* * *

— Ето ги, идват! — прошепна тя и стисна ръката му, за да предотврати някоя неочаквана интимност.

Сервитьорите пристигаха с чиниите с говеждото — неговата бе почти двойно по-пълна от нейната. Донесоха им също и трайфъл с шери, сирене чедър и ментови шоколадчета, които подредиха на един шкаф отстрани. След като измрънкаха някакво обяснение как да ползват звънеца за прислугата до камината — трябвало да се натиска силно и продължително, — момчетата се оттеглиха, затваряйки безкрайно внимателно вратата след себе си. После се чу подрънкването на отдалечаващата се по коридора количка, после, след кратка тишина — някакво изкашляне или изсмиване, което можеше да идва и от хотелския бар на долния етаж, и най-накрая младоженците останаха наистина сами.

Вятърът смени посоката си или се засили и довя шума на прибоя, напомнящ на трошащи се в далечината чаши. Мъглицата се вдигаше и по малко разкриваше очертанията на ниските хълмове, виещи се над бреговата линия на изток. Пред очите им се стелеше бляскава, сива и равна шир, която може би бе копринената повърхност на самото море, а може би бе лагуната, или пък небето — не можеше да се каже точно. Промененият бриз довяваше през отворените френски прозорци някаква съблазън, солен дъх на кислород и на простор, които сякаш бяха в дисхармония с колосаната ленена покривка, с втвърдения от нишестето сос към месото и с тежките, лъскави сребърни прибори, към които те тъкмо посягаха. Сватбеният обед бе огромен и продължителен. Не бяха гладни. На теория имаха пълната възможност да зарежат чиниите, да грабнат бутилката за гърлото и да изтичат до брега, да захвърлят обувките и да се наслаждават на свободата си. Никой в хотела не би помислил да ги спре. Най-после бяха станали свободни възрастни хора, бяха тръгнали на почивка и можеха да правят каквото си поискат. Само няколко години по-късно най-обикновени младежи щяха да постъпват точно така. Но тогава времената бяха други. Дори когато Едуард и Флорънс оставаха насаме, все още действаха хиляди неписани правила. Тъкмо защото бяха станали големи хора, не можеха да вършат детинщини, като например да изоставят храната, приготвена с толкова труд от някой друг. В края на краищата бе време за вечеря. А и все още не се смяташе за достойно за уважение или пък за модно да се държиш като дете.

И все пак Едуард бе развълнуван от зова на плажа и ако знаеше как да го изрази или обясни, вероятно щеше веднага да предложи да излязат навън. Бе чел на Флорънс от един пътеводител, в който пишеше, че камъчетата по осемнайсетте мили плажна ивица били отсявани и изглаждани от страховити бури в течение на хилядолетия, като най-едрите се намирали в източната част. Според легендата местните рибари, които се прибирали по тъмно, разбирали точно къде се намират по големината на чакъла. Флорънс бе предложила да проверят сами, като сравняват камъчета, загребвани на една миля разстояние едни от други. Щеше да му е по-приятно да се разхожда по плажа, отколкото да стои на това място тук. Струваше му се, че и без това ниският таван е прекалено близо над главата му и все повече се снишава. От чинията му се разнасяше клисав мирис, който се примесваше с морския бриз и му напомняше за дъха на домашно куче. А може би просто не бе толкова радостен, колкото все се опитваше да си внуши. Чувстваше как нещо огромно притиска мислите му и спъва говора му, а същевременно изпитваше и остър физически дискомфорт — сякаш панталоните или бельото му бяха отеснели.

Но ако на масата сега изскочеше отнякъде дух от бутилка и предложеше на Едуард да задоволи най-съкровеното му желание, и през ум нямаше да му мине да иска някакъв си плаж. Единственото, което желаеше и за което можеше да мисли, бе той и Флорънс да легнат заедно голи върху леглото или под завивките в съседната стая и най-после да се срещнат лице в лице с онова страхотно преживяване, което му се струваше не по-присъщо на ежедневния живот от религиозно видение или дори от самата смърт. При мисълта, че това може да се случи — щеше ли въобще да се случи, и то на него? — нещо отново го проряза ниско долу в слабините и той за миг усети, че ще примре от желание, но го сподави в сладостна въздишка.

Както повечето млади мъже от неговото поколение или от всяко друго поколение, на които им е трудно или нямат пред кого да изявят сексуалността си, той постоянно се отдаваше на едно занимание, наричано в онзи момент от едно известно светило с голям авторитет по въпроса „самозадоволяване“. Едуард с радост откри термина. Бе роден през 1940 година — твърде късно през онзи век, за да вярва, че изнасилва тялото си, че ще увреди зрението си или пък че Бог наблюдава със строго недоумение как той всекидневно се посвещава на подобни дейности. Или дори че бледността му и вглъбеното му изражение го издават пред всички. И все пак над мъките му тегнеше нещо смътно позорно, някакво усещане за несполука и за изхабяване и, разбира се, за самота. А удоволствието всъщност бе съпътстваща облага. Целта му бе освобождаването от настойчивото, затормозяващо мислите му желание за нещо, което не можеше да получи веднага. Колко невероятно бе, че една лъжичка течност, създадена от него и изхвърлена от тялото му, е в състояние мигновено да опресни мисълта му и отново да я насочи към решимостта, проявена от Нелсън при залива Абукир.

Единственият и най-съществен принос на Едуард към сватбените приготовления бе въздържанието му в продължение на повече от седмица. Той не бе спазвал подобно тотално целомъдрие по отношение на себе си от дванайсетгодишната си възраст. Искаше да бъде в блестяща форма за пред булката си. Не му бе лесно, особено нощем в леглото или пък сутрин при събуждане, или през дългите следобеди, или в часовете преди обяд, или след вечеря, в часовете преди лягане. Сега най-после бяха женени и сами. Защо да не остави печеното, да я покрие с целувки и да я поведе към леглото оттатък? Не беше толкова просто. Бе натрупал доста дълъг опит в справянето със свенливостта на Флорънс. Уважаваше тази свенливост, дори благоговееше пред нея, взимайки я за някакъв вид сдържаност, за условно прикритие на богата чувствена природа. Накратко, смяташе я за част от сложните дълбини на личността й и виждаше в нея доказателство за високото й качество. Опитваше се сам себе си да убеди, че я предпочита такава. Не можеше да го осмисли, но нейната плахост отговаряше на собствената му непросветеност и неувереност. Някоя по-чувствена и взискателна жена — някоя буйна жена — вероятно щеше да го плаши.

Периодът на ухажването им бе като старинен испански танц — тържествено раздипляща се павана, сковавана от неписан и неогласен, но, общо взето, спазван протокол. Никога нищо не се обсъждаше, а и те не чувстваха нужда от интимни разговори. Това бяха неща, които не можеха да бъдат обхванати от думи или дефиниции. Езикът и практиката на терапията, популярността на усърдно споделяните и взаимно анализираните чувства все още не бяха широко разпространени. Чуваше се, че някои по-заможни хора си правели психоанализа, но все още не бе повсеместно общоприето да считаш себе си за загадка или за упражнение по преразказ, или пък за чакащ разрешение проблем.

Между Едуард и Флорънс нищо не ставаше бързо. Важният напредък и негласните отстъпки, увеличаващи броя на нещата, които му се разрешаваше да гледа или да пипа, се постигаха единствено постепенно. Денят, в който за първи път видя гърдите й разголени, се падаше през октомври, много преди датата, на която успя да ги докосне — 19 декември. Целуна ги през февруари, но без зърната, които устните му усетиха само веднъж — през май. Тя си позволяваше да напредва по неговото тяло още по-предпазливо. Внезапните инициативи или радикалните предложения от негова страна можеха да съсипят месеци добре свършена работа. Онази вечер в киното на прожекцията на „Вкус на мед“, когато той хвана ръката й и я пъхна между краката си, върна процеса със седмици назад. Тя започна да се държи не студено, дори не и хладно — никога не правеше така, просто едва забележимо резервирано, може би разочаровано и дори в известна степен като предадена. Някак си се отдръпна от него, без въобще да му дава повод да се съмнява в любовта й. После нещата най-сетне отново потръгнаха. Когато един съботен следобед в края на март двамата бяха сами, а дъждът плющеше по прозорците на разхвърляната дневна в малката къщичка на родителите му на Чилтърнските възвишения, тя за кратко сложи ръката си над или близо до пениса му. Чувстваше я през двата пласта тъкан в продължение на по-малко от петнайсет секунди с нарастващи надежда и екстаз. В момента, в който тя я отдръпна, разбра, че не може повече да издържа. Предложи й да се оженят.

Нямаше как да узнае какво й бе коствало да сложи на подобно място ръката си — всъщност опакото на ръката си. Обичаше го и искаше да му достави удоволствие, но трябваше да преодолее значителното си отвращение. Опита съвсем добросъвестно. Може и да беше умна, но бе и напълно безхитростна. Държа ръката си там, колкото можа, докато почувства как изпод сивия фланелен плат на панталоните му нещо помръдва и се вкоравява. Усещаше нещо живо, напълно различно от нейния Едуард, което я накара да се отдръпне ужасена. Тогава той изтърси предложението си и във вихъра на вълнението, сред очарованието и смеха и облекчението тя за кратко забрави за дребното си смущение. А той бе толкова изумен от собствената си решителност, както и препълнен от неизлятото си желание, че просто не бе способен да си даде сметка за противоречието, с което тя заживя от този ден нататък, за скритата борба между отвращението и радостта й.

* * *

И така, вече бяха сами и на теория свободни да правят каквото поискат, но продължиха да ядат вечерята, за която нямаха апетит. Флорънс остави ножа, пресегна се за ръката на Едуард и я стисна. Отдолу се чуваше радиото — ударите на Биг Бен, известяващи новините в десет часа вечерта. В тази част от крайбрежието телевизионният сигнал бе слаб поради хълмовете, които започваха непосредствено зад хотела. Вероятно по-възрастните гости бяха долу във всекидневната и коментираха световните събития, докато отпиваха от вечерното си питие — хотелът имаше богата селекция от единични малцове1, а някои от мъжете пълнеха лулите си за последен път през този ден. Събирането около радиоапарата за информационния бюлетин бе останал им от войната навик, на който те никога нямаше да изменят. Едуард и Флорънс изслушаха глухо звучащия глас на говорителя, който предаде основните новини и произнесе името на министър-председателя. След една-две минути Харолд Макмилън започна речта си. Изказваше се на конференция във Вашингтон по въпросите на надпреварата във въоръжаването и необходимостта от договор за спиране на ядрените опити. Кой би се противопоставил на идеята, че е лудост да се продължават опитите с водородната бомба в атмосферата и да се излага на радиация цялата планета? Ала никой под трийсетгодишна възраст — и със сигурност не Едуард и Флорънс — не вярваше, че един британски премиер може да има някакво влияние върху световната политика. Империята се смаляваше с всяка изминала година, когато нови и нови страни успяваха да извоюват полагащата им се независимост. Вече не бе останало почти нищо от нея и светът определено принадлежеше на американците и на руснаците. Британия, Англия бе второстепенна сила и признаването на този факт носеше известно светотатствено удоволствие. Разбира се, долу във всекидневната мислеха другояче. Всички над четирийсет, които се бяха били или страдали през войната, познаваха смъртта из основи и никога не биха повярвали, че наградата за всичките им жертви бе изпадането в тази ситуация на маловажност.