— Преди няколко минути говорих с Лин — рече Евелин. — Операцията не е приключила и те наистина нищо не знаят.

— Все пак трябва да отида — заяви Аманда.

— Разбира се. Но не и преди да изпиеш кафето си. — Евелин подаде чашата, която държеше. — Направих го за теб.

— Нямам никакво време… — промърмори Аманда, докато ровеше трескаво в пощата и бележките на плота в кухнята, търсейки проклетите ключове.

— Ще отнеме пет-десет минути — с нетърпящ възражения глас настоя майка й и пъхна насила чашата в ръката на дъщеря си. — За това време нищо не може да се промени. И двете знаем, че в болницата не можеш да правиш нищо друго, освен да чакаш. Най-важното е да си там, когато Джаред отвори очи, а това ще стане най-рано след поне няколко часа. Така че можеш да отделиш няколко минути.

Евелин седна на един от столовете в кухнята и посочи на дъщеря си този до нея.

— Хапни нещо и изпий кафето си.

— Не мога да хапна нищо, докато синът ми е на операция — възрази Аманда.

— Знам колко си разтревожена — изненадващо нежно продума Евелин. — Аз също се тревожа ужасно. Но съм и твоя майка и твоето състояние не ми е безразлично, още повече че семейството зависи изцяло от теб. И двете знаем, че функционираш по-добре, когато имаш нещо в стомаха си и си пила кафе.

След кратко колебание Аманда вдигна чашата до устните си. Кафето се оказа много добро.

— Смяташ ли, че наистина имам време? — попита тя, присядайки на ръба на стола.

— Естествено. Чака те много дълъг ден. Освен това Джаред ще има нужда от силите и самообладанието ти, когато отвори очи.

— Страх ме е. — Аманда впи пръсти в чашата.

За огромна нейна изненада Евелин протегна ръце и покри дланите й със своите.

— Знам, мен — също.

Впила поглед в малките пръсти на майка си, прикрепящи чашата, Аманда промълви:

— Благодаря ти, че дойде.

Евелин се усмихна едва-едва.

— Сякаш имах избор. Ти си моя дъщеря и имаш нужда от мен.



Двете отидоха с колата до болницата и се срещнаха с останалата част от семейството в стаята за чакащи близки. Анет и Лин изтичаха да прегърнат майка си и заровиха носове в шията й. Франк промърмори тих поздрав. Усетила напрежението между съпрузите, майка й поведе момичетата към кафенето.

Щом останаха сами, Франк извърна лице към нея.

— Много съжалявам. За всичко.

— Знам — отвърна тя.

— Аз трябваше да съм на мястото на Джаред.

Аманда мълчеше.

— Ако предпочиташ, мога да изляза — продължи той. — Ще чакам някъде другаде.

Тя въздъхна тежко.

— Той е и твой син. Мястото ти е тук.

— Спирам да пия — преглътна той мъчително. — Този път — наистина. Завинаги.

— Моля те… Недей — махна тя с ръка. — Не е моментът за това. Нито мястото, нито времето са за подобен разговор. И без това съм достатъчно гневна. А съм го чувала и преди. Нямам сили за подобни приказки.

Франк само кимна. Обърна се и седна на един от столовете.

Аманда се настани до отсрещната стена. Мълчаха, докато Евелин се върна с децата.



Малко след дванайсет доктор Милс влезе в стаята. Всички се изправиха. Аманда се мъчеше да разгадае изражението му, очаквайки най-лошото, но страховете й се разлетяха в мига, в който видя задоволството, изписало се на измореното му лице.

— Всичко мина добре — започна той, преди да ги запознае с извършената процедура.

— Джаред ще е добре, нали? — подръпна ръкава му Анет.

— Да — усмихна се той и погали главата на момиченцето. — Брат ти ще оздравее.

— Кога ще го видим? — продължи да пита Анет.

— Може би след няколко часа.

— Тогава ли ще се събуди?

— Да — отвърна лекарят. — Тогава ще е буден.



Най-сетне им съобщиха, че могат да посетят оперирания. Франк кимна само с глава.

— Върви ти — каза той на Аманда. — Ние ще изчакаме. Ще отидем, когато ти се върнеш.

Аманда тръгна след сестрата по коридора. Доктор Милс я посрещна пред вратата на стаята.

— Вече е буден — кимна той и тръгна до нея. — Предупреждавам ви, че задава много въпроси и не приема новините твърде добре. Моля ви само да не го тревожите.

— Какво да му кажа?

— Просто говорете с него. Ще усетите сама какво да кажете. Негова майка сте все пак.

Пред самата врата Аманда пое дълбоко въздух и доктор Милс отвори вратата пред нея. Тя пристъпи в силно осветеното помещение и мигновено забеляза къде лежи Джаред с дръпнати назад завеси на параваните отстрани.

Лицето му беше призрачно бледо, бузите — още по-дълбоко хлътнали. Той изви глава и лека усмивка пробяга по лицето му.

— Здрасти, мамо — прошепна. Личеше, че действието на упойката не е отминало напълно.

Аманда докосна ръката му, като внимаваше да не бутне някоя от многобройните тръбички и кабели, прикрепени към тялото му.

— Здравей, скъпи. Как си?

— Изморен — промърмори той. — Боли ме.

— Знам, мили. — Тя прокара ръка по челото му и приглади косите назад, преди да седне на твърдия стол до него. — Сигурно още известно време ще изпитваш болка. Но не вярвам да лежиш тук дълго. Около седмица само.

Той примигна леко — клепачите му се движеха някак бавно. Познаваше това движение от най-ранното му детство. Така примигваше секунди преди тя да загаси лампата вечер.

— Имам ново сърце — промълви той. — Лекарят каза, че е било неизбежно.

— Така е — потвърди тя.

— Какво значи това? — неспокойно потрепна ръката му. — Ще мога ли да имам нормален живот?

— Естествено — успокои го тя.

— Смениха ми сърцето, мамо. — Пръстите му събраха чаршафа под тях. — Ще взимам лекарства до края на живота си.

По лицето му пробяга смесица от объркване и разбиране. Даваше си сметка, че от тук нататък нищо няма да е същото, и колкото и да й се искаше да го предпази от тази нова реалност, това беше невъзможно.

— Така е, трансплантираха ти сърце — рече Аманда с нетрепващ поглед. — Ще взимаш лекарства, но пък ще живееш.

— Колко време? Дори лекарите не могат да обещаят нищо.

— Точно сега това едва ли е толкова важно.

— Естествено, че е важно — остро възрази той. — Казаха, че чуждото сърце издържа средно петнайсет до двайсет години. След което ще ми трябва друго.

— Значи след това ще получиш друго. А междувременно ще живееш като всеки друг човек.

— Май не разбра какво се опитвам да ти кажа. — Джаред извърна лице към стената.

Видяла реакцията му, Аманда се опита да потърси верните думи, с които да стигне до него, така че той да приеме новата реалност и новия свят, в който се бе озовал.

— Докато седях в болницата последните няколко дни, знаеш ли за какво си мислех? — започна тя. — За това, че има толкова много неща, които още не си направил, които не си изпитал. Задоволството от завършването на колежа например, радостта да си купиш къща или вълнението да попаднеш на подходяща работа, да срещнеш момичето на своите мечти, да се влюбиш.

Синът й с нищо не показваше, че я чува, но по напрегнатия израз на лицето му тя разбра, че я слуша.

— Сега ще можеш да преживееш всичко това — продължи Аманда. — Ще правиш грешки и ще се бориш като всички останали и стига до теб да е правилният човек, ще изпиташ истинските радости като най-щастливия човек под слънцето. — Тя протегна ръка и погали неговата. — В крайна сметка трансплантираното сърце няма нищо общо с всичко това. Защото си жив. Това значи, че ще обичаш и ще бъдеш обичан… А нищо друго няма значение.

Джаред лежеше, без да мърда. Това трая толкова дълго, че Аманда реши, че отново се е унесъл в сън.

— Наистина ли вярваш във всичко, което каза? — попита той неочаквано.

За първи път, откакто чу за катастрофата, Аманда се сети за Досън Коул.

— До последната дума — наведе се тя леко напред.

23

Морган Танър седеше със скръстени ръце и оглеждаше пораженията по изпочупената кола. Сбърчил чело си мислеше, че няма начин собственикът да я приеме в този вид.

Повече от ясно беше, че някой съвсем скоро бе вилнял тук. От една от отпраните тенекии на бронята стърчеше метална шина и той бе убеден, че нито Досън, нито Аманда, ако го бяха видели, биха оставили стингрея в такова състояние. Едва ли бе тяхно дело и столът, очевидно запратен от вътрешността на къщата през прозореца, който бе разбил стъклото и сега лежеше натрошен на верандата. Всичко тук със сигурност бе дело на Тед и Аби Коул.

Морган живееше в Ориентъл от няколко години и постепенно бе навлязъл в историите на градчето. Беше разбрал, че ако се вслушва внимателно в разговорите на хората от съседните маси в „Ъруинс“, може да научи доста неща за живота на хората тук. Естествено, всяка информация, научена в „Ъруинс“, трябваше внимателно да се прецежда. Слухове, клюки и намеци се разменяха като реални случки. Така или иначе, вече знаеше за фамилията Коул много повече, отколкото много хора предполагаха. Включително и това-онова за Досън.