С разтреперани крака се втурвам към ъгъла на двора, далеч от чужди уши.

— Джемима, ти ми се закле, че няма нищо да предприемаш! — изсъсквам ядосано в слушалката. — Закле ми се в твоята чантичка от кожа на пони от „Миу Миу“, помниш ли?

— Нямам чантичка от кожа на пони, която да е от „Миу Миу“ — триумфално заявява Джемима с лек кикот. — Чантичката ми от кожа на пони е от „Фенди“!

Тя е луда! Тотално е побъркана!

- Джемима, кажи ми какво си направила! — шептя настойчиво.

Сърцето ми се свива от страх.

— Око за око, Ема! Този мъж те опозори и предаде най-безсрамно! Ние ще постъпим точно по същия начин с него! Слушай сега, тук съм с един много мил тип. Казва се Мик. Журналист. Работи за „Дейли Уорлд“…

Кръвта във вените ми се смразява.

— Жълтата преса! — изричам ужасено. — Джемима, да не си се побъркала?!

— Не бъди толкова задръстена, Ема! — сопва ми се тя укоризнено. — Журналистите от жълтата преса са наши приятели! Също като частните детективи… само че услугите им са безплатни! Мик е помагал неведнъж на мама и е направо страхотен да открива разни неща. И освен това е страшно заинтригуван да открие малката тайна на Джак Харпър! Всъщност, Мик иска да се срещне и да поговори с теб, така че…

Имам чувството, че ще припадна. Не, сигурно сънувам. Не може да е вярно.

— Джемима, забрави цялата тази работа! — шепна настойчиво в слушалката! — Разкарай го този твой Мик!

— Няма пък! — отговаря капризно тя като някакво шестгодишно хлапе. — Мама винаги казва, че… — Чувам изсвистяване на гуми и налудничавият смях на Джемима. — До скоро, Ема!

И сигналът изчезва. Изтръпвам от ужас. Трескаво набирам номера й, но попадам на гласовата поща.

— Джемима, не прави нищо! Спри го! Трябва да го…

Млъквам рязко, защото Джак приближава към мен.

— Всеки момент ще започнат — казва той, като ме поглежда любопитно. — Всичко наред ли е?

— Абсолютно! — отговарям дрезгаво и мушвам телефона в чантата си. — Абсолютно… наред!

XXV

Влизаме в залата. Буквално не усещам краката си от обзелата ме паника.

Какво направих?!? Какво направих, за Бога?!?

Предадох най-голямата, най-съкровената тайна на Джак в ръцете на една безнравствена, вманиачена на тема отмъщение, носеща обувки „Прада“ ненормална жена!

Добре де, спокойно сега! Този журналист може би няма да открие нищо! Така де, не разполага с никаква следа, по която да тръгне… нали?

Ами ако открие? Ами ако по някакъв начин се докопа до истината? И ако Джак разбере, че аз съм била причината да…

Стомахът ми се свива на топка от ужас.

О, Господи! Защо изобщо ми трябваше да споменавам за Шотландия пред Джемима? Защо?!?

Край! Никога повече няма да издавам никакви тайни! Нито една! Никога! Абсолютно никога! Дори ако ми се струва незначителна! Дори ако съм ядосана!

Всъщност… най-добре ще е никога повече изобщо да не си отварям устата! Ще мълча и това си е! Май всичките ми беди винаги идват от тази моя голяма уста.

Край, от този момент онемявам. Напълно. Превръщам се в една мълчалива загадка. Когато ме питат нещо, ще кимам утвърдително или ще врътвам глава отрицателно. Или ще пиша разни закодирани неща върху листчета хартия. После хората ще си ги отнасят и години наред ще се опитват да ги дешифрират в търсене на скрития им смисъл и…

— Това ли е Лиси? — пита Джак, като ми сочи в програмата. Проследявам погледа му и само кимвам, здраво стиснала уста.

— Познаваш ли някой друг от участващите? — пита Джак.

Свивам рамене в смисъл: „Знам ли? Може би.“

— Лиси от колко време репетира с трупата? — не спира да пита Джак.

Поколебавам се, после вдигам три пръста.

— Три? — поглежда ме той неразбиращо. — Какво три?

Опитвам се с жестове да му дам да разбере, че става дума за три месеца. Той продължава да ме гледа още по-озадачено.

— Ема, добре ли си? — пита по едно време разтревожено. Бъркам из джобовете и в чантата си за химикалка. Няма, разбира се.

Добре де!

— От три месеца — казвам.

Джак кимва и отново се зачита в програмата. Толкова е спокоен… толкова е доволен… нищо не подозира… Сърцето ми се свива от остро чувство на вина.

Дали пък не трябва да му кажа…

Не. Не мога. Просто не мога. Какво да му кажа по-точно? „Знаеш ли, Джак, тази голяма тайна, която ми сподели и ме помоли да пазя, аз я…“

А, не! Няма начин! Трябва да си държа езика зад зъбите. Периодично ще набирам номера на Джемима и когато успея да я хвана на телефона, с едносрични думи ще й кажа да спре онзи тип, защото инак… инак ще й счупя краката… и ще й съсипя всичките обувки „Прада“!

Изведнъж светлините в залата угасват и екват барабани. Чак подскачам от страх. Толкова съм притеснена за Джемима, че бях забравила къде съм. В следващия момент сцената се осветява от феерични светлини и на нея се появява изящно същество в блестящ черен костюм. Започва да танцува, да се върти и да подскача. Господи, който и да е това — фантастично го прави! Дори не мога да разбера дали е мъж или жена… или видение, но…

Боже Господи! Но това е Лиси!!!

До края на представлението оставам като омагьосана на стола си. Не мога да мисля за нищо друго освен за фееричната картина пред очите ми. Лиси е невероятна!

И представа си нямах, че може да танцува така. Добре де, знам, че като малки ходехме заедно на балет, но… ние никога… аз никога… Как е възможно да я познавам от двадесет години, а да не знам, че танцува така фантастично?

После тя изпълнява бавен танц с един балетист с маска на лицето, за който предполагам, че е Жан-Пол. После отново започва да се върти и да подскача. Всички я гледат прехласнато. Никога, през целия ни живот не съм виждала Лиси така щастлива! Толкова се гордея с нея!

Очите ми се напълват със сълзи и в следващия момент вече плача от възторг.

Усещам някой да ме докосва по ръката. За момент откъсвам очи от сцената и виждам Джак да ми подава носна кърпичка. Пъхва я в ръката ми и за момент сплита пръсти с моите.


Представлението свършва. Всички скачат на крака и ръкопляскат бурно и непрекъснато викат звездата на спектакъла — Лиси! — за поклони. Двамата с Джак също ръкопляскаме и се споглеждаме щастливо усмихнати.

— Да не кажеш на някого, че съм плакала! — прошепвам му аз настойчиво.

— Няма — поглежда ме той с усмивка. — Кълна се!

Завесата се спуска за последен път и всички се отправяме към изхода.

Отново и отново опитвам да се свържа с Джемима, но всеки път попадам на гласовата й поща. Добре де, повтарям си за хиляден път, и без това нищо няма да се случи точно тази вечер. Вкъщи ще се разберем. И всичко ще бъде наред! Нали така?

С Джак се отправяме към гримьорните зад сцената, където участниците са организирали малко парти.

Всъщност, хич не е малко. Гъмжи от народ. Присъстват всички, които са гледали представлението. И поне още толкова, които явно са дошли само за партито. Танцьорите са още със сценичните си костюми. Свири оглушителна музика. Келнери с подноси вино сноват между хората. Отвсякъде се разнасят поздравителни възгласи.

Изведнъж мярвам Лиси, щастливо зачервена и сияеща, заобиколена от тълпа обожатели с вид на баровски адвокати. Втурвам се към нея.

— Лиси! — Тя се обръща и аз я сграбчвам в прегръдките си. — Лиси! Никога не съм предполагала, че можеш да танцуваш така! Фантастична беше!

— Ема! — сияе Лиси. — Никога, през целия ми живот, не съм се чувствала толкова щастлива! И знаеш ли какво? За другата година планираме голямо турне! Върхът!

— Но… — поглеждам я изумено. — Ти нали каза, че никога повече… за нищо на света…

— О, това беше само сценична треска! — махва пренебрежително с ръка Лиси. После понижава глас и ме поглежда любопитно. — Преди малко мярнах Джак. Какво става?

Сърцето ми отново се свива. Дали да й кажа за Джемима? Не! Не бива да развалям вечерта й. Пък и едва ли точно сега бихме могли да направим нещо, за да я спрем.

— Джак дойде тук, за да говори с мен. — Поколебавам се за миг и добавям: — За да ми каже… тайната си.

— Сериозно? — възкликва Лиси. — И? Каква е тайната?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш ли? — поглежда ме невярващо Лиси. — След всичко… ама ти наистина ли няма да ми я кажеш?

— Лиси, разбери ме, действително не мога — отправям й умолителен поглед аз. — Въпросът е много… деликатен… и сложен.

Господи, звуча точно като Джак!

— Ами… хубаво — намусва се Лиси. — Много важно. Ще го преживея. Добре де… кажи поне, сдобрихте ли се? Пак ли сте… заедно?

— Не знам — изчервявам се аз. — Може би.

— Лиси! Ти беше фантастична! — разнасят се възгласи и група млади жени наобикалят Лиси.

Усмихвам й се и я оставям да си говори с тях. Оглеждам се наоколо. Джак никъде не се вижда. Отново набирам номера на Джемима и пак попадам на гласовата поща. С чаша вино в ръка тръгвам между хората.

В следващия миг мярвам през отворената врата позната руса коса във фоайето. И замръзвам от ужас.

Джемима! А с нея някакъв мъж. В дънки, с късо подстригана коса и остър поглед. През рамото му виси фотокамера.

Не!

Не би могла да го направи! Абсурд!

— Ема? — чувам глас зад гърба си.

— Джак! — Обръщам се и го виждам да ми се усмихва и да ме гледа с много топлота в погледа.

— Добре ли си? — пита той и лекичко докосва носа ми.

— Чудесно! — отговарям припряно. — Страхотно!

Господи, какво да правя?

— Всъщност… Джак, би ли ми донесъл чаша вода? — чувам се да казвам изведнъж. — Ще те изчакам тук. Малко ми се мае главата.

Джак ме поглежда разтревожено.

— О, Ема! — възкликва той. — Знаех си, че не ти е добре. Нека те отведа у вас. Ще се обадя за колата.

— Не, не. Всичко е… наред. Искам да остана. Донеси ми само чаша вода. Моля те.

Виждам го да се отдалечава и веднага се втурвам към фоайето, като чак се препъвам от бързане.