— Защото трябва да призная — ухилва се Пол на Ник, — че идеята ти е била гениална! Току-що получих данните от продажбите. Направо са фантастични, особено като се има предвид, че се готвехме да изтеглим продукта от производство!

Зяпвам го удивено. Рекламата е била ефективна? Моята реклама с купона е била ефективна?

— Така ли? — възкликва Ник изненадано, но в следващия миг се прави, че е очаквал подобни резултати. — Искам да кажа… чудесно!

— Какво, по дяволите, те подтикна да рекламираш продукт за тийнейджъри в списание с възрастна читателска публика, да не кажа направо старци?

— Ами… — започва Ник, като подръпва маншетите си и старателно отбягва да гледа в моята посока, — това донякъде си беше чист хазарт. Но определено имах чувството, че е време да… по-летим на воля… да поекспериментираме в една нова демографска среда…

Чакай, чакай малко! Какво казва той?

— Е, резултатите са повече от добри — Пол поглежда одобрително Ник. — А най-интересното е, че съвпадат със заключенията от едно скандинавско маркетингово проучване, които току-що получихме. Мини при мен, като се върна, да поговорим по въпроса…

— Да, разбира се! — отговаря Ник с доволна усмивка.

Не! Как може да постъпва така с мен! Ама че задник!

— Чакайте малко! — за свое собствено учудване изведнъж скачам на крака и извиквам възмутено. — Чакайте малко! Това беше моя идея!

— Какво? — смръщва вежди Пол.

— Обявата в „Месечник за боулинг“ беше моя идея. Нали така, Ник? — поглеждам го право в очите аз.

— Може и да сме го обсъждали някога — смънква той, без да ме поглежда в лицето. — Не си спомням точно. Но, Ема, крайно време е да научиш, че в сърцевината на маркетинга е екипната работа…

— Не ми говори снизходително, Ник. Това не беше никаква екипна работа. Идеята си беше изцяло моя, от началото до края! Пуснах рекламата заради дядо!

Мамка му! Нямах намерение да го казвам, ама ми се изплъзна от устата. Но и тъй, и тъй съм започнала, давай поне да довърша.

— Ъъъ… нали казахте, че ще спрете от производство шоколадовите блокчета „Пантера“… и си помислих да спестя малко пари на дядо и приятелите му, като същевременно им дам възможност да се запасят. На онова съвещание се опитах да ти кажа, че дядо и приятелите му обожават блокчетата „Пантера“! Ако ме питате мен, трябва да насочим рекламите си към тях, а не към хлапетиите.

Настава гробно мълчание. Пол ме гледа удивено.

— Знаеш ли, в Скандинавия са стигнали до същото заключение — най-сетне казва той.

— О! — свивам рамене. — Ами… ъъъ… хубаво тогава.

— Добре, а знаеш ли защо хората от това поколение харесват толкова много блокчетата „Пантера“, Ема? — пита Пол искрено заинтригуван.

— Знам, разбира се.

— Заради сивата икономика — авторитетно се обажда Ник. — Демографските изследвания сочат, че населението в пенсионна възраст е…

— Нищо подобно! — прекъсвам го нетърпеливо. — Харесват ги, защото… защото… — О, Господи, дядо направо ще ме убие, ако го кажа! — …защото не лепнат и не… не смъкват ченетата им.

Настава шокирано мълчание. После Пол отмята глава и избухва в гръмогласен смях.

— Ченетата им! — смее се той и бърше с ръце очите си. — Гениално, Ема! Ченетата им!

Гледам го и имам странното усещане, че нещо в мен се надига и всеки миг ще го…

— Сега ще получа ли повишение?

— Какво? — поглежда ме Пол неразбиращо.

Ама не, наистина ли го казах? На глас ли го казах?

— Сега ще получа ли повишение — повтарям отчетливо, макар и с леко разтреперан глас. — Ти каза, че може да получа повишение, ако сама си търся и създавам възможности за развитие. Точно така каза!

Няколко мига Пол ме гледа мълчаливо.

— Знаеш ли, Ема Коригьн — най-сетне казва той. — Ти си сред… най-изненадващите хора, които изобщо някога съм познавал.

— Това „да“ ли значи? — упорствам аз.

В офиса цари напрегната тишина. Всички чакат отговора на Пол.

— О, за Бога! — врътва той очи към тавана. — Добре, повишена си. Вече си специалист по маркетинг. Това ли е всичко?

— Не — чувам се да казвам, а сърцето ми забива още по-бясно. — Бих искала да ти кажа още нещо, Пол. Аз счупих любимата ти чаша за кафе.

— Какво? — поглежда ме той стреснато.

— Без да искам. Извинявай. Ще ти купя нова. — Поглеждам към смълчаните си, озадачени колеги. — Аз задръстих фотокопирната машина онзи път, когато се наложи да викаме техник. Всъщност… всеки път все аз я задръствам. А това дупе е мое! И не искам повече да виси тук! — заявявам сред възгласи на удивление, бързо пристъпвам и смъквам от дъската за обяви фотокопието на женско дупе с прашка. После се връщам към бюрото си. — О, и Артемис… колкото до твоята коледна звезда…

— Какво? — пита тя подозрително.

Поглеждам я, както стои, готова за тръгване — моден шлифер, дизайнерски очила, високомерно изражение… О, по-добре да не се увличам!

— …и представа си нямам защо линее — отговарям и й се усмихвам. — Ползотворно съвещание!


През цялата останала част от деня буквално летя в облаците. Просто не мога да повярвам, че съм повишена! И вече наистина, наистина съм специалист по маркетинг! А и нищо чудно някой ден да стана директор по маркетинг!

Пък и не само това! Не знам какво ми става! Чувствам се като съвършено нов човек. Чудо голямо, че хората знаят колко тежа! Сбогом на предишната плаха и неуверена Ема, която крие под бюрото своите непрестижни чантички! Да живее новата, уверена Ема, която гордо ги премята на облегалката на стола си.

Звънвам на мама и татко и им съобщавам, че съм повишена. Това ги впечатлява изключително много и те настояват да дойдат в най-скоро време до Лондон и да ме заведат на празнична вечеря.

И изобщо не се и сещам за Джак Харпър. Всъщност, почти съм убедена, че напълно съм преодоляла увлечението си по него. Днес сърцето ми се преобърна само веднъж — когато ми се стори, че го мярвам в дъното на коридора, — но бързо дойдох на себе си.

Моят нов живот започва от днес. И нищо чудно тази вечер — на шоуто на адвокатите балетисти — да срещна някой нов и интересен мъж. Някой наистина висок, красив, зашеметяващ адвокат. И после той ще дойде да ме вземе от работа с фантастичната си спортна кола. И аз ще изтичам към него надолу по стълбите, като отмятам със секси жест коси, без изобщо да поглеждам към Джак, който стои на прозореца на офиса си и тъжно…

Не, не! Джак не стои никъде. Вече съм забравила Джак. Как обаче да го запомня, че съм го забравила…?

Най-добре ще е да си го напиша върху ръката.

XXIV

Когато пристигам на мястото, където ще се състои танцовият спектакъл на Лиси и нейната юридическа балетна трупа, заварвам двора пред сградата претъпкан от адски самоуверени адвокати и юристи, изтупани в скъпарски костюми и с мобилни телефони в ръка.

Зад сцената обаче цари съвсем друга атмосфера. Същите тези уж нафукани юристи и адвокати буквално умират от сценична треска и се държат като уплащени хлапенца от детски дом. Връчвам букета на Лиси, която цялата трепери и заеква от ужас, вкопчва се в ръката ми и не иска да ме пусне. Успявам някак да я убедя да не побегне панически и отново излизам на двора пред залата, за да обмисля на спокойствие как да постъпя, ако тя наистина вземе, че забрави стъпките на различните си пируети и па-де-дьо.

Сърцето ми се свива от съчувствие, като си представя, че Лиси може изведнъж да замръзне насред сцената, под насмешливите погледи на публиката от нейни колеги.

О, не! Не бих позволила да й се случи подобно нещо. Ако забележа, че се обърква, ще… ще… ами да, ще се престоря, че получавам сърдечен удар. Ще се срина на пода и за известно време всички ще извърнат очи към мен. Но представлението няма да се провали, изобщо няма да спре, защото ние сме горди англичани… нали така? А когато хората отново погледнат към сцената, Лиси вече ще си е припомнила стъпките. И всичко ще е наред!

— Ема! — чувам глас до ухото си.

— Какво? — питам разсеяно.

И в следващия миг сърцето ми спира. Май наистина ще получа сърдечен удар. Само на крачка от мен стои Джак. Облечен е в обичайната си униформа — избелели дънки и фланелена риза, и се откроява ярко сред тълпата от изтупани адвокати. Когато срещам погледа на тъмните му очи, отново усещам да ме залива обида и болка. Не, няма да им се поддам. Край. Аз съм нова Ема. Забравила съм Джак. Имам нов живот.

— Какво правиш тук? — питам престорено нехайно.

— Видях поканата на бюрото ти — отговаря Джак, без да откъсва очи от моите. — Ема, наистина искам да поговорим!

Ама той какво си въобразява?! Че ще хукна да говоря с него само като ми свирне ли? Ха! Как ли пък не!

Поглеждам го яростно. Той обаче сякаш изобщо не забелязва колко съм ядосана.

— Ема… — подема Джак със съвършено искрен израз на лицето, — …не мога да забравя това, което ми каза. Права си. Трябваше да споделям повече с теб. Не биваше да те изолирам така от живота си.

Това ме изненадва, но веднага усещам в душата ми да се надига наранена гордост. Значи сега иска да споделя с мен, така ли? Е, може би вече е прекалено късно, нали? Аз… може би вече изобщо не се интересувам от него!

— Не е необходимо да споделяш каквото и да било с мен, Джак. Твоите работи са си твои и нямат нищо общо с мен — отправям му дистанцирана усмивка аз. — Пък и вероятно не бих ги разбрала, като се има предвид, че те са толкова деликатни и сложни, а аз съм една… пълна глупачка…

Обръщам се и решително тръгвам през двора към залата.

— Дължа ти поне едно обяснение — тръгва след мен Джак.

— Нищо не ми дължиш! — вирвам гордо брадичка. — Всичко свърши, Джак. По-добре ще е и за двама ни да… О, пусни ме!

Джак е сграбчил ръката ми и ме дръпва да се обърна с лице към него.

— Дойдох специално, за да ти кажа нещо важно, Ема! — заявява той сериозно. — Дойдох, за да ти кажа защо бях в Шотландия.