Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност — твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелектуалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниерите на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описания начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музикалната академия, с които пък имаше противоположния проблем — те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съдържаше в наръчника с меката подвързия. На крещящо червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмихнати фигурки с буболечести очи и тънки като кибритени клечки крайници, които се държаха за ръце.

* * *

Изядоха пъпеша за по-малко от две минути, а през това време момчетата, вместо да чакат отвън в коридора, стояха на почетно разстояние зад тях, до вратата, и опипваха папийонките и тесните си яки или чоплеха ръкавелите си. Безизразните им лица не трепнаха, когато Едуард с иронична тържественост поднесе на Флорънс захаросаната си черешка. Тя игриво я всмукна от пръстите му и я задъвка бавно, показвайки му езика си, без да сваля поглед от очите му, давайки си сметка, че като флиртува по този начин с него, само утежнява положението си. Не трябваше да започва неща, които нямаше да може да понесе, но пък й се струваше полезно да му доставя удоволствие както може — това й помагаше да си мисли, че все пак я бива за нещо. Защо не можеше с тази лепкава черешка да се изчерпи всичко, което се очакваше от нея!

Едуард копнееше сервитьорите да се махнат, но за да покаже, че не се смущава от присъствието им, се усмихна, както се беше отпуснал на стола си с чашата вино, и се провикна през рамо:

— Имате ли още от същото?

— Нямаме, господине. Съжалявам, господине.

Ръката му, хванала чашата, потрепери от усилието му да сдържи внезапното си щастие, екзалтацията си. Седнала срещу него, Флорънс сякаш грееше, бе прелестна — невероятно красива, чувствена, талантлива, добросърдечна.

Момчето, което му бе отговорило, се спусна да прибере чиниите. Колегата му остана отвън да сипва второто — печеното. Количката с ястията не можеше да влезе в сватбения апартамент, за да им сервират както му е редът, поради двете стъпала, които отделяха нивото на стаите от коридора — причината бе некачествено проектиране, когато в средата на осемнайсети век елизабетинската сграда била модернизирана и преустроена в джорджианска.

Двамата за кратко останаха насаме, въпреки че отвън се долавяше стърженето на лъжиците по съдовете и шепотът на момчетата край отворената врата. Едуард сложи ръката си върху ръката на Флорънс и за стотен път през този ден й прошепна „Обичам те“, а тя веднага му отвърна със същото и го каза наистина искрено.

Едуард бе завършил с отличие история в Юнивърсити Колидж в Лондон. В продължение на три кратки години бе учил за войни и въстания, за периоди на масов глад и чума, за създаване и падане на империи, за революции, погубвали децата си, за земеделски мъки, работническа нищета, за жестокостите на управляващите класи — ярки картини на потисничество, несгоди и изгубени надежди. Той ясно съзнаваше на какви ограничения и оскъдици е бил обречен животът на хората поколения наред. На фона на историята годините на мир и просперитет, които Англия преживяваше в момента, бяха нещо рядко, а на техния фон неговото и на Флорънс щастие бе изключително, дори уникално явление. Последната си година посвети на специално изследване на теорията за „великата личност“ в историята — наистина ли е остаряло да се смята, че силните индивиди са в състояние да променят националните съдбини? Преподавателят му определено мислеше така. Според него Историята с голяма буква се тласкаше от неизбежни движещи сили към неизбежни и необходими цели и не след дълго този факт щеше да се смята за научно обоснован. Но биографиите, които Едуард подробно изучи — на Цезар, Карл Велики, Фридрих Втори, Екатерина Велика, Нелсън и Наполеон (Сталин бе пропуснал по настояване на преподавателя си), — в голяма степен подсказваха обратното. Едуард се стремеше да докаже, че един безмилостен индивид, с помощта само на гол опортюнизъм и доза късмет може да промени съдбите на милиони — това бе инакомислещо заключение, за което му писаха „много добър“ с минус, та едва не му развалиха отличната диплома.

Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите. Докато сутринта се обличаше за сватбата (фрак, цилиндър и обилно напръскване с одеколон), си каза, че навярно нито един от хората в списъка му не бе изпитвал неговото задоволство. Въодушевлението му само по себе си бе форма на величие. Та той беше един великолепно реализирал се или почти реализирал се мъж. На двайсет и две годишна възраст ги бе засенчил вече всичките.

Сега се вглеждаше в жена си, в напръсканите с точици лешниково кафяви ириси, в чистото бяло на очите й с едва загатнати отсенки на бледо млечносиньо. Клепките й бяха гъсти и тъмни — като на дете. Имаше нещо детско и в тържественото спокойствие на лицето й. А то бе красиво и сякаш изваяно, на определена светлина напомняше на лицето на коренна американка — индианка от знатно потекло. Флорънс имаше широка долна челюст и открита и непринудена усмивка, която достигаше чак до бръчиците в ъгълчетата на очите й. Бе с едър кокал — някои от матроните на сватбата компетентно коментираха широките й хълбоци. Гърдите й, които Едуард бе хващал и дори целувал, макар и съвсем недостатъчно, бяха малки. Цигуларските й пръсти и длани бяха бели и яки, също като дългите й ръце — в училище хвърлянето на копие й се бе удавало много добре.

Едуард никога не се бе интересувал от класическа музика, но сега започваше да научава игривия й жаргон — легато, пицикато, кон брио. С упорито и постоянно слушане постепенно свикна да разпознава и дори да харесва някои произведения. Особено го вълнуваше едно от онези, които тя свиреше с приятелите си. Когато се упражняваше в гами и арпежи у дома си, тя обхващаше косата си с кариока и тази мила подробност го караше да мечтае за дъщерята, която един ден можеха да имат. Флорънс свиреше гъвкаво и прецизно и бе известна с богатството на звука, който извличаше от цигулката си. Един от преподавателите й бе казал, че никога не е срещал студент, който да свири отворени струни с подобна топлота. Когато заставаше пред статива в залата за репетиции в Лондон или в стаята си в къщата на родителите си в Оксфорд заедно с изтегнатия на леглото Едуард, който я наблюдаваше и я желаеше, стойката й бе изящна — с изправен гръб и гордо вдигната глава, тя четеше нотите с властно, почти надменно изражение, което дълбоко го вълнуваше. В погледа й имаше невероятна сигурност, невероятно познаване на пътя към насладата.

Отнасяше ли се до музика, тя винаги бе уверена в себе си, а движенията й бяха плавни и сигурни — и когато натриваше лъка си с колофон, и когато сменяше струните на инструмента си, или пък когато разместваше мебели в стаята си, за да посрещне тримата си приятели от академията, с които свиреха в любимия й струнен квартет. Тя бе безспорният водач и винаги имаше последната дума в многочислените им музикални спорове. Ала иначе в живота си бе учудващо несръчна и неуверена и вечно се препъваше или събаряше разни предмети, или пък си удряше в нещо главата. Пръстите, на които се удаваше така виртуозно да свирят на двоен гриф в Бахова партита, можеха със същата лекота да обърнат пълна чаена чаша върху ленена покривка или да изпуснат стъклена чаша на каменния под. Когато мислеше, че някой я гледа, тя се оплиташе в собствените си крака. Бе споделила с Едуард, че когато отдалеч види някоя своя приятелка, й е цяло мъчение да върви срещу нея на улицата. А когато бе тревожна или силно смутена, ръката й с треперливо движение непрестанно посягаше към челото, за да отмести някой въображаем кичур, и това продължаваше дълго след като източникът на притеснение изчезнеше.

Можеше ли да не заобича това чудно и трогателно момиче, което не приличаше на никое друго, това така болезнено честно и свенливо момиче, чиито мисли и вълнения бяха видими за всички, сякаш струяха като заредени частици от менящите й се изражения и жестове? Дори и да не беше красивото й, изсечено лице, нямаше как да не я обикне. А и тя го обичаше с такава сила, с такава болезнена физическа сдържаност! Всичко това събуждаше не само страстта му, която ставаше още по-силна поради липсата на естествен отдушник, но и желанието му да я закриля. Но дали тя наистина беше толкова уязвима? Веднъж надникна в папката с училищните й бележки и видя резултатите й от тестовете за интелигентност — сто петдесет и две! — със седемнайсет точки повече от неговия собствен резултат. Това бе по времето, когато на въпросните показатели се гледаше също толкова сериозно, колкото и на височината и теглото. Когато присъстваше на някоя от репетициите на квартета им и мнението й за фразирането или за темпото, или за динамиката се различаваше от това на Чарлс — бузестият напорист челист с нацъфтялото в позакъсняло акне лице, Едуард се впечатляваше от хладнокръвието й. Флорънс не спореше, изслушваше спокойно, след което съобщаваше решението си. Тогава нямаше и следа от жеста, с който приглаждаше косата си. Знаеше какво прави и бе твърдо решена да води, както подобаваше на ролята й на първа цигулка. Струваше му се, че тя е дори в състояние да накара страшничкия си баща да прави това, което му каже. Доста месеци преди сватбата по нейна молба той предложи работа на Едуард. Друг въпрос е дали Едуард я искаше или пък дали имаше смелост да я откаже. Също така, благодарение на някаква женска осмоза, тя знаеше точно какво е необходимо за празненството — от размера на градинската палатка до количеството летен пудинг, както и колко щеше да бъде разумно да очакват от баща й да плати.