Миналата година, няколко дни след годишнината от смъртта на Досън, тя отиде в Ориентъл. Отби се на гробището и отиде до самия му край, където на леко възвишение растеше малка група дървета. Там лежеше Досън, далеч от починалите от семейство Коул, но и още по-далеч от гробовете на семействата Бенет или Кулиър. Докато стоеше пред простия камък и съзерцаваше пресните лилиуми, които някой беше оставил, Аманда си представи, че ако по една случайност след време бъде погребана в това гробище, може би душите им в крайна сметка ще се срещнат, така както това се случи в реалния живот.

На излизане реши да се отбие и на гроба на доктор Бонър заради Досън. Там завари същите лилиуми, които бе видяла на гроба на Досън. Очевидно заслугата и за двата букета беше на Мерилин Бонър заради онова, което Досън бе направил за сина й. Аманда не успя да сдържи сълзите си и тръгна към колата.

Времето не бе изтрило по никакъв начин спомена й за Досън, напротив, чувствата й се задълбочиха. По някакъв странен начин обичта му й беше дала сили да издържи трудните две години.

Сега, седнала на стола на верандата на собствения си дом, тя съзерцаваше как косите лъчи на късното следобедно слънце се провират между клоните и листата. Притвори очи и насочи мислите си към Досън, изпращайки му посланието си. Помнеше усмивката му и усещането от докосването на неговата ръка, помнеше всяка минута от двата дни, които прекараха заедно. Да забрави него или тези два дни щеше да е истинско предателство, а ако имаше нещо, което Досън заслужаваше, то това беше лоялност, същата онази лоялност, която той бе показал през дългите години на раздяла. Беше го обичала на младини, после отново и нищо нямаше да промени това. Нима Досън не промени живота й, за да поеме в посока, която тя не беше предполагала, че е осъществима.



Аманда сложи лазанята във фурната и тъкмо разбъркваше салатата, когато Анет се прибра. Минути след нея си дойде и Франк. Целуна я леко по бузата и отиде да се преоблече. Не спирайки да бърбори какво са правили двете с приятелката й, Анет се зае с украсата на тортата.

След малко се появи и Джаред с трима приятели. Изпи чаша вода и влезе в банята за бърз душ, докато момчетата се настаниха в бърлогата на приземния етаж и се заловиха с видеоигрите.

Само половин час по-късно Лин връхлетя с две приятелки. Младите инстинктивно се насочиха към кухнята, момчетата започнаха да флиртуват и да подхвърлят, че може да продължат заедно вечерта. Щом Франк се появи, Анет го прегърна и започна да го умолява да я заведе на някакъв момичешки филм. С диетична кола в ръка той заяви, че е готов да я заведе на кино, но само ако във филма има оръжия и експлозии, което предизвика фонтан от пискливи подвиквания от страна на момиченцето.

Аманда наблюдаваше с разсеяна усмивка. Събирането на цялото семейство за вечеря не беше нещо обичайно в последно време, но пък и не чак толкова рядко, че да започне да се тревожи. Присъствието на приятелите на децата само щеше да вдъхне свежа струя.

Тя си наля чаша вино, измъкна се на задната тераса и се загледа в две птички кардинал, които подскачаха от клон на клон.

— Идваш ли? — попита Франк от прага на вратата зад нея. — Населението взе да става неспокойно.

— Започвайте. Ще дойда след минута.

— Да ти приготвя ли чиния?

— Би било чудесно — кимна тя. — Благодаря ти. Но нека първо те си сипят.

Франк влезе вътре и тя видя през прозореца как той се отправя към трапезарията.

Някой отново отвори вратата зад нея.

— Хей, мамо? Добре ли си?

Гласът на Джаред я накара да се обърне.

— Да, добре съм.

Той пристъпи напред и затвори тихо вратата зад себе си.

— Сигурна ли си? Имам чувството, че нещо те тревожи.

— Само съм малко уморена — усмихна се тя. — Къде е Лорън?

— Ще пристигне всеки момент. Отскочи до тях да си вземе душ.

— Хареса ли й?

— Така мисля. Успя да уцели топката веднъж и беше много щастлива.

Аманда го изгледа. Раменете, вратът, лицето. Все още виждаше в него малко момче.

— Знаеш ли — колебливо подхвана той, — мислех си дали можеш да ми помогнеш за нещо. — Подритна камъче на пода на верандата. — Искам да изпратя писмо на семейството на онзи човек. Просто да им благодаря, нали разбираш? Ако не беше той, нямаше да бъда тук сега.

Аманда сведе поглед.

— Естествено е да искаш да научиш кой е бил донорът на твоето сърце. Но знаеш, че тази информация е поверителна, той би трябвало да е анонимен и за това си има сериозни основания.

В думите й имаше голяма доза истина, макар нещата да не стояха точно така.

— Така си и помислих — натъжи се Джаред. — Единственото, което разбрах, беше, че е бил на четирийсет и две, когато е починал. Мислех си, че е интересно да разбера що за човек е бил.

Мога да ти кажа много по този въпрос, помисли Аманда. Много, много повече. Веднага след разговора с Морган Танър тя се бе обадила тук-там, за да види дали подозренията й ще се потвърдят. Беше разбрала, че след като в понеделник вечерта лекарите се убедили, че няма шанс Досън да се възстанови, те изключили животоподдържащата апаратура. Разбрали, че е подписал съгласие да стане донор на органи.

Отдавна знаеше, че Досън е спасил живота на Алан, но бе дал живот и на Джаред. А това значеше много за нея — на практика всичко. Дадох ти най-доброто от себе си, беше й казал веднъж. Всеки удар на сърцето на нейния син го потвърждаваше.

— Ела да те прегърна, преди да влезем — промълви тя.

Момчето завъртя очи смутено, но все пак разтвори ръце.

— Обичам те, мамо — прошепна то.

— И аз те обичам.

Аманда затвори очи, усетила ритмичните удари в гърдите му.