Извадих копието от кобура на рамото си и го тръснах с върха напред на гишето. То потрепери на дървото, блестейки с алабастрова светлина, почти в бяло.

– Давай, О’Баниън! Ела и го вземи! Писнало ми е от петунии като теб и нищо не би ми харесало повече от това да те гледам как гниеш бавно и болезнено. Знам, че сега си опиянен от новите си сили, но трябва да знаеш, че аз съм много повече от красиво лице. Аз съм Шийте зрящ и имам сили, с които мога да надвивам задници. Няма начин да ме спреш да те намушкам, ако приближиш на три метра от мен. Така че, ако не възразяваш да изгниеш отвътре навън... Споменах ли, че патката му замина много преди ума му? Пристъпи и един сантиметър навътре в магазина ми!

Колебание проблесна в тези студени очи на влечуго.

– Брат ти не видя заплаха в мен. И е мъртъв. Както и петнайсет от мутрите му. Помисли за това! Помисли хубаво!

Той се взря в копието, блестящо с меката си, неестествена светлина. Роки не знаеше нищо за тъмните сили наоколо. Дерек наскоро се бе събудил за тях и нямаше да направи същите грешки. Видях го на лицето му. Този О’Баниън нямаше да прибърза сляпо към смъртта си. Сега щеше да си тръгне, но само временно. Щеше да се прегрупира и да се върне, дори по-опасен отпреди.

– Не съм свършил – каза той. – Няма да свърша, докато не умреш.

– Докато един от нас умре – съгласих се. – Махай се! – дръпнах копието от щанда и хванах здраво дръжката.

Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден. Вместо това заради вина за минали грехове, спасих живота му. Каква идиотка съм била!

Загледах се към вратата, след като той си тръгна. Пулсът ми дори не се бе ускорил. Сложих табелата, отидох до тоалетната, после отворих отново.

Баронс не се появи в понеделник вечер, нито във вторник. Сряда мина и замина без следа от него. В четвъртък станаха пет дни, откакто го видях за последен път. Никога не бе стоял толкова дълго настрани.

Ставах нетърпелива. Исках да задам въпроси, да отправя обвинения. Спомнях си битката, която бе свършила в обезпокоителна похот. Всяка вечер седях в задната част на магазина с часове пред тихо съскащия газов огън, преструвайки се, че чета, в очакване на Баронс.

Книжарницата беше огромна и тиха и аз се чувствах самотна, на хиляди километри от дома.

След пет дни се пречупих и набрах ДБ на мобилния телефон, който ми даде. Нямаше отговор.

Загледах се в дисплея, превъртайки краткия списък с контакти: ДБ, АНМСМ и АУ.

Нямах достатъчно кураж, за да опитам последния. Вместо това натиснах АНМСМ.

– Риодан – излая някакъв глас.

Затворих моментално, чувствайки се засрамена и виновна.

Телефонът затръби в ръцете ми със силата на стотици небесни тромпети и въпреки че част от мен напълно го очакваше, все пак подскочих.

На дисплея примигваше АНМСМ. Въздъхнах и натиснах копчето за отговор.

– Мак? Добре ли си? Говори с мен! – изръмжа дълбок глас.

Риодан – мистериозният мъж, който говореше за Баронс с хора, с които не трябваше да говори, мъжът, с когото се биеше Баронс, когато отидох в апартамента на Алина.

Поколебах се.

– Мак! – изрева гласът.

– Тук съм. Добре съм. Съжалявам! – казах.

– Защо се обади?

– Чудех се къде е Баронс.

– Така ли се нарича напоследък? Баронс?

– Не е ли това името му? Джерико Баронс? – Отново смях.

– Използва ли презиме име?

– Инициалът Z. – Бях го виждала на личната му карта.

– А, Омега. Винаги е бил мелодраматичен.

– А Алфа? – попитах с ирония.

- Вероятно ще се опита да спори.

– Какво е истинското му име?

– Попитай го!

– Няма да ми отговори. Никога не го прави. Кой си ти?

– Аз съм този, на когото се обаждаш, когато не можеш да се свържеш с Баронс.

– Уф! Благодаря! Кой е Баронс?

– Този, който все ти спасява живота.

Не можех да повярвам, че двама мъже звучат толкова еднакво – и двамата майстори на заобиколните отговори, които не водят доникъде.

– Братя ли сте?

– Така да се каже.

Нямаше нужда да го притискам повече, за да разбера, че също като Баронс Риодан ще ми каже само това, което възнамерява да ми каже, и всичките въпроси на света биха попаднали на глухи уши, освен ако не искаше да знам нещо.

– Тръгвам си, Риодан. Той ме лъже, тормози ме. Никога не ми казва нищо. Той ме предаде.

– Не вярвам.

– Какво? Че лъже, че ме тормози или че ме предаде.

– Предаването. Останалото е класика. Как го нарече? Баронс. Той не предава.

– Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

– Отвори очи, Мак!

– Какво имаш предвид?

– Думите могат да бъдат усукани по всякакъв начин. Обещания се дават с цел да приспят сърцето и да изкушат душата. В края на краищата, думите не значат нищо. Те са етикети, които слагаме на нещата, в усилие да обвием хилавите си мозъци около тяхната основна природа, но в деветдесет и девет процента от времето реалността е нещо напълно различно. Най-мъдрият човек е тихият. Проследи действията му! Съди го по тях! Той мисли, че имаш сърце на воин. Той вярва в теб. И ти повярвай в него!

– В какво? В един наемник? Той иска книгата, за да я продаде на този, който даде най-много. Ловците също са наемници.

– Ако бях на твое място, никога не бих го нарекъл така. Коя си ти, за да го съдиш? Мислиш, че твоите мотиви са чисти? Че имаш благородно призвание? Глупости! Какво е доброто в теб? Ти искаш отмъщение. Не ти пука за съдбата на света. Просто искаш твоето щастливо малко място да се върне. Хората, които живеят в стъклени къщи... – той замлъкна, сякаш трябваше да знам какво следва. Не знаех.

– Какво? Хората, които живеят в стъклени къщи, какво?

– Мамка му, ти си млада, нали? – той се засмя. – Не трябва да хвърлят камъни, Мак. Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни.

Линията замлъкна.

Камбанката издрънча. Баронс влезе.

– Баронс! – извиках и моментално набутах телефона между възглавниците.

– Госпожице Лейн! – той наклони тъмната си глава.

– Татуирал си ме, копеле! – хвърлих се право на въпроса.

– И?

– Нямаше право!

– Предпочиташ да не го бях сторил ли?

– Това не прави постъпката ти правилна.

– Напротив. И точно това те човърка. Пренебрегнах желанието ти. Погрижих се за теб по начин, по който мъжът се е грижил за жената преди светът да стане място, на което деца биха могли да разведат родителите си в съда. И ако не го бях направил, щеше да си мъртва. Ще се престориш ли, че искаш да си мъртва? Познавам те. Ти пращиш от живот и по най-егоистичен начин си доволна, че си жива, и винаги ще бъдеш. Ако имаш нужда от сцена и публика, на които да играеш монахинята девица, която би пожертвала живота си, за да запази девствеността си, намери ги някъде другаде! Аз няма да ръкопляскам. Ще се придържаш ли към ценности, които на практика не съществуват? Когато беше твърде млада и наивна, за да виждаш рисковете, аз си навлякох твоя гняв, за да те предпазя. Крещи по мен, ако трябва! Но ще ми благодариш, когато най-накрая пораснеш!

Смених темата. Понякога той ме засипва с толкова много удари, че е по-лесно да подхвана тема, която би поставила мен в нападателна позиция, а него – в отбранитена, а не обратното.

– Защо лорд Господар те погледна и си тръгна? Какво си ти, Баронс?

– Този, който никога няма да те остави да умреш, а това е повече, отколкото някой в живота ти е бил способен да ти каже, госпожице Лейн. Повече, отколкото е могъл да направи.

– В’лане...

– В’лане със сигурност не дойде да те спаси в пещерата, нали? Къде беше тогава златният ти принц?

– Писна ми от измъкванията ти! Какво си ти? – приближих се до него и го ударих в рамото. – Отговори ми!

Той избута ръката ми.

– Току-що го направих. Това е всичко, което ще получиш. Приеми ме или ме остави! Остани или си върви!

Загледахме се кръвнишки. Изглежда, само това правехме вече. Но в мен нямаше истински хъс за бой и той го усети.

Когато отидох до дивана и седнах, той се обърна.

– Приемам, че отново си самата себе си – каза той, загледан в огъня.

– Откъде знаеш?

– Прекарах последните няколко дни да проучвам усложненията от това, което направи, за да открия дали е обратимо. Научих, че ефектът от яденето на Ънсийли е временен.

– Ако си бе направил труда да се появиш в понеделник, щях сама да ти го кажа.

Той се обърна.

– Изчезнало е толкова бързо?

Кимнах.

– Напълно ли си възстановена? Можеш ли отново да усещаш копието?

– Не се страхувай! Твоят детектор на ОС се върна – казах горчиво. – О, изглежда, че О’Баниън е заел мястото на Малуш при лорд Господаря. – Разказах му за посещението на по-младия брат, за това, че е ял Ънсийли.

Баронс седна на другия край на дивана. Дори с цялото разстояние между нас, бяхме твърде близо. Спомних си усещането за дивото му, наелектризирано тяло върху моето. Спомних си как лежах под него с разкъсана до врата тениска и какво бе изражението на лицето му. Погледнах встрани.

– Ще защитя магазина срещу него. Ще бъдеш в безопасност, стига да си вътре.

– Ако съм била вече татуирана, защо не си могъл да ме намериш, когато В’лане ме отведе във Фае? – Това бе малко нелогично и ме тормозеше.

– Знаех, че си във Фае, но не можех да те проследя там. Световете се местят постоянно и става невъзможно да проследиш... сигнала.

– Защо ме накара да нося гривната, щом вече съм била татуирана?

– За да обясня как съм те намерил, ако се наложи.

Изсумтях.

– Каква оплетена паяжина плетем, а? Наистина ли действа като проследяваща гривна? – той поклати глава. – Прави ли изобщо нещо?