Младата жена тихо наблюдаваше как Кеш оглежда колието и опитва тежестта му на дланта си, а твърдостта на неравните по големина късчета благороден метал — с нокът. По необработеното злато се появиха едва забележими резки, доказателство за умението му.

— Висококачествен материал — каза простичко той. — Почти няма примеси. Не мога да каже без подробен анализ, но предполагам, че по-чисто злато от това, трудно може да се намери.

— Дали е от мината на Лудия Джак? — попита Марая.

Кеш сви рамене, но очите му напрегнато оглеждаха късче след късче от старото колие, а пръстите му докосваха и притискаха податливия метал с опитна ръка. След това, все така мълчаливо, той пое дланта на Марая и пусна в нея колието. Златната верига прошумоля като жива и се плъзна от двете страни на шепата й, но късчетата метал я задържаха да не падне на масата.

Кеш извади ключ от джоба на дънките си. До него висеше кух метален цилиндър, голям колкото половин палец. С удивителна за едрите му ръце сръчност, той отвори цилиндъра.

— Дай си другата ръка — обърна се той към Марая.

Тя го послуша с надеждата никой да не е забелязал колко бързо препусна сърцето й, когато Кеш хвана дланта й и задържа пръстите. С другата си ръка мъжът изсипа съдържанието в шепата й. Тя извика приглушено, когато отвътре падна кръгло златно късче. То бе удивително тежко за размера си.

Кеш внимателно привлече единия край на веригата, така че подредените късчета да застанат до изваденото от цилиндъра. Нямаше разлика нито в цвета, нито в качеството. И двете парчета благороден метал бяха ръбести и груби, никой не ги бе шлифовал и заглаждал. Нюансът им бе наситено жълт.

— Пак повтарям, че без експертна оценка не можем да бъдем сигурни — каза Кеш. — Само че… — той сви рамене.

Марая вдигна към Кеш очи с цвят на злато.

— Всичките са от мината на Лудия Джак, нали.

— Не знам. Така и не успях да открия мината. — Кеш се вгледа в очите на младата жена и отново бе завладян от мисли за златна топлина, златни пламъци, а желание, остро като кама прониза слабините му. — Въпреки това съм готов да заложа и последната си стотинка, че са от едно и също място, където и да се намира то.

— Нали спомена, че Кейс е имал дневник — каза Марая с дрезгав глас, от който кръвта на Кеш се разгоря.

— Да — отвърна Люк, въпреки че сестра му не бе погледнала към него, очите й привлечени от златото в дланта, и от Кеш, мъжът, който усилено търсеше същото това злато.

— Там не се ли споменава къде е мината? — попита я.

— Не. Всичко, което знаем е, че Кейс е пренесъл две торби със злато от мината на лудия Джак.

— Защо?

— Искал е да ги даде на сина на Лудия Джак. Вместо това ги дал на Марая, внучката на Лудия Джак.

Тези думи привлякоха вниманието на момичето.

— Значи е истина? — възкликна тя и рязко обърна поглед към Люк. — Ти не се шегуваш? Ние наистина сме роднини на Лудия Джак.

— Ми да. Как според теб сме се сдобили със златните късчета на колието? Веригата е била ланец на часовник. Марая я подарила на Кейс като сватбен подарък. Този ланец се е предавал по наследство в семейството на сина, който поемал „Рокинг Ем“. И така, докато майка не ни напусна. — Люк сви рамене. — Мислех си, че тя я е спечелила. Може и така да е. Господ е свидетел, че ненавиждаше всяка минута, прекарана във фермата.

Марая сведе поглед към веригата, надиплила се в дланта й, всяка брънка заредена с обич и омраза. Не изказа на глас мислите си.

— Затова закопчалката е модерна. Предположих, че старата се е разпаднала, но пък ланците за часовници нямат закопчалки, нали? — Без всякакво колебание, тя изсипа тежката верига и обемистите късчета злато пред Люк. — Заповядай. Това е твое. Той я погледна изненадан.

— Не исках да кажа, че…

— Знам, че не искаше — прекъсна го тя. — Въпреки това е твое. Принадлежи на мъжа, който поема грижата за „Рокинг Ем“. На теб.

— Мислил съм за това. Половината от всичко, което наследих трябва да бъде…

— Не. — Марая го прекъсна отново, обзета от решителност. — Фермата е наследството на този от синовете на семейство Макензи, който ще се грижи за нея. Това става съвсем ясно от писмата на Марая.

— Така може и да е било честно в миналото, но не и сега.

— Не беше честно, че родителите ни не се разбираха, че майка получаваше нервни пристъпи, нито пък че татко пиеше толкова много, нито че ме откъснаха от единствения човек, когото обичах истински. От теб. — Марая докосна ръката на Люк. — По-голямата част от живота не е честна. И какво от това? — В усмивката й имаше и обич, и горчивина, но тя бе приела съдбата си. — Ти ми предложи дом в момент, когато нямаше къде да отида. Това бе единственото, на което се надявах и повече, отколкото имах право да очаквам. Или да приема.

— Ще приемеш, дори ако се налага да те закова за пода — каза Люк и стисна ръката на сестра си.

Тя се разсмя и се опита да прогони внезапно бликналите сълзи в очите си.

— Приемам. Благодаря ти.

Люк взе златната верига и я пусна обратно в шепата на Марая. Тя изви ръка и тежката верига се плъзна на масата.

— Марая — започна грубо той. — По дяволите, тя е твоя.

— Не. Направи я пак на ланец и го носи. Или пък го дай на Лоугън. Или на следващото си дете. Или на това дете, което поеме „Рокинг Ем“. Само че, — добави Марая бързо, за да пресече това, което брат й се готвеше да каже, — това не означава, че не бих искала да си имам свое златно колие. Затова, с твое разрешение, ще отида да потърся мината на Лудия Джак. Винаги съм вярвала, че някой ден ще открия загубена златна мина.

Люк се разсмя, но след това усети, че сестра му говори сериозно. Усмихна се малко накриво.

— Дебеланке, Кеш търси тази мина от… От колко години вече?

— Девет.

Марая стреснато погледна Кеш.

— Наистина ли?

Той кимна леко.

— И щом един дипломиран геолог, човек, който си вади хляба в търсене на благородни метали за другите… — започна Люк.

— Наистина ли? — прекъсна го Марая, все още приковала златистите си очи в Кеш.

Той отново кимна.

— … не успява да открие мината на Лудия Джак, — продължи да обяснява Люк, — то ти какъв шанс би могла да имаш?

Марая понечи да заговори, но въздъхна и се зачуди как да обясни това, което самата тя едва разбираше.

— Помниш ли как ме слагаше да си легна и ми разказваше приказки? — попита след малко тя.

— Разбира се. Ти ме гледаше с широко отворени очи, пленена от приказката. Единствено ти ми обръщаше внимание. Караше ме да се чувствам голям и значим.

Тя му се усмихна.

— Но ти беше. Аз си лежах в леглото и забравях, че мама и татко си крещят долу и те слушах, докато ми разказваше за телетата и кончетата, или за някое от твоите приключения. Понякога успяваше да отмъкнеш сладки и кутия със стари снимки и тогава си измисляхме истории за различни хора. Друг път говореше за Лудия Джак и за мината му и как ще отидем да я намерим и ще купим всичко, от което фермата има нужда, за да бъде мама щастлива в „Рокинг Ем“. Най-много говорехме за това.

Без да я прекъсва, Люк стисна ръката на Марая.

— Спомням си.

Тя се приведе напред с нетърпелива настойчивост, която не можа да потисне.

— Винаги съм вярвала, че ще открия тази мина. Та аз нося кръвта на Лудия Джак, все пак. Моля те, Люк. Позволи ми да я потърся. Няма да преча на никой. — Въпреки силното си желание, Марая събра сили, усмихна се и добави: — Ще ти дам половината от намереното, честен кръст.

Люк се разсмя и поклати глава, защото не можеше да приеме сериозно думите й.

— Дебеланке, фермата ни е огромна. Част от земята си е наша, освен това сме дали под наем парцели на три правителствени агенции, не бива да забравяш правата над водоизточниците и минералните залежи, а и други неща, които само един адвокат или професионален търсач на злато като Кеш разбират.

— И аз ще ги науча.

— По дяволите, милото ми, ако откриеш нещо из планините на „Рокинг Ем“, освен гранит и кравешки изпражнения, ще ти го дам без всякакво колебание, но…

— Продадено! — викна Марая, за да прекъсне Люк, преди да е успял да каже нещо, което тя не искаше да чува. Погледна Невада, а след това и Кеш. — Вие го чухте. Вие сте ми свидетели.

Невада вдигна поглед и кимна, а след това отново насочи вниманието си към листовете, които държеше в ръка. Кеш, обаче, обърна повече внимание на младата жена.

— Аз чух — каза той, без да откъсва очи от нея. — Само че защо си решила, че тази мина се намира на територията на „Рокинг Ем“?

— Така твърди Марая. Написано е в писмото, което е изпратила на сина си, този, който наследил фермата.

Люк погледна Кеш.

— Беше прав. По дяволите, надявах се тази мина никога… — Сви рамене и не каза нищо повече.

Кеш тихо се протегна и взе отделното късче от ръката на Марая. Сръчно върна парченцето злато в цилиндъра.

— Какво искаше да кажеш с това, че Кеш бил прав? — попита тя. — И защо си се надявал да е направил грешка?

След кратко мълчание Люк заговори. Отговори само на първия й въпрос.

— Когато майка отнесе наследството на семейството, тя пропуснала да види едно едро парче, единственото, останало от торбите на Кейс. Показах това парче на Кеш. Той го погледна и веднага разбра, че не е от познат източник в околността.

— Естествено — отвърна Марая. — Златото на Макензи не е намерено в някой открит залеж.

Кеш погледна Марая с нов интерес.

— Ти пък откъде знаеш?

— Подготвила съм си домашното. — Тя вдигна ръка и започна да изброява имена, като свиваше пръст след всяко спомената име. — Жилите на Мос Крийк, Хард Лък, Шин Сплинт, Брас Мънки, Диър Крийк и Лъки Лейди са все открити залежи. Намират се някое и друго дребно късче, но повечето е златен прах. Всичко е било отнесено от водата. — Марая посочи колието. — Съмнявам се, че тези късчета някога са попадали в коритото на река. Защото ако бяха, водата да им е придала закръгленост. А виждате ли, че са груби и несиметрични. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че са извадени от златоносна скала.