– Нищо, което да те засяга.

– Какво направи лорд Господар, за да ме накара да му се подчинявам?

– Салонни трикове. Нарича се Гласът. Друидско умение.

– Ти владееш същия салонен трик. Може ли друг да се научи да го прави? Например аз?

– Съмнявам се, че ще живееш достатъчно дълго, за да го научиш.

– Ти си го научил.

– Нямаш обучение.

– Изпробвай ме!

– Ще си помисля.

– Това ли използва за баща ми? Това ли го накара да си тръгне на другата сутрин, след като спорихме цяла нощ и аз не успях да го убедя?

– Щеше ли да предпочетеш да остане?

– Това ли използва отново, когато се обади тук, докато бях във Фае за месец? – Започвах да разбирам методите му.

– Трябваше ли да го оставя да долети тук и да го убият?

– Защо не ми каза за манастира, Баронс?

– Те са вещици и лъжци. Биха ти казали всичко, за да те спечелят на своя страна.

– Звучиш като друг, когото познавам. – Всъщност, звучеше като всеки друг, когото познавах.

– Не ти давам обещания, които няма да спазя, и ти дадох копието. Те биха ти го взели. Дай им половин шанс и виж какво ще направят! Не идвай да ми хленчиш, когато те прецакат!

– Ще отида в манастира след няколко дни, Баронс – казах аз. Това беше предизвикателство. Беше като: „По-добре ми дай свободата, която искам!“. След всичко, което бях преживяла, чувствата ми към нещата се бяха променили. Той и аз бяхме партньори, не детектор и директор на ОС. А партньорите имат права. – Ще прекарам известно време там и ще видя на какво ще ме научат.

– Ще бъда тук, когато се върнеш. И ако старата жена се опита да те нарани, ще я убия.

Едва не промърморих „благодаря“, но се спрях.

– Знам, че няма мъже Шийте зрящи. – Той понечи да каже нещо, но преди да ми подхвърли съдържателен коментар, добавих: – Спести ми го! Знам, че си мъж и знам, че ги виждаш. Няма нужда да преговаряме това. Също така знам, че си суперсилен и че рядко докосваш копието. От колко време ядеш Ънсийли, Баронс?

Той ме зяпна за момент, после раменете му започнаха да се тресат, гърдите му да тътнат, тъмните му очи проблеснаха развеселено и той се разсмя.

– Това е напълно логично предположение – настръхнах.

– Да – каза той накрая, – така е. Стресна ме с логиката си. Но не е вярно.

Присвих очи.

– Може би затова Сенките не те ядат. Не са канибали, а ти си пълен с братята им. Може би не харесват тъмно месо.

– Е, намушкай ме! – каза той тихо.

Плъзнах ръка под якето и хванах дръжката на копието. Беше чист блъф. И двамата знаехме, че няма да го направя.

Телефонът зад гишето иззвъня. Вгледах се в тъмните очи на Баронс, докато телефонът звънеше и звънеше. Спомних си как го целувах, спомних си образите – пустинята, горещия убийствен вятър сироко, самотното момче, безкрайните войни. Чудех се дали ако го целуна отново, ще се озова в него отново. Телефонът звънеше. Хрумна ми, че може да е татко. Откъснах поглед с усилие, станах и грабнах телефона.

– Ало? – Не беше татко. – Крисчън! Здравей! Да, всъщност бих се радвала. Не, не, не съм забравила. Бях заета.

Имах други неща на главата си преди време, бях напрегната като пружина.

Но сега вече бях добре. Нещата се връщаха към нормалното. Бях Мак Лейн, Шийте зрящ, въоръжена до зъби с копие, ножове и фенерчета. Баронс беше... е, Баронс и търсенето на Шинсар Дъб се върнаха в натоварения ми график.

И тази вечер щеше да е хубава. Щях да я прекарам с добре изглеждащ млад шотландец, който е познавал сестра ми, и да науча това, което той знае.

– Ще бъда там след четирийсет минути. – Исках да се преоблека и да се освежа. – Не, няма нужда да идваш да ме взимаш. Ще дойда. Не се тревожи, ще се оправя.

– Среща ли, госпожице Лейн? – попита Баронс, когато затворих. Беше неподвижен. Всъщност за момент не бях сигурна, че диша. – Мислиш ли, че е подходящо при сегашното състояние на нещата? Има Ловци навън.

Свих рамене.

– Те се страхуват от копието ми.

– Лорд Господар е навън.

Дарих го със суха усмивка.

– Тогава всичко е наред. Знам, че няма да ме оставиш да умра.

Той ми отвърна с полуусмивка, още по-суха.

– Сигурно е нещо сериозно, щом си струва заради него да ходиш вечер по улиците на Дъблин.

– Така е. – Не му казах, че е бил приятел на сестра ми. Нито Баронс, нито аз давахме доброволно информация един на друг. Оставяме се да врим в кашите, дето сме забъркали. Денят, в който той спре и аз ще спра.

– Трябва ли да ти определя вечерен час? – присмя се той.

– Опитай! – рекох и тръгнах към междинните врати. Щях да измия лицето си, да мацна малко руж, спирала, блясък за устни и да облека нещо красиво и розово. Не защото мислех за това като за среща. Не. Скоти познаваше сестра ми и вероятно знаеше това-онова за нас, какво представляваме, но не можеше да живее в моя свят. Беше твърде опасно за средностатистически човек, дори за такъв, въоръжен с малко познание.

Исках да нося розово, защото знаех, че бъдещето ми изобщо не е светло. Исках да се издокарам и да нося кокетни обувки, защото светът ми имаше нужда от повече красота, за да се противопостави на грозотата в него. Исках да нося розово, защото мразех сивото, не заслужавах бяло и ми бе писнало от черно.

Когато стигнах до междинните врати, спрях.

– Джерико!

– Мак!

Поколебах се.

– Благодаря ти, че спаси живота ми! – казах и се плъзнах през вратата. Преди да я затворя, добавих тихо: – Отново.


Двадесет


Трябваше да премина през Темпъл Бар, за да стигна до Тринити, където щях да се срещна с Крисчън. Подминах инспектор Джейни по пътя. Той и двама други Гарда се опитваха да укротят група войнствени пияници. Хвърли ми остър, ядосан поглед, докато минавах, давайки ми ясно да разбера, че не ме е забравил и за убийството на зет си. Нямах съмнение, че скоро ще го видя отново. Не го обвинявах. И аз гонех убиец и знаех как се чувства. Проблемът беше, че той се целеше в грешния човек. А аз не.

Сигурно си мислите, че след всичко, което преживях, се страхувах от нощта, но не беше така. Нощта е просто другата страна на деня. Не мракът ме плаши. Плашат ме нещата, които излизат в него, а аз бях готова за тях.

Имах копие, до което Ловците не искаха да се приближават. Имах татуировка на тила, която Баронс можеше да използва, за да ме намери по всяко време, където и да е. И подозирам, че ако се окажех в света на Фае, новината щеше бързо да стигне до В’лане по вятъра, а знаех, че той също иска да съм жива. Имах могъщи врагове, но и могъщи защитници. Тук беше и Риодан – мъж, способен да оцелее в бой с Баронс – на едно телефонно обаждане, в случай че Баронс не е наоколо, а имах и АУ, в случай че обстоятелствата станат наистина лоши. След всичко, което видях от Баронс, бях уверена, че АУ ще може яко да рита петунии.

Ако пък станеше ужасно лошо, щях да захапя най-близкото Ънсийли, вместо да го намушквам, и щях да започна да дъвча.

И като стана дума за Ънсийли – трябва да кажа, че те бяха навсякъде в оживената купонджийска зона тази вечер, но не се съсредоточих върху тях. Вглеждах се в човеците.

Те бяха моите хора.

Имах работа, цел, нещо повече от задачата по намирането на Шинсар Дъб, с която сестра ми ме бе натоварила. Вече знаех, че тя никога не е имала намерение всичко да свърши тук. Това беше просто тълкуването на нейното съобщение от моята егоистична гледна точка.

„Всичко зависи от това – каза. – Не можем да им позволим да я имат. Трябва да стигнем до нея първи.“

Знаех съобщението ù наизуст. Слушах го отново и отново в ума си. Трябваше да стигнем до нея първи, за да можем да направим нещо с нея. Нямах представа точно какво, но не се съмнявах, че работата ми няма да приключи, когато я намерим.

Въпрос: Когато си от малкото хора, които могат да направят нещо, за да решат даден проблем, колко отговорен си за решаването му?

Отговор: Начинът, по който избереш да отговориш на този въпрос, определя какъв човек си.

Вървях през оживената тълпа, облечена в розово и златно, тъмните ми къдрици бяха разрошени, очите – блестящи, гледах навсякъде, вдишвах ароматите и се наслаждавах на звуците. Гъвкавостта се бе върнала в стъпките ми. Никога не се бях чувствала по-жива, по-заредена и повече като част от света. Реших, че на връщане у дома ще се отбия в денонощно интернет кафене, ще се потопя в късния нощен ирландски крек и ще сваля нови мелодии за айпода. Вече изкарвах пари. Имах право да похарча част от тях.

Напоследък няколкократно чуках на вратата на Смъртта и сега се чувствах ободрена от това, че съм жива, независимо в колко лошо състояние е светът ми и колко отвратителен е животът ми.

Взирах се любопитно, заинтересовано в лицата на хората, докато ме подминаваха. Предлагах усмивки и получих много в отговор. Получих и няколко подсвирквания. Понякога малките удоволствия в живота са най-сладките.

Докато вървях, прецених състоянието на игралната ми дъска. Малуш вече наистина бе извън нея – мрачна, обезглавена врана, убита на страничната линия. Дерек О’Баниън се бе издигнал на мястото му от сенчестата страна на дъската, ръководен от лорд Господар.

Все още имах желание да държа Роуина предимно на моята – светлата, страна, и се надявах, че Крисчън МакКелтър може също да намери място там. Щеше да е хубаво да имам малко компания. Бях сигурна, че Дани е воин на светлината.

Баронс?

Понякога се чудех дали не е изградил проклетата дъска и лично не е пуснал играта в действие.

Бях на три преки от Тринити, на една странична уличка, по която щях да мина напряко, когато това се случи.