— Честито! — искрено пожела тя на младия баща.

Опашката се движеше едва-едва. Хората не бързаха да избират и да поръчват различни неща за закуска. Когато най-сетне взе чашата с кафе, тя погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Сигурна беше, че няма да й позволят да внесе кафето в стерилната стая, ето защо седна на една крайна маса до прозореца и загледа как паркингът се изпълва постепенно с коли.

Изпи кафето си и се отби в тоалетната. Когато се погледна в огледалото, видя една измъчена от тревоги и недоспиване физиономия, която сякаш не беше нейната. Наплиска лицето и врата си със студена вода, след което се опита да пооправи малко външния си вид. С асансьора се качи на своя етаж и пое към стаята на сина си. Пред вратата я пресрещна една сестра.

— Съжалявам, но не можете да влезете — предупреди тя.

— Но защо? — застина Аманда.

Жената не отговори, а и лицето й беше непроницаемо. За пореден път стомахът на Аманда се сви болезнено.

Стоя близо час пред вратата, докато доктор Милс най-сетне се появи.

— Много съжалявам, но настъпиха сериозни усложнения.

— Но аз… Бях с него допреди малко — заекна тя, неспособна да измисли нещо друго.

— Дясната камера не се снабдява с достатъчно кръв.

— Не мога да ви разбера. Обяснете ми, моля ви.

— Синът ви — започна той с мек, изпълнен със съчувствие глас — е получил масивен инфаркт.

Аманда примигна, усетила, че стените на коридора се събират.

— Не! — възкликна тя. — Не е възможно. Той спеше… Възстановяваше се, преди да изляза.

Лекарят мълчеше и тя усети, че се разпада.

— Сам казахте, че ще се оправи. Че операцията е минала добре и ще се събуди днес.

— Много съжалявам…

— Как е възможно да получи инфаркт? — не вярваше тя. — Та той е само на деветнайсет!

— Не съм сигурен, може да се дължи на съсирек, да е резултат от първата травма или травмата на операцията. Това никой не може да определи — обясни доктор Милс. — По принцип не се случва често, но и не е необичайно, когато сърцето е било подложено на толкова тежък удар. — Той докосна ръката й. — Мога да ви уверя обаче, че ако се беше случило другаде, а не в интензивното отделение, той със сигурност нямаше да оцелее.

— Но все пак оцеля, нали? Нали ще се оправи?

— Нищо не мога да обещая. — Лицето на мъжа бе наистина разстроено.

— Как така?

— Не можем да поддържаме синусов ритъм.

— Престанете да говорите като лекар — почти извика тя. — Кажете ми онова, което трябва да знам! Ще се оправи ли синът ми?

За първи път доктор Милс избягна погледа й.

— Сърцето на сина ви няма да издържи… Без… Без определена интервенция. Не мога да кажа докога ще издържи.

Аманда усети, че се олюлява, сякаш всяка от думите му беше пореден удар.

— Нали не ми казвате, че ще умре? — прошепна тя. — Не може да умре. Млад е и е здрав. Направете нещо.

— Правим всичко по силите си — отговори лекарят. Гласът му беше на изморен човек.

Не отново, бе единствената свързана мисъл, която се оформи в измъченото й съзнание. Също като Беа. Но не и Джаред.

— Направете нещо! — едновременно умолително и настоятелно възкликна тя. — Направете операция! Нали можете?

— В момента тя не е решение.

— А какво е решението? Спасете го! — в истерия извика тя.

— Не е толкова просто…

— Но защо?

— Първо трябва да свикам спешно събиране на Съвета по трансплантация.

Аманда усети, че и последните трохи от самообладание я напускат.

— Как така трансплантация?

— Това е решението. — Лекарят хвърли поглед към вратата на стаята, от която беше излязъл преди малко, и продължи: — Синът ви има нужда от ново сърце.



Не след дълго помолиха Аманда да отиде в същата онази чакалня, в която бе останала по време на първата операция на Джаред.

Този път не беше сама, а с още трима души, по чиито лица видя същото напрегнато, изтерзано и безнадеждно изражение като нейното. Тя се строполи на най-близкия стол, опитвайки се напразно да потисне вледеняващото чувство на вече преживяно отчаяние.

Не мога да кажа докога ще издържи.

Господи!

Усети, че не може да търпи повече затвореното пространство на чакалнята. Миризмата на дезинфектант, противната флуоресцентна светлина, издължените тревожни лица… така беше и през дългите седмици и месеци по време на болестта на Беа. Безнадеждност и тревога. Трябваше да излезе навън.

Изправи се отривисто, метна дръжката на чантата си през рамо и се спусна по покритите с теракота коридори към изхода. Озова се на малка терасирана площ и се отпусна на каменната пейка, където пое с пълни гърди прохладата на сутрешния въздух. Извади мобилния си телефон и позвъни на Лин. В този момент тя тръгваше с баща си към болницата. Аманда разказа какво се е случило, докато Франк слушаше на другия апарат. Лин я засипа с десетки въпроси, на които тя естествено нямаше отговор, ето защо я прекъсна и поиска момичето да отиде до лагера на Анет и да прибере сестра си. На Лин й бяха необходими общо три часа на отиване и на връщане и тя възрази, че предпочита да отиде да види брат си.

Аманда обаче беше категорична. Франк мълча през цялото време.

След като приключи разговора с Лин, Аманда позвъни на майка си. Обясни й какво се е случило през последните двайсет и четири часа, което в някаква степен направи този кошмар по-реален, и преди да е свършила, рухна.

— Идвам — заяви лаконично Евелин. — Тръгвам веднага.



Щом Франк пристигна, двамата се качиха на третия етаж при доктор Милс, за да обсъдят възможностите за трансплантация на сърце.

Тя се стараеше да слуша внимателно думите на лекаря, но след това помнеше само два факта.

Джаред може и да не бъде одобрен от комисията — въпреки тежкото му състояние политиката на болницата е да не включват пациент, пострадал при катастрофа, в списъка на чакащите. Затова нямало гаранция, че ще бъде одобрен.

А вторият факт беше, че дори това да се случи, намирането на подходящо сърце и получаването му било въпрос на огромен късмет.

С други думи, шансовете и по двата пункта бяха минимални.

Не мога да кажа докога ще издържи.



Докато крачеха обратно към чакалнята, Франк изглеждаше не по-малко объркан от нея. Нейният гняв и неговата вина издигаха непроницаема стена между двамата. Час по-късно при тях дойде сестра с вестта, че Джаред е стабилизиран засега, и двамата могат да го посетят в интензивното отделение.

Стабилизиран засега.

Аманда и Франк застанаха до леглото на сина си. За нея не беше проблем да види в съзнанието си образа му на дете, както и на младия мъж, в какъвто се беше превърнал, но за нищо на света не можеше да свърже тези образи с картината на безжизненото тяло в леглото тук. Франк шепнеше извиненията си, „дръж се, сине“, и в душата на Аманда изригна вулкан от гняв, който едва удържаше.

Небръснат и съсипан, само за една нощ Франк сякаш бе остарял с поне десет години — олицетворение на нещастието, само дето тя не успя да изпита и следа от съчувствие за вината, която чудесно знаеше, че той изпитва.

Аманда прокара ръка по косата на Джаред, вслушвайки се в ритмичните звуци на апаратите наоколо. Сестрите вършеха задълженията си около останалите болни от другата страна на паравана, нагласяваха накрайниците, проверяваха абокатите и катетрите, все едно това беше най-обикновен ден. Обикновен ден от живота на една болница. Само че какво обикновено имаше тук? Това бе краят на онзи живот на семейството й, с който беше свикнала.

Предстоеше събиране на комисията по трансплантация. Нямаха практика да включват в списъка на чакащите пациенти като Джаред. Отхвърлеха ли кандидатурата му, той щеше да умре.



Лин се появи в болницата с Анет, която притискаше до гърдите си любимата си плюшена маймуна. Сестрите направиха изключение и пуснаха момичетата в интензивното, за да видят брат си. Лин, бледа като платно, пристъпи до Джаред и го целуна по бузата. Анет остави маймунката до него на леглото.

В една от конферентните зали няколко етажа по-горе комисията по трансплантация се събра на извънредно заседание. Доктор Милс изложи случая и проведеното досега лечение, както и спешната нужда от трансплантация.

— Тук пише, че страда от конгестивна сърдечна недостатъчност — обади се един от присъстващите, докато държеше доклада пред себе си.

— Както съм отбелязал в подробния доклад, частично счупване на костта е причинило сериозни увреждания в дясната камера.

— Счупването най-вероятно е резултат от автомобилната катастрофа — продължи членът на комисията. — Общата ни политика е да не трансплантираме сърце на пострадал при катастрофа.

— Само защото те не живеят достатъчно, за да се възползват от новото си сърце — посочи доктор Милс. — Този пациент обаче е оцелял. Той е млад и в добро здраве и има добра здравословна перспектива. Причината за счупването засега е неизвестна и както добре знаем, конгестивната сърдечна недостатъчност не отговаря на изискванията за трансплантация. — Той остави папката и се наведе леко над масата, зад която седяха заседаващите. Спря очи върху лицето на всеки от тях. — Съмнявам се, че този пациент ще издържи повече от двайсет и четири часа. Трябва да го включим в списъка. — Нотки на молба се долавяха в гласа на лекаря. — Много е млад. Нека му дадем шанс да живее.