— Ема! — посреща ме Джемима със светнал поглед. — Запознай се с Мик. Той гореше от нетърпение да се види с теб. Ела, можем да поговорим тук.

Тя ме хваща за ръката и ме повежда към някакъв малък офис.

— Не! — дърпам се аз. — Вървете си, Джемима! Веднага!

— Глупости! — срязва ме тя и се обръща към Мик, който ни следва по петите и затваря вратата след себе си. — Казах ти, че ще се дърпа, нали?

— Мик Колинс — навира той в ръката ми визитката си. — Радвам се да се запознаем, Ема. Хайде сега, успокой се. Няма защо да се тревожиш — усмихва ми се насърчително той, явно свикнал да се разправя с хистерични жени, които му крещят да се разкара. — Нека седнем и да си поговорим малко…

— Вижте, станало е недоразумение — опитвам се да говоря учтиво аз. — Няма за какво да говорим.

— Не, има! — намесва се Джемима. — Този задник Джак Харпър постъпи адски подло с теб. И трябва да си получи заслуженото. Нали, Мик?

— Абсолютно правилно — отговаря той и леко накланя глава настрани, сякаш да ме оцени по-добре. — Доста е привлекателна — подхвърля на Джемима. После отново се обръща към мен. — Мислим да добавим към основния материал и интервю с теб. Един вид „Моята забежка с големия шеф“. Доста добри пари можеш да изкараш от това.

— Не! — извиквам ужасено.

— Ама че си глупачка, Ема! — срязва ме Джемима. — Имаш ли изобщо представа какви пари вади Моника Люински на година?

— Ти си луда! — зяпвам я невярващо. — Тотално си откачила! Ти си за лечение, Джемима!

— Правя го за твое добро, глупачко! — озъбва ми се тя.

— Не е за мое добро! — извиквам, цялата пламнала. — Аз… ние с Джак… може да сме пак заедно!

Настъпва миг мълчание.

— Толкова по-добре! — възкликва Джемима. — Това ще го накара да седи на нокти и да внимава какво прави. Ще му покаже кой е шефът. Давай, Мик.

— Интервю с Ема Коригън. Вторник, петнадесети юли, девет и четиридесет вечерта — изрича бързо Мик. Поглеждам го и замръзвам от ужас. Насочил е към мен репортерски касетофон. — За първи път си срещнала Джак Харпър в самолет. Би ли ни казала откъде излетяхте и накъде пътувахте? — казва той делово в микрофона, после ми подхвърля с усмивка: — Дръж се непосредствено. Все едно говориш с приятелка по телефона.

— Спри го! — разкрещявам се аз. — Махайте се! Вървете си!

— Стига се прави на интересна, Ема — скастря ме нетърпеливо Джемима. — Мик все едно ще открие каква е тайната, независимо дали ще му сътрудничиш или не, така че по-добре…

Млъква рязко и чувам вратата зад гърба ми да се отваря.

Пред очите ми притъмнява.

Само да не е… Моля те, Боже, нека не е…

Никога през живота си не съм била по-ужасена.

— Ема? — казва Джак и влиза, понесъл две чаши с вода в едната си ръка. — Добре ли си? Нося ти минерална и газирана, защото не бях съвсем сигурен каква…

В следващата секунда забелязва Джемима и Мик. Забелязвам удивения му поглед, когато вижда визитката на Мик в ръката ми. После очите му се спират върху работещия касетофон и лицето му изведнъж се вкаменява.

— Аз изчезвам — заявява Мик на Джемима, бързо прибира касетофона в джоба си, грабва си раницата и се измъква през вратата.

Известно време никой не проговаря. Чувам единствено бумтенето на сърцето и бученето в главата ми.

— Кой беше това? — пита Джак безизразно. — Журналист ли?

— Аз… Джак… — прошепвам дрезгаво. — Това не е… не е…

— Защо? — пита той, като потрива челото си, сякаш се опитва да осмисли ситуацията. — Защо разговаряше с този журналист, Ема?

— Защо ли? — изведнъж се обажда Джемима с яростен тон. — Да не си въобразяваш, че като си милионер, можеш да тъпчеш обикновените хора? Да не си мислиш, че можеш безнаказано да разгласяваш тайните им и да ги унижаваш! Не можеш! Ема само чакаше сгоден случай да ти отмъсти и най-сетне го дочака! А когато видиш малката си шотландска тайна във всички вестници, ще разбереш какво е да се чувстваш предаден! И тогава ще съжалиш горчиво за онова, което си й причинил! Кажи му, Ема!

Бих искала да й изкрещя да млъкне. Бих искала да му кажа, че не е истина… че никога не бих…

Но съм като парализирана, онемяла от ужас и от смазващо чувство на вина.

В следващата секунда Джак се обръща и бързо излиза от стаята.

Настава миг мълчание.

— Е! — плясва доволно с ръце Джемима. — Натрихме му носа!

Това изведнъж ме изтръгва от вцепенението ми. Съвземам се и разтреперана от гняв й крясвам:

— Тъпа… глупава… безмозъчна… кучка!

В този миг вратата се отваря с трясък и в стаята връхлита Лиси.

— Какво става тук, по дяволите? — пита тя. — Току-що видях Джак да си тръгва, мрачен като буреносен облак!

— Довлече един журналист! — отчаяно махвам с ръка към Джемима. — От жълтата преса! И Джак ни завари тук и си помисли… Един Бог знае какво си е помислил за мен!

— Гъска такава! — виква Лиси и със замах лепва един шамар на Джемима.

— Оу! Само исках да помогна на Ема да отмъсти на врага си! — изхленчва тя.

— Той не ми е враг, идиотко! — разплаквам се на глас. — Лиси… какво да правя? Какво?

— Тичай след него! — побутва ме Лиси към вратата. — Още можеш да го настигнеш. Тичай.


Втурвам се с всички сили, прекосявам двора и изхвърчам на улицата. Оглеждам се трескаво наляво и надясно. Забелязвам го да се отдалечава бързо.

— Джак, чакай! — извиквам и хуквам след него.

Той говори нещо по мобилния си телефон, но когато чува гласа ми, спира и се обръща. Лицето му е студено, неузнаваемо.

— Затова значи се интересуваше толкова много какво съм правил в Шотландия — отбелязва сухо, когато спирам пред него.

— Не е вярно! — отговарям задъхано. — Чуй ме, Джак, нищо не съм им казала. Кълна ти се. Те не знаят нищо за… Джемима знае единствено, че си бил там. Нищо повече. Тя блъфираше, повярвай ми. Нищо не съм им казала.

Джак мълчи. Един миг ме гледа мрачно и изпитателно, после отново тръгва надолу по улицата.

— Джемима се е свързала с журналиста, Джак. Не съм аз! Та ти ме познаваш, за Бога! Знаеш, че никога не бих постъпила така с теб! Изпуснах се пред Джемима за Шотландия, признавам. И тогава бях обидена и… Съзнавам, че допуснах огромна грешка! Но ти също сгреши, Джак, а аз ти простих!

Той дори не ме поглежда. Сребристата му лимузина спира до тротоара. Джак отваря вратата и се качва.

Усещам да ме обзема адска паника.

— Джак, не бях аз, повярвай ми! — повтарям трескаво. — Не съм искала да… продавам тайната ти! — По лицето ми се стичат сълзи, едва дишам от ужас. — Дори не съм искала да зная такава голяма тайна! Исках да знам само малките ти тайни! Глупавите ти малки тайни! Исках само да те опозная… както ти ме познаваш.

Но той изобщо не вдига поглед към мен. Вратата се затваря и лимузината потегля. След миг изчезва от погледа ми.

Оставам да стоя на пътя… обляна в сълзи… Сама.

XXVI

След известно време идвам на себе си дотолкова, че с препъване да се довлека до сградата, където гледахме представлението. Сварвам Лиси и Джемима все още в малкия офис. Джемима седи свита и трепереща от ужас, а Лиси я ругае ядно, надвесена над нея като богиня на възмездието.

— Тъпа, самовлюбена, егоистична кучка! Повръща ми се от теб, да знаеш!

Бяха ми казвали, че в съдебната зала Лиси прилича на злобен ротвайлер, но никога до този момент не я бях виждала в този й образ. Да си призная, и аз самата се уплаших, като видях яростните светкавици в очите й.

— Ема, кажи й да спре! Накарай я да престане да ми крещи! — изхленчва умолително Джемима.

— Какво стана? — пита Лиси с надежда в гласа.

Мълчаливо поклащам глава.

— О, Ема! — прехапва тя устни съчувствено.

— Чуй ме, Джемима! — обръщам се към хленчещата ни съквартирантка. — Накарай този твой журналист да забрави за цялата тази история! Трябва да го спреш, разбра ли? Веднага!

— Вече го спрях! — отвръща ми тя намусено. — Лиси ме накара да му се обадя. Няма да рови повече.

— Откъде си толкова сигурна?

— Няма да посмее да направи нещо, което би ядосало мама. Той печели доста от нея.

Питам Лиси с поглед дали можем да й вярваме, но тя само свива рамене колебливо. Тръгвам неуверено към вратата, но изведнъж се сещам и се обръщам.

— Предупреждавам те, Джемима — казвам й аз с възможно най-суров израз на лицето. — Ако нещо от това се появи във вестниците… каквото и да било… ще кажа на всички, че хъркаш.

— Не хъркам! — сопва ми се Джемима.

— Хъркаш и още как! — намесва се и Лиси. — Като дъскорезачка. И още, ще кажем на всички, че си купила онова твое палто на Дона Каран от магазин за дрехи втора употреба.

Джемима изписква от ужас:

— Не е вярно!

— Вярно е! Видях торбичката — обаждам се аз. — И още, ще кажем на всички, че перлите ти са изкуствени, а не истински!

Джемима ужасено затулва уста с ръка.

— …и още, че изобщо не готвиш сама ястията, които поднасяш на гостите си…

— …и още, че снимката, на която си с принц Уилям, е монтаж…

— …и още, отсега нататък ще казваме на абсолютно всеки мъж, с когото тръгнеш да излизаш, че целта ти е единствено диамант на пръста! — завършвам триумфално и поглеждам Лиси с благодарност за подкрепата.

— Добре! Добре! Разбрах! Обещавам да забравя цялата тази история! Кълна се! Само, моля ви, не споменавайте, че съм купила палтото си от магазин за дрехи втора употреба! — нарежда през сълзи Джемима. После поглежда умолително към Лиси и пита; — Мога ли да си тръгна?

— Да, можеш — презрително я отпраща с ръка Лиси и Джемима се измъква бързо-бързо.

Когато вратата се затваря зад гърба й, аз поглеждам любопитно Лиси и питам:

— Снимката с принц Уилям наистина ли е монтаж?

— Да! Не съм ли ти го казвала досега? Веднъж работех нещо на компютъра й и по погрешка отворих файла. Беше лепнала своята глава към тялото на някакво друго момиче!