Той я прегърна и затанцува с нея из стаята.

Малко по-късно Клариса включи телефона си на скоростно набиране. Обаждаше се на Съзвездието.

— Пепопезнайпете пекапекво песе песлупечи! — изкрещя в слушалката.



Младата сервитьорка от „Сънсет Плаца“ забеляза розовия тефтер, захвърлен на тротоара, още щом слезе от рейса, с който всяка сутрин идваше на работа. Нещо я накара да го вдигне — може би цветът — толкова ярък и празничен, способен да я изтръгне от сивото й настроение. Беше пристигнала от Монтана преди около месец и вече й беше мъчно за дома, който преди й се струваше най-скучното място на света.

През почивките успя да прегледа тефтера (какво ти прегледа, изчете го от кора до кора!), впечатлена от оптимизма и целеустремеността на неговата притежателка, някоя си Клариса Алпърт. След като безуспешно на няколко пъти се опита да се свърже с тази жена, най-после остави тефтера настрана. Но той оказваше върху нея почти магическо въздействие — тласкаше подредения й, порядъчен и богобоязлив живот в нова посока.

Скоро тя започна да харчи заделените за наема и за актьорски курсове пари за нови, скъпи обувки, изруси косата си, започна да си прави редовно маникюр (въпреки че влизаше в преразход), флиртуваше с клиентите в кафето.

Излизаше с някои от тях.

Най-после се омъжи за богат съпруг и една слънчева сутрин, когато минаваше със своя „Ягуар“ по „Сънсет Булевард“, отвори прозореца и хвърли розовия тефтер. Може би той щеше да донесе късмет на друго момиче. Кой знае?