Няколко души размениха погледи, изпълнени със скептицизъм. Милс знаеше какво мислят. Този случай не само бе в противоречие с политиката им, но и времето беше много малко. Нямаше почти никакъв шанс да се появи навреме донор, което означаваше, че решението, което ще вземат, е без особено значение. Това, което не казаха гласно, беше най-обикновена сметка. Със сигурност беше свързано с пари. Ако включат Джаред, пациентът ще бъде отчетен като успех или неуспех на цялата програма за трансплантация на болницата. От това зависеха допълнителните средства за проучвания и операции, парите за бъдещи трансплантации. А в по-дългосрочен план — повече хора, които ще получат нови сърца, дори ако един живот бъде пожертван сега.

Доктор Милс познаваше колегите си и дълбоко в сърцето си знаеше, че добре разбират факта, че всеки пациент и обстоятелствата около него са уникални. Всички те бяха наясно, че числата невинаги дават цялата картина. Те бяха професионалисти, готови да поемат риск в момента, за да помогнат на един пациент. Милс подозираше, че както за него, така и за повечето от тях това бе причината да се отдадат на медицината. Искаха да спасяват хора и решението им днес бе да направят отново опит в тази посока.

В крайна сметка препоръката на комисията по трансплантация беше единодушна. След час Джаред получи статус 1А, който му даваше приоритет от първа степен… Стига чудото да се случи и да се намери донор.



При вестта за решението на комисията Аманда скочи и прегърна доктор Милс, обгръщайки отчаяно раменете му.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Благодаря — повтаряше и повтаряше. Боеше се да каже нещо повече, за да не развали магията.

Щом прекрачи прага на помещението, където цялото семейство чакаше, Евелин от пръв поглед схвана, че някой трябва да поеме водеща роля в грижата за тях. Някой, който да е опора, а не да търси опора в тях.

Прегърна ги поред, като най-дълго държа в прегръдката си Аманда. Сетне отстъпи една крачка и попита:

— Е, има ли гладни?



Евелин подбра момичетата навън по посока на кафенето, оставяйки Франк и Аманда сами. Аманда не можеше да сложи и троха в устата си. А Франк изобщо не я интересуваше. Способна бе да мисли единствено за Джаред.

И да чака.

И да се моли.

По някое време една от сестрите излезе от интензивното и тя се спусна след нея. С треперещ глас зададе естествения въпрос.

— Не — отговори жената. — Съжалявам. Засега нямаме никаква информация за възможен донор.

Все още в коридора, Аманда покри лицето си с ръце. Усети, че някой приближава към нея.

— Ще намерят ли донор? — чу тя гласа на Франк, който докосна рамото й.

Тя рязко се дръпна.

— Непременно ще намерят — повтори той.

— Точно ти ли ми го казваш? — стрелна го тя с поглед.

— Не… Естествено, че не мога да…

— Тогава си мълчи и не говори глупости.

Франк докосна подутия си нос.

— Просто се опитвам да…

— Моля? — попита тя. — Искаш да ме успокоиш може би? Синът ми умира! — Гласът й отекна в коридора и хората започнаха да се обръщат.

— Той е и мой син — отбеляза Франк тихо.

Дълго потисканият гняв на Аманда експлодира без всякакво предупреждение.

— Защо тогава го накара да дойде да те прибере? — вече викаше тя. — Защо се беше напил така, че да не можеш да се качиш на колата си?

— Аманда…

— Ти си виновен! — изкрещя тя. Глави започнаха да надничат от вратите, а сестрите застинаха колебливо, не знаейки трябва ли да предприемат нещо. — Той не трябваше да е в тази кола! Нямаше причина да е на онази пресечка! Но ти си бил толкова пиян, че не си можел да се прибереш сам. Отново! Нещо, което правиш от години.

— Беше нещастен случай — опита се да я прекъсне Франк.

— Да, ама не! Как не го разбираш? Ти купи бирата, ти я изпи и забърка цялата тази каша. Ти постави Джаред на пътя на онази кола!

Аманда дишаше тежко, забравила за всички наоколо.

— От години те моля да спреш с това пиене — процеди тя. — Колко години вече? Никога не те е интересувало какво искам или кое е най-добро за децата. Мислиш само и единствено за себе си и колко те боли от смъртта на Беа. — Тя пое тежко дъх. — Само че знаеш ли, аз също бях съкрушена. Аз съм тази, която я роди, тази, която я носеше и сменяше памперсите, докато е болна, а ти беше на работа. Аз, а не ти. — Тя забиваше безмилостно показалец в гърдите си. — И изведнъж се оказа, че ти не можеш да преодолееш скръбта. Така загубих освен момиченцето си и мъжа, за когото се омъжих. Въпреки това трябваше да се стегна, за да има някой, който да поддържа живота на всички. — Тя извърна изкривеното си от огорчение лице от него. — Синът ми е на животоподдържащи апарати и часовете му са преброени само защото никога не събрах куража да те напусна. Нещо, което отдавна трябваше да сторя.

Още след второто изречение от речта й Франк бе навел глава и не откъсваше очи от пода. Изтощена, Аманда тръгна по коридора в посока обратна на неговата. След няколко крачки спря и се обърна.

— Знам, че е било нещастен случай, и знам колко дълбоко съжаляваш. Но съжалението не стига. Така или иначе той е бил на това кръстовище заради теб и това го знаем и двамата.

Последните й думи прозвучаха като присъда и тя не очакваше отговор. Какъвто и не получи. Миг по-късно се отдалечи.



Когато разрешиха на семейството да посети отново Джаред, Аманда и момичетата се редуваха да седят при него. По едно време Франк се появи и Аманда веднага излезе навън. Евелин също пожела да остане за кратко с него, но прекара до внука си наистина малко — само няколко минути.

Привечер тя подкара семейството навън и Аманда остана сама със сина си.

Все още нямаше донор.



Дойде време за вечеря. Евелин се появи, почти насила изведе Аманда вън от стаята на интензивното отделение и я заведе в кафенето. Само при мисълта за храна на нея й се повдигаше, но майка й стоя безмълвно, докато тя не сдъвка и преглътна един сандвич. След като и последната хапка от безвкусната храна изчезна, Аманда смачка целофанената опаковка.

Стана и се върна в отделението при Джаред.



Към осем времето за посещения изтече и Евелин реши, че децата трябва да се приберат. Франк се съгласи да ги придружи, а доктор Милс направи поредното изключение за Аманда и й позволи да остане.

Трескавата активност в болницата постепенно забави темпо, всичко започна да утихва. Аманда седеше все така неподвижна до леглото на Джаред. Като насън следеше движенията на сестрите, чиито имена забравяше веднага щом напуснеха стаята. Не спираше да отправя молитви за спасението на Джаред, така както се бе молила за спасението на Беа.

Този път се надяваше Бог да я чуе.

Някъде към три през нощта при нея влезе доктор Милс. Аманда беше вече толкова изтощена, че нямаше сили да стане.

— Имаме новина.

Тя изви само глава, сигурна, че ще й каже, че и последната им надежда е загубена. Това беше. Това е краят.

Но видя нещо като светлина в изражението му.

— Имаме донор със съвпадение — тихо сподели той с нея. — Това е шанс едно на милион.

Адреналинът се изля в кръвообращението й. Всеки нерв в нея оживя, докато тя се опитваше да осъзнае информацията.

— Съвпадение ли?

— Съвпадение с донорското сърце. В момента го транспортират към болницата и събираме екип.

— Това означава ли, че Джаред ще живее? — попита тя с пресъхнало гърло.

— Такъв е планът — отговори мъжът.

За първи път откакто стъпи в болницата, Аманда се разплака.

22

По настояване на доктор Милс Аманда най-сетне се прибра у дома. Обясниха й, че Джаред ще бъде преместен в отделение, където ще го подготвят за операция и там вече няма начин да я пуснат. Операцията щяла да трае четири до шест часа в зависимост от това дали ще се появят усложнения.

— Не — побърза да я увери той, изпреварвайки логичния й въпрос, — няма основания да очакваме усложнения.

Въпреки гнева, който изпитваше към Франк, тя му позвъни, преди да напусне болницата. И той като нея не беше мигнал тази нощ. Очакваше да чуе заваления му говор на човек, обърнал няколко бири, но той се оказа трезвен. Веднага пролича облекчението, което изпитва от намирането на донор, и той й благодари за обаждането.

Когато се прибра у дома, не го видя. Тъй като майка й спеше в стаята за гости, той вероятно прекарваше нощта в кабинета. Беше изморена до смърт, но това, от което наистина имаше огромна нужда, бе да постои дълго под душа и едва тогава да се мушне в леглото.

Имаше поне час или два до изгрева и затваряйки очи, Аманда си помисли, че ще поспи съвсем малко и отново ще отиде в болницата.

Спа дълбоко и непробудно цели шест часа.



Щом отвори очи, Аманда скочи с единствената мисъл, че е закъсняла и трябва час по-скоро да тръгне за болницата. Докато се оглеждаше за ключовете от колата си, видя, че майка й приближава с чаша кафе в ръка.