Листът хартия изшумоля в ръцете на Спенсър. Ариа го беше нарисувала точно както се беше случило. Тогава тя определено не знаеше нищо за Иън и Али, беше нарисувала просто онова, което вижда — Иън, който изглеждаше влюбен и уязвим. А Али си изглеждаше… като Али. Като кучка.

С Али флиртувахме много, но това беше всичко. Тя като че ли не беше заинтересувана да стигне по-далеч от това, беше казал Иън. Но след това… внезапно… тя промени решението си.

Трите дървета около басейна хвърляха тъмни, мрежести сенки. Дървените камбанки, които висяха от стряхата на хамбара, се блъскаха една в друга и издаваха звук на тракащи кокали. По гърба на Спенсър пробягаха тръпки. Възможно ли е това да е истина? Наистина ли Иън и Али просто бяха флиртували един с друг за забавление? Тогава какво беше накарало Али да промени мнението си и да реши, че го харесва?

Но Спенсър трудно можеше да приеме това. Ако Иън казваше истината за Али, значи всичко останало, което беше казал на верандата онази нощ, може би също беше вярно. Че има някаква тайна, която е на път да разкрие. Че във всичко това се крие още нещо, което те не разбират. И че не Иън я е убил, а някой друг.

Спенсър притисна ръце към гърдите си, уплашена, че сърцето й ще изхвръкне. Какви съобщения? — беше попитал Иън. Но щом не той праща есемесите от А… то кой е тогава?

Студената киша се просмука в ботушите за езда на Спенсър и намокри пръстите й. Тя вдигна глава и погледна към същото онова място, където двете с Али се бяха скарали. След като Спенсър блъсна Али на земята, паметта й се беше изгубила. Едва наскоро си спомни, че Али се беше изправила и беше тръгнала надолу по пътеката. Онова, което Спенсър беше видяла, започна да просветва замъглено в съзнанието й, като постепенно се проясняваше. Слабите крака на Али под хокейната й поличка, дългата й коса, която падаше по гърба й, подметките на гумените й чехли, изтрити от вътрешната страна. С нея имаше още някой и двамата спореха. Няколко месеца по-рано Спенсър беше уверена, че това е Иън. Но сега, когато се опита да си спомни, тя не можеше да види лицето на другия човек. Беше ли избрала Иън, само защото Мона й беше подхвърлила тази информация? Защото беше искала да има някой, за да може на всичко да бъде сложен край?

Звездите над главата й примигваха спокойно. От големите дъбове зад хамбара се разнесе бухане на бухал. Носът я засърбя и тя си помисли, че усеща миризмата на цигара някъде отблизо. След това сайдкикът й започна да звъни.

Звънът отекна силно в просторния празен двор. Спенсър бръкна в чантата си и натисна бутона за изключване на звука. Когато извади телефона си, изтръпна. На екрана се беше появило, съобщение, че е получила нов имейл от някой си Иън_Т.

Стомахът й се сви.

Спенсър, да се видим в гората, където тя умря. Имам нещо за теб.

Спенсър стисна зъби. Гората, където тя умря. Тя се намираше от другата страна на хамбара. Спенсър пъхна рисунката в чантата си и се поколеба за миг. След това си пое дълбоко дъх и побягна.

30.

Слабост, твойто име е жена!

Хана тъкмо завършваше третата си обиколка из къщата на семейство Хейстингс в търсене на Лукас. Беше минала два пъти покрай джаз групата, пияниците край бара и снобите, които обсъждаха безценните произведения на изкуството, които висяха по стените. Видя Мелиса Хейстингс да се качва на втория етаж, докато говореше по телефона си. Когато нахълта в кабинета на бащата на Спенсър, тя се натъкна на нещо като спор между господин Хейстингс и директора Епълтън. Но никъде нямаше и следа от Лукас.

Най-накрая влезе в кухнята, която беше задимена и миришеше на скариди, патешко и пикантна глазура. Доставчиците бяха заети с изваждането на аперитивите и мини десертите от обвитите с фолио кутии. Хана очакваше да види Лукас да им помага, защото е изпитал съжаление към тях, че са толкова претоварени от работа — това щеше да е типично за него. Но него го нямаше там.

Тя се опита отново да му се обади, но беше прехвърлена директно към гласовата му поща.

— Аз съм — каза бързо Хана след сигнала. — Имам сериозна причина да постъпя по този начин. Моля те, позволи ми да ти обясня.

Когато натисна бутона за край, екранът на телефона потъмня. Защо просто не беше разказала на Лукас за есемесите от А., когато беше имала тази възможност? Но тя знаеше много добре защо: не беше сигурна дали са истински. Когато започна да си мисли, че са истински, Хана се разтревожи, че ако разкаже на някого за това, нещо ужасно ще се случи.

Затова продължи да си мълчи. Но сега изглеждаше, че ужасните неща се случват независимо от всичко.

Тя стигна до вратата на всекидневната и надникна вътре, но стаята беше разочароващо празна. Червеното афганистанско одеяло, което обикновено покриваше дивана, беше смъкнато на земята, а по масата се виждаха празни коктейлни чаши и смачкани салфетки. Над всичко това, върху бюфета, се издигаше онази голяма, странна Айфелова кула, толкова висока, че почти докосваше тавана. Старата снимка на Али от шести клас все още беше облегната на нея.

Хана се вгледа внимателно в нея. Али държеше обявата за „Капсулата на времето“ и се смееше. Зад нея се беше изправил Ноъл Кан и също се смееше. В дъното се забелязваше една сенчеста фигура, почти разфокусирана. Хана се наведе напред и стомахът й изведнъж натежа така, сякаш са го напълнили с олово. Това беше Мона. Беше се навела над дръжките на розовия си скутер и беше впила поглед в гърба на Али. Все едно виждаше призрак.

Хана се отпусна на дивана, вперила поглед в размазаната фигура на Мона. Искаше й се да извика: Защо ми причини това? Така и не получи възможността да й зададе този въпрос — когато осъзна, че всъщност Мона е А., двете със Спенсър вече се бяха отправили към „Плаващия човек“. Имаше толкова много неща, за които искаше да пита Мона, неща, които щяха да останат неразгадани. Как си можела толкова време да ме мразиш тайно? Дали беше истинско всичко, което правехме заедно? Наистина ли някога сме били приятелки? Как може толкова да съм бъркала за теб?

Погледът й се фокусира върху широко отворената уста на Али. Когато в осми клас Хана и Мона станаха приятелки, Хана се беше шегувала с Али и останалите, за да покаже на Мона, че те не са всъщност чак толкова велики. Беше разказала на Мона историята за това как се беше появила в задния двор на Али в съботата, след като беше обявено началото на „Капсулата на времето“, с намерението да открадне парчето от знамето на Али.

— А там бяха и Спенсър, Емили и Ариа — спомни си Хана думите си. — Беше толкова странно. А още по-странното беше, че Али излетя от къщата си и хукна през двора към нас. „Мацки, много сте закъснели“, каза тя. — Хана дори беше успяла да изимитира гласа на Али, пренебрегвайки срамната болка в гърдите си. — След това ни каза, че някакъв гадняр вече бил откраднал знамето, въпреки че го била декорирала и така нататък.

— Кой го е взел? — попита Мона, попивайки всяка дума.

Хана сви рамене.

— Сигурно някой извратеняк, който е направил олтар на Али в спалнята си. Обзалагам се, че това е причината никой да не донесе парчето, за да бъде заровено заедно с „Капсулата на времето“ — най-вероятно онзи все още заспива с него в ръце. Или всеки ден го пъха в бельото си.

— Пфу! — Мона се сгърчи от отвращение.

Разговорът с Мона се проведе в началото на осми клас, точно след началото на поредната игра „Капсула на времето“. Три дни по-късно Хана и Мона заедно намериха парче от знамето, скрито в един от томовете на енциклопедията в роузуудската библиотека. Все едно бяха намерили златен билет в „Чарли и шоколадовата фабрика“ — сигурен знак, че животът им щеше да се промени. Те го декорираха заедно, надписаха го с големи печатни букви „ХАНА И МОНА ЗАВИНАГИ“. Сега имената им бяха заровени в земята, чудесна метафора за това в какъв фарс се превърна приятелството им.

Хана се отпусна върху дивана и от очите й бликнаха сълзи. Само да можеше да изтича до игрището зад „Роузууд дей“, да изрови капсулата от онази година и да изгори тяхното парче от знамето. Само ако можеше да изгори всеки един спомен от времето им заедно.

Приглушената светлина, която струеше от лампите над главата й, се отразяваше в снимката. Когато отново я погледна, Хана се намръщи. Очите на Али имаха форма на бадем, а лицето й беше ужасно подпухнало. Внезапно момичето от снимката заприлича на имитация на Али, извърната няколко градуса наляво. Но когато Хана примигна, от снимката отново я гледаше познатата Али. Хана притисна длани към лицето си с чувството, че по кожата й пъплят червеи.

— Ето къде си била.

Тя извика и се обърна. В стаята влезе баща й. Той не беше облечен с костюм, както повечето мъже тук, а с кафяви панталони и син пуловер.

— Татко! — ахна тя. — Не знаех, че ще идваш тази вечер.

— Нямах намерение — каза той. — Отбих се само за малко.

Зад него се виждаше някаква сенчеста фигура. Тя беше облечена в бяла рокля без презрамки, носеше чисто нова гривна с кристали „Сваровски“ и сатенени обувчици „Прада“. Когато пристъпи към светлината, сърцето на Хана спря. Кейт.

Хана се ухапа от вътрешната страна на бузата. Но разбира се — Кейт беше изтичала при доведения си татко и му беше разказала всичко. Трябваше да го предвиди.