При вида на великолепния, син като нощта автомобил Клариса въздъхна дълбоко.

Роберта прие това като израз на съчувствие и продължи, като подсмърчаше:

— Така и не разбрах защо скъса с мен…

Брадичката й потрепери. Клариса вече едва издържаше хленченето й — идеше й да я шамароса.

— Виж, Аарон Мейсън!

— Кой?

— Шшт! — Клариса осъзна, че звучеше също като майка си, господ да се смили над душата й. Когато умре, разбира се.

Аарон Мейсън слезе от бентлито и тръгна нагоре по стълбите. Всички погледи бяха вперени в него. Как иначе — въплъщаваше идеалната комбинация — висок, тъмнокос, красив и не на последно място — богат.

Такъв съвършен екземпляр нямаше да оцелее дълго в джунглата от мъжеядки. Трябваше да се действа бързо.

Точно тогава Клариса забеляза накуцването като знак от съдбата и разбра, че Аарон беше мъжът за нея. Това беше предначертано от звездите. Тя мислено задраска останалите мъже от списъка си — Аарон беше достатъчно едра плячка, не биваше да се разконцентрира. Изискваше се пълна мобилизация на силите, включително ударни дози витамин В12, противогрипна ваксина и всичко останало.

— Какво са го зяпнали — процеди Клариса, след което се изправи и тръгна по посока на Аарон с най-съблазнителната си, грижливо отработена походка. Все още нямаше определен план — щеше да импровизира.

Докато се провираше грациозно покрай масите, разпозна (слава тебе, господи) един от сътрапезниците на Аарон — по-миналото лято беше преспала с него на плажа в Малибу. Спомняше си удобната задна седалка на рейндж роувъра му и луксозната кожена тапицерия. Беше го категоризирала в графата ССЗС („сносен секс на задната седалка“). В края на краищата, току-що беше станал солист на някаква никому неизвестна банда. Клариса се целеше по-нависоко.

„Ето колко е важно да познаваш подходящите хора!“, поздрави се тя наум. Вече се виждаше в сватбена рокля на Вира Уонг.

Опала.

Тя спря насред крачката.

Правило номер едно: за да привлечеш вниманието на някой мъж, прави се, че не го забелязваш.

И Клариса мина в непосредствена близост до масата на Аарон, вперила поглед напред, все едно самият принц Уилям й се усмихваше от отсрещния ъгъл.

— Клариса!

Защо не можеше да си спомни името му? Частите на тялото се запечатваха в съзнанието й далеч по-лесно.

— Клариса!

Конусовиден пенис, космати гърди (като на Дан Хагърти и Гризли Адамс)… Името, как беше името? Джейми, Джо, Джон, Ион, Кайл… Мисълта й се мяташе като хамстер във въртележка.

— Макси! — тя се извърна и моментално разцъфна в усмивка, сякаш виждаше отдавна загубен приятел. Такъв беше етикетът на Холивуд — колкото по-безразличен ти беше някой, толкова по-ентусиазирано звучеше поздравът. Най-големите врагове се прегръщаха като първи приятели.

Целунаха се три пъти по бузите (последна парижка мода според „Вог“, все още нова за Калифорния), като Клариса се стремеше дупето й да е точно през очите на Аарон Мейсън. Знаеше, че си го бива, достатъчно изразително беше само по себе си. Докато изгаряше с поглед горкичкия Макси, Клариса усещаше присъствието на Аарон зад гърба си с всеки сантиметър от кожата си. („Г-жа Аарон Мейсън, г-ца Алпърт-Мейсън, Клариса Антония Алпърт Мейсън…“ — имената се въртяха непрестанно в главата й.)

Макси бъбреше, очарован от вниманието й, а Клариса го слушаше с половин ухо. Ставаше въпрос за някакви билети за мача на „Лейкърс“, за баскетбол с Клуни и Деймън, за някаква разходка с яхта… В същото време нея я занимаваха съвсем други мисли: пръстен с брилянт или изумруд, сватбена рокля от коприна или сатен…

— Познаваш ли Аарон?

Е, доживяхме най-после.

— Здравейте. Приятно ми е — произнесе Клариса с дълбок, плътен глас, като се усмихваше ослепително.

— Имате нещо между зъбите — каза Аарон с глас, равен като гърдите на майка й преди лифтинга. Имаше специфичния изговор на южняк от Джорджия.

„О, боже“, помисли си Клариса, докато трескаво прекарваше език по зъбите си — малки бижута, които още не беше изплатила. „Толкова е дързък! Също като мен!“

А на глас каза:

— О, това ли? Запазила съм си го за десерт.

Аарон се усмихна.

Имаше трапчинки и единият от предните му зъби беше леко нащърбен (инцидент от детството?, бой с юмруци в колежа?, отваряне на бирени бутилки?). Една бръчка се беше вдълбила между веждите му и му придаваше замислен вид — доста необичайно изражение за Холивуд. Дрехите му също не отговаряха на положението му в обществото. Според Клариса имаше по-скоро вид на небрежен колежанин — евтини слънчеви очила, размъкната риза и сако, изгладено на две, натри. Хмм…

А обувките… Те не бяха маркови, дори не бяха и обувки, а каубойски ботуши. Боже!

Някои нарушения на етикета са непростими. Дори да се казваш Аарон Мейсън.

Бъдещият й съпруг беше като нешлифован диамант, но в умелите ръце на Клариса щеше да се превърне в мека податлива глина, да придобие лустро… Клариса го огледа от глава до пети със забележителна скорост, придобита при обиколките на магазини като „Барни“ по време на годишните разпродажби. Преди още да е стигнала до панталоните (за да прецени качествата на плата) и до бельото (обзалагаше се, че носи боксерки), вече благославяше мислено сервитьора Лари. Беше я насочил по вярната следа. Оттук нататък тя си знаеше работата.

2

Аарон е на ход

Аарон стоеше пред „Айви“ и изчакваше пиколото да изкара бентлито му — това щеше да стане за броени секунди, срещу една банкнота от пет долара.

— Е, чие беше онова великолепно дупе? — обърна се той към Макси Рийз.

Това беше първото дупе на запад от Ла Сиенега, което не изглеждаше недохранено.

— Чие ли? На Клариса Алпърт, разбира се — оживи се Макси. — Какво ще кажеш, страхотна е, нали? Освен това познава всички важни клечки в града — излизала е с повечето от тях и знае кътните им зъби и кирливите им ризи. Помни дори номерата на банковите им сметки, ако искаш, вярвай. Кукличка, много отворена мадама. Тъкмо като за теб е. Само кажи и ще те уредя.

Аарон не разбра какво точно имаше предвид Макси, но онова, което чу, като цяло го устройваше.

— Благодаря, но предпочитам сам да й се обадя.

— Разбира се. Ще го уредя.

— Просто ми дай телефонния й номер.

— Дадено. Хей, знаеш ли, имам страхотни места за мача в края на седмицата. Искаш ли ги? Нали си падаш по баскетбола?

Аарон беше в Холивуд едва от две седмици, но все попадаше на хора като Макси — неизменно готови да ти услужат, законно или не, с пари или с каквото и да било, за да могат след това на свой ред да разчитат на теб. Очевидно тук размяната на подаръци, както и размяната на комплименти, искрени или не, беше нещо обичайно.

— Страхотно изглеждаш, тези очила са върхът — бъбреше Макси. — Всяка мацка ще ти е навита. Ако искаш, мога да те уредя с Джеси Бийл — тя е истинско сладурче…

Аарон най-после седна зад волана на бентлито и включи уредбата. Стар южняшки рок заглуши последните думи на Рийс.

Дупето на Клариса не му излизаше от главата.

3

Купонът

Организирането на сватбено тържество поначало е трудно, а когато на всичко отгоре това става без знанието на младоженеца, задачата е почти непосилна.

След като видя Аарон и се погрижи той да я забележи, Клариса счете мисията си в ресторанта за приключена и побърза да се сбогува с Роберта със задължителната целувка „буза до буза“. Дори сподавеното възклицание от съседната маса — „О, боже, виж, Бритни и Джърстийн!“, което без съмнение издаваше турист на Юга, новопристигнал в Ориндж Каунти, не й направи особено впечатление. Знаеше какво ще види — ухилените физиономии на двете невръстни, пращящи от здраве звезди, които си гукат като гълъбчета. Е, имаше си по-важна работа.

След като се отби в един от осемте „Старбъкс“ по пътя към къщи за порция сух „Венти Кап“ (който щеше да й осигури необходимата енергия и същевременно най-малкия брой калории — все пак скоро щеше да облече сватбена рокля на Вира Уонг), Клариса влетя в апартамента си като хала и измъкна от нощното шкафче заветния розов тефтер, чиито страници беше облепила с изрезки от булчински списания.

Винаги когато разгърнеше страниците му, чуваше ангелска музика и за кой ли път потъваше в мечти.

Тук бяха любимите й модели сватбени рокли и списъците с имена на ресторанти, цветарски магазини, фотографи, свещеници (юдейски?, епископални?, будистки? — Клариса не поставяше никакви ограничения по отношение на религията на бъдещия си съпруг), булчински салони, сватбени торти, включително и десетте най-предпочитани за фон на сватбената церемония оркестрови пиеси (според класацията на „Град и провинция“). Беше помислила за всичко — до последния детайл. Откак се помнеше, събираше тази безценна информация. По страниците се мяркаха и ръчно изписани бисери от рода на: „Пощенският код има значение“, „Не ходи на среща в 818“, „Филмът е най-добрата аеробика“ и прочее.

Хиляди пъти Клариса бе прокарвала с трепет пръсти по страниците, и то не само за да залепи поредната изрезка. Не. След всяка трета, най-много — четвърта, среща с някой мъж от класа (някой, чийто лик грееше от корицата на списание „Лос Анджелис“, някой, като оня многообещаващ режисьор с козята брадичка или като оня собственик на верига нощни клубове, със забележителни познания по латински) тя неизбежно разгръщаше розовия тефтер и започваше да обмисля приготовленията.