Никълъс Спаркс - Моят път към теб

След като Тък сподели с него плановете си за Досън и Аманда, разтревожен за собствената си безопасност, Танър се зае да проучи семейство Коул. Тък бе гарантирал за Досън, но Танър реши да провери сам и говори с шерифа, арестувал момчето, както и с прокурора и служебния му защитник по време на делото. Правната гилдия в окръг Пимлико не бе голяма и беше лесно да открие колегите си, за да чуе мнението им за едно от най-обсъжданите дела в Ориентъл.

И прокурорът, и адвокатът на обвиняемия бяха убедени, че в онази нощ е имало и друга кола на пътя и Досън е бил принуден да направи резкия завой, убил доктора, за да избегне сблъсък с нея. Тъй като съдията и шерифът тогава са били приятели на семейството на Мерилин Бонър, нямало как да не действат в полза на пострадалия. Естествено, това никак не се хареса на Танър, но пък хвърли допълнителна светлина върху картината на правосъдието в малкия град. Той успя да издири и пенсионирания надзирател в затвора в Халифакс, който го увери, че Досън бил един от малкото образцови затворници. Свърза се и с някои от предприемачите, наели Досън на работа, и от тях също чу, че може да му се има доверие като на сериозен и стабилен мъж. Едва тогава Морган прие да стане изпълнител на завещанието на Тък.

А сега, след като приключи с подробностите около имота на стареца и оправи нещата с колата, задачата му бе завършена. Като се има предвид какво се случи, включително и арестите на Тед и Аби Коул, той се почувства късметлия, че името му така и не успя да бъде замесено в някой от ония разговори, които чуваше в „Ъруинс“. Най-вече защото, като всеки добър адвокат, не бе предприел нищо на своя глава.

Оказа се обаче, че историята го бе развълнувала по-силно, отколкото искаше да признае. Стигна дотам, че направи няколко неправомерни обаждания, поставяйки се извън своята обичайна зона на сигурност.

Извърна лице към тезгяха и потърси с поглед работния план за колата с надеждата да открие там телефонния номер на собственика. Намери папката и бързо научи това, което му бе необходимо. Докато оставяше папката, нещо познато привлече вниманието му.

Взе го и го огледа внимателно. Обмисли възможните последствия, преди да потърси мобилния си телефон. Прерови списъка с контакти и откри търсеното име. Натисна бутона за връзка с човека.

Телефонът отсреща започна да звъни.

Аманда беше прекарала по-голямата част от последните два дни с Джаред и се надяваше тази нощ да спи в собственото си легло. От една страна, столът в стаята му беше изключително неудобен, а от друга и Джаред бе настоял да се прибере през нощта.

— Искам да остана за малко сам — рече той.

Тя слезе в малката терасирана градина да подиша чист въздух, докато Джаред провежда първата си среща с психолога на болницата. Аманда отдавна чакаше тази среща. Знаеше, че физически организмът му ще се справи, но нещата не стояха така с емоционалното му състояние. Искаше й се да вярва, че разговорът им е открехнал поне малко вратата към нов начин на мислене, свързано с новото му състояние. Джаред имаше усещането, че са му отнети години от живота. Искаше си предишния живот, предишното здраво тяло и сравнително безпроблемното си бъдеще, но това беше вече немислимо. Той взимаше имуносупресанти, за да не отхвърли организмът му новото сърце, и тъй като те пък намаляваха имунната му защита, му бяха предписани високи дози антибиотици, както и диуретици, за да се предотврати задържането на течности в организма му. Щяха да го изпишат следващата седмица, но щеше да посещава редовно клиниката, за да следят състоянието му поне една година. Налагаше се да мине и курс на физиотерапия, да спазва специална диета и да се среща задължително поне веднъж седмично с психолог.

Труден път очакваше цялото семейство, но поне надеждата вече беше заменила отчаянието. Джаред беше по-силен, отколкото сам подозираше. Просто имаше нужда от време, за да преодолее всичко това. През изминалите два дни тя видя първите признаци на неговата устойчивост, нищо че той самият нямаше как да ги усети. Убедена бе, че психологът ще му помогне.

Франк и Евелин водеха Анет до болницата и после я прибираха, Лин идваше сама с колата си и майка й започна да се тревожи, че момичето е твърде заето, за да се вижда с приятелки, но нямаше как, за всички бе трудно.

Реши тази вечер по пътя към вкъщи да купи пица, а после да изгледат заедно някой филм. Не беше кой знае какво, но в момента силите й стигаха само дотук. Изпишат ли Джаред, постепенно животът на семейството щеше да се върне в предишния си ритъм. Трябва да се обади на майка си, за да сподели с нея плановете си…

Извади мобилния си телефон от чантата и забеляза, че са я търсили от непознат номер. Иконата на гласовата поща също премигваше.

Тя включи гласовата си поща и се заслуша в съобщението на Морган Танър, който я молеше да му се обади, когато й е удобно.

Аманда набра телефона и отсреща веднага вдигнаха.

— Благодаря ви, че върнахте обаждането ми — чу тя характерния глас на възрастния мъж, наситен с професионална сърдечност. — Преди да споделя причината за обаждането си, искам да ви уверя, че много съжалявам за безпокойството в толкова тежък за вас момент.

— Благодаря ви — примигна Аманда. Нямаше представа какво знае адвокатът от Ориентъл. — Джаред вече е добре, за наше облекчение.

Танър мълча известно време, сякаш не знаеше как да продължи.

— Всъщност обаждам се, за да ви съобщя, че рано тази сутрин бях в дома на Тък и докато оглеждах колата…

— Прав сте — прекъсна го тя. — Исках да ви позвъня по този повод. Досън приключи с поправките, преди да си тръгне, така че тя е завършена.

Поредно мълчание отсреща.

— Исках да кажа, че намерих там писмото на Тък до Досън — продължи мъжът най-сетне, — и се питах дали не искате да ви го изпратя.

Аманда премести телефона от едното на другото си ухо. Не разбираше защо съобщава на нея този факт.

— То е на Досън и е най-добре да се обадите на него.

— Доколкото разбирам, не сте в течение на събитията тук — след кратка пауза рече мъжът. — За случилото се в неделя вечер в „Тайдуотър“.

— Какво е станало? — сбърчи вежди Аманда.

— Не бих искал да ви съобщавам това по телефона. Не бихте ли дошли в офиса ми тази вечер? Или утре сутринта?

— Не е възможно. Вече съм в Дърам. Какво се е случило?

— Наистина е добре да ви го съобщя лично.

— Това е невъзможно — вече леко подразнена заяви тя. — Кажете ми за какво става дума. Какво се е случило в „Тайдуотър“? И защо не можете да изпратите писмото на Досън?

След миг колебание адвокатът прочисти гърлото си и продължи:

— В бара е станал сблъсък. Истината е, че заведението е направо съсипано, произведени са доста изстрели. Тед и Аби Коул са задържани, а млад мъж на име Алан Бонър сериозно е пострадал. Бонър е все още в болница, но доколкото разбрах, скоро ще е съвсем добре.

Още при звука на изредените имена, кръвта нахлу в главата на Аманда. Естествено, знаеше името, което ги свързва.

— Досън там ли е бил? — почти прошепна тя.

— Да — гласеше краткият отговор.

— Какво е станало?

— Доколкото знам, Тед и Аби Коул започнали побой над Алан Бонър и в този момент Досън влязъл в бара. При появата му двамата братя насочили вниманието си към него. Полицейският доклад не е готов все още и…

— Досън добре ли е? — прекъсна го тя. — Само това искам да знам.

Тя чуваше тежкото дишане на мъжа отсреща.

— Извеждал Алан Бонър от бара, когато Тед Коул успял да произведе последен изстрел и куршумът поразил Досън.

Всеки мускул в тялото на Аманда се напрегна в очакване на логичното заключение. Както много от чутото през изминалите няколко дни, и това някак трудно стигна до съзнанието й.

— Прострелян е в главата. Било е безнадеждно, Аманда. Бил е вече в мозъчна смърт, когато са го докарали в болницата.

Мъжът още не бе довършил изречението, когато Аманда усети как апаратът се изплъзва от ръката й и шумно тупва на земята. Като в транс, тя го изгледа известно време, преди да се наведе и да натисне бутона за прекратяване на разговора.

Досън. Не и Досън. Не може да е мъртъв.

Думите на адвоката още звучаха в съзнанието й. Отишъл е в „Тайдуотър“. Там са били Тед и Аби. Спасил е живота на Алан Бонър, но него вече го няма.

Живот за живот, помисли си тя. Това са жестоките игри на Всевишния.

В съзнанието й изникна картина от посещението им във вилата на Тък — спомни си как хванати за ръка се разхождаха сред дивите цветя. Най-сетне сълзите рукнаха и тя заплака горчиво за Досън и за всички онези дни, които нямаше да преживят заедно. Докато накрая, също като Тък и Клара, прахът им ще се срещне на някоя слънчева поляна, далеч от трудните пътеки на обикновения живот.