поседи сама. Дори и минута усамотение би й помогнала. Ала чувството й за дълг бе болезнено силно и тя не можеше да му противостои. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави Едуард. И бе убедена, че грешката е изцяло нейна. Дори и гостите от сватбата заедно с роднините им да се съберяха някак невидимо в стаята им, за да гледат, всички тези призраци щяха да заемат страната на Едуард и на неотложните му, логични желания. Щяха да си кажат, че в нея има нещо сбъркано, и щяха да са прави.

Флорънс знаеше, че поведението й е достойно за презрение. За да оцелее, за да се измъкне от един противен момент, вдигаше летвата и се обричаше на нещо още по-противно, създавайки никому ненужното впечатление, че самата тя копнее за това. Последният акт не можеше да се отлага до безкрайност. Моментът назряваше и идваше насреща й, точно както и тя необмислено отиваше към него. Бе хваната натясно в една игра, чиито правила не подлежаха на оспорване. Не можеше да избяга от логиката, която я караше да води, дори да дърпа Едуард през стаята към отворената врата на спалнята, към тясното легло с колоните и гладката бяла покривка. Нямаше представа какво ще прави, когато отидат там, ала поне ужасният звук бе престанал и през няколкото секунди, които оставаха, докато стигнат дотам, устата и езикът й си бяха нейни, можеше да диша и отново разполагаше със себе си.

Втора част

Как се бяха срещнали двамата влюбени и защо бяха така свенливи и невинни в този модерен свят? Считаха се за твърде просветени, за да вярват в съдбата, и все пак им се струваше парадоксално, че толкова паметна среща може да е била случайна и така зависима от стотици маловажни събития и възможности. Колко ужасна изглеждаше вероятността всичко това въобще да не се е случвало. Още при първите трепети на любовта си те с почуда си дадоха сметка, че пътищата им често са се кръстосвали през ранните им години на съзряване, когато Едуард понякога бе слизал от отдалечената бедна къщурка на родителите си на Чилтърнските възвишения, за да посещава Оксфорд. Гъделичкаше ги мисълта, че може и да са се засичали на някое от прочутите младежки празненства в града, като например панаира на Сейнт Джайлс през първата седмица на септември, или Майското утро — на зазоряване на първо число от месеца. И двамата бяха на мнение, че последното бе нелеп и прехвален ритуал. Или пък когато бяха наемали лодка от Черуел Боутхаус — въпреки че Едуард го бе правил само веднъж. Или в по-късните им юношески години, по време на непозволени запивки в „Търл“. Той дори си мислеше, че е ходил с автобус заедно с група тринайсетгодишни момчета в нейната гимназия, където момичетата, невероятно осведомени и зрели като жени, ги бяха били жестоко на състезание по обща култура. Флорънс нямаше спомен да е участвала в отбора, но признаваше, че това бе едно от нещата, които обичаше да прави. Когато сравняваха мислените си карти на Оксфорд с географските, установяваха, че двете почти съвпадаха.

После детството им и училищните им години отминаха и през 1958 година и двамата избраха Лондон: той — Юнивърсити Колидж, тя — Кралския музикален колеж и, естествено, пак не се срещнаха. Едуард живееше при една своя леля вдовица в Камдън Таун и всяка сутрин отиваше на колело до Блумсбъри. Занимаваше се по цял ден, през уикендите играеше футбол и пиеше бира с приятелите си. Известно време проявяваше вкус към публичните кавги пред пъбовете, после това престана да му харесва. Единственото му сериозно нефизическо хоби бе да слуша музика — онзи тип ефектен електрически блус, който се оказа истинският предвестник на английския рокендрол. Тази музика стоеше — и до ден-днешен бе убеден в това — много по-високо от немощните триминутни мюзикхолни песнички от Ливърпул, които след няколко години щяха да завладеят света. Едуард често излизаше от библиотеката вечер и отиваше по Оксфорд Стрийт до клуба „Хъндред“, за да слуша групата на Джон Майал „Пауърхаус фор“ или Алексис Корнър, или Брайан Найт. През трите му студентски години вечерите, прекарани в клуба, бяха върхът на културните му изживявания и години по-късно все още считаше, че това е музиката, формирала вкусовете му, дори определила живота му.

Малкото момичета, които познаваше — по университетите в онези години нямаше много момичета, — живееха в предградията и си тръгваха от лекции в късния следобед, очевидно поради строгите изисквания на родителите си да се прибират преди шест. Без да го казват, тези момичета създаваха ясното чувство, че се пазят за бъдещите си съпрузи. Нямаше никакви двусмислици — ако искаш да спиш с някое от тях, трябваше да се ожениш за него. Двама негови приятели — и двамата доста добри футболисти, тръгнаха по този път, още през втората година се ожениха и изчезнаха от хоризонта. Опитът на един от тези нещастници му послужи за поука. Той бе направил дете на едно момиче от университетската администрация и това по думите на приятелите му го „отвело пред олтара“, след което в продължение на година го изгубиха от поглед, докато не го видяха един прекрасен ден в Пътни да бута количка по главната улица — все още унизително занимание за мъж в онези години.

Във вестниците вече се говореше за хапчета против забременяване — жалки обещания, още една от басните, които се разправяха за Америка. Блусовете, които бе слушал в „Хъндред“, внушаваха на Едуард, че навсякъде около него, макар и скришом, мъжете на неговата възраст водеха бурен и неуморен полов живот, богат на удоволствия от всякакъв вид. Текстовете на попмузиката бяха все още сладникаво сдържани. Филмите бяха малко по-откровени, но в кръга на Едуард мъжете се задоволяваха с разказване на мръсни вицове, с несръчни сексуални хвалби и буйно приятелство, подхранвано от бясно пиене, което още повече намаляваше шансовете им да срещнат някое момиче. Социалните промени впрочем никога не протичат с еднакво темпо навсякъде. Носеха се слухове, че във факултета по английски език, както и в тези по ориенталистика и африканистика, а също и в икономическия на Кингсуей, мъже и жени, облечени в тесни черни джинси и черно поло, непрекъснато се отдавали на лесен секс, без да е необходимо да се запознават с родителите на партньорите си. Споменаваше се дори и за джойнтове. Едуард понякога предприемаше експериментални разходки от факултета по история до факултета по английски с надеждата, че ще намери доказателства за земния рай, но и там коридорите, таблата за обяви и дори жените изглеждаха по съвсем същия начин.

Флорънс бе в другия край на града, близо до Алберт Хол, в едно старомодно общежитие за студентки, където лампите се гасяха в единайсет и посетители от мъжки пол не се допускаха по никое време, а момичетата взаимно се посещаваха по стаите. Флорънс се упражняваше по пет часа на ден и ходеше по концерти с приятелките си. Предпочиташе преди всичко камерните рецитали в Уигмор Хол, особено струнните квартети, и понякога й се събираха по пет концерта на седмица, както обедни, така и вечерни. Харесваха й мрачната достолепност на сградата, избледнелите, лющещи се стени зад кулисите, бляскавата дървения и дебелия червен килим в преддверието, подобната на позлатен тунел зала, прочутият купол над сцената, символизиращ, както й бяха казали, жаждата на човека за великолепната абстракция на музиката, и изобразеният като кълбо от вечен огън Гений на хармонията. Благоговееше пред възрастните слушатели — последните викторианци, които излизаха бавно от такситата си, докуцукваха с бастуните си до местата си и слушаха в съсредоточено и критично мълчание, понякога с метнато на коленете специално донесено карирано одеялце. Тези изкопаеми с неравни съсухрени черепи, смирено наклонени към сцената, олицетворяваха за Флорънс дългия опит и мъдрата преценка или говореха за музикална практика, на каквато изкривените им от артрита пръсти не можеха вече да се отдадат. Вълнуваше я и фактът, че толкова много световноизвестни музиканти бяха свирили там и че толкова велики кариери бяха започнали тъкмо на тази сцена. Самата тя присъства на дебюта на шестнайсетгодишната челистка Жаклин дю Пре4. Личните предпочитания на Флорънс не бяха необичайни, но бяха силни и трайни. Бетовеновият Опус 18 я обсебваше в продължение на доста време, после дойде ред на великите му квартети. След това Шуман, Брамс и в последната й година — квартетите на Франк Бридж, Барток и Бритън. Всички тези композитори успя да чуе за три години в Уигмор Хол.

През втората година от следването си получи почасова работа зад кулисите — трябваше да прави чай за изпълнителите в просторната Зелена стая и да наблюдава кога артистите напускат сцената, за да им отваря вратата. Също така обръщаше страниците на пианистите, когато свиреха камерни пиеси, а една вечер дори стоя до Бенджамин Бритън в програма с песни от Хайдн, Франк Бридж и самия Бритън. Тогава пяха едно момчешко сопрано и Питър Пиърс5, който й мушна в ръката десетшилингова банкнота, когато заедно с великия композитор напускаше сцената. В съседство, под изложбената зала с пианата, откри залата за репетиции, където легендарни пианисти като Джон Огдън6 и Черкаски7 лееха по цяла сутрин кънтящи гами и арпежи като подлудели първокурсници. Уигмор Хол се превърна в нещо като неин втори дом — започна да гледа собственически на всяко тъмно и неприветливо ъгълче, дори на студените бетонни стъпала, които водеха надолу към тоалетните.