— О! — рече Хана със смирен глас. — Здравей.

Лукас скръсти ръце на гърдите си. Лицето му изглеждаше сърдито.

— Браво, Хана. Успя да я извадиш от играта, преди тя да го направи, а?

— Ти не разбираш — възрази Хана. Тя пристъпи към него и вдигна ръка, за да го прегърне през раменете, но той я спря.

— Всичко разбирам. — Гласът му беше леден. — И мисля, че ми харесваше повече, когато не беше толкова популярна. Когато си беше просто… нормална. — Той окачи фотоапарата на врата си и тръгна към вратата.

— Лукас, почакай — извика Хана, зашеметена.

Той се спря по средата на огромния ориенталски килим. По тъмното му сако се забелязваха няколко кучешки косми — сигурно след като го беше облякъл, си беше поиграл със своя санбернар Клариса. Внезапно Хана осъзна, че го обича затова, че не му пука дали е идеален. Обичаше го заради всяко непохватно нещо, което беше направил.

— Съжалявам. — Очите й се напълниха със сълзи, без да й пука, че всички я гледат.

Лицето на Лукас остана безизразно като камък.

— Дотук бяхме, Хана. — Той отвори вратата и излезе във фоайето.

— Лукас! — умолително го повика Хана, а сърцето й биеше като полудяло. Но той си беше отишъл.

28.

Дотук със смутения художник

Ариа стоеше пред един огромен портрет с маслени бои на прапрапрапрадядото на Спенсър Дънкън Хейстингс, елегантен мъж, който несръчно държеше в скута си един тъжно гледащ бийгъл с клюмнали уши. Дънкан имаше същия римски нос като Спенсър и изглеждаше така, сякаш носи дамски пръстени на ръцете си. Богатите хора са толкова странни.

Ариа предположи, че би трябвало да отиде в библиотеката заедно с останалите младежи — госпожа Хейстингс едва не я натика насила там, когато пристигна у тях. Но всъщност за какво можеше да разговаря с група типични роузуудски момичета с дизайнерски рокли и бижута на Картие, които бяха задигнали от чеиза на майките си? Наистина ли искаше да чуе мнението им за дългата, черна копринена рокля без ръкави, с която беше облечена? Наистина ли искаше да бъде заедно с пияния Ноъл и неговите лигави приятелчета? Предпочиташе да остане тук при добрия стар нацупен Дънкан и да се напива с качествен джин.

Ариа не беше съвсем сигурна защо изобщо дойде на събирането. След като Иън избяга, Спенсър ги беше помолила да дойдат за морална подкрепа, но бяха минали двайсет минути, откакто беше пристигнала, а не бе видяла нито нея, нито която и да е от старите си приятелки. А не искаше да обсъжда зловещото и загадъчно изчезване на Иън, както правеха останалите гости. Предпочиташе да пропълзи в дрешника, да се свие на кълбо, гушнала плюшеното си прасенце Пигтуния, и да изчака всичко да отшуми, както правеше преди, когато имаше бури.

Вратата на библиотеката се отвори и една позната фигура излетя навън. Майк беше облечен с тъмносив костюм, разкопчана риза с черни и лилави райета и лачени обувки. Едно дребничко, бледо момиче вървеше след него. Двамата стигнаха до Ариа и се спряха.

— Ето те и теб — изломоти Майк. — Исках да те запозная със Савана.

— А, здрасти. — Ариа протегна ръка на Савана, шокирана, че Майк наистина я запознава с приятелката си. — Аз съм Ариа. Сестрата на Майк.

— Приятно ми е да се запознаем. — Усмивката на Савана беше широка и мила. Дългата й къдрава коса с цвят на шоколад падаше по гърба й, а розовите й бузи просто плачеха да бъдат пощипнати. Беше облечена в красива черна прилепнала рокля, а малката й червена чантичка нямаше лого.

Тя изглеждаше… нормално. Ариа нямаше да се изненада толкова, ако Майк се беше появил с някой тюлен от зоопарка във Филаделфия. Дори и с исландски кон, като стана въпрос.

Савана докосна рамото на Майк.

— Отивам да взема нещо за хапване, става ли? Скаридите изглеждат страхотно.

— Добре — отвърна Майк и се усмихна като истинско човешко същество. Когато Савана се отдалечи, Ариа подсвирна тихо и скръсти ръце на гърдите си.

— Я виж ти, Майки! — похвали го тя. — Изглежда много мила!

Майк сви рамене.

— Мисля да я задържа, докато любимата ми стриптийзьорка не се върне в града. — Той се изсмя похотливо, но Ариа усети, че не го прави от сърце. Той не сваляше очи от Савана, докато тя отмъкваше няколко хапки от подноса на минаващата покрай нея сервитьорка.

Тогава Майк забеляза някой в другия край на стаята. Той смушка Ариа.

— Хей, Ксавие е тук!

Стомахът на Ариа нервно се сви. Тя се изправи на пръсти, за да погледне над тълпата. И наистина, Ксавие стоеше край бара, облечен с елегантен черен костюм.

— Ила е на работа тази вечер — промърмори подозрително тя. — Какво прави той тук?

Майк се изсмя.

— Може би защото това е благотворителна сбирка на нашето_ училище_? Защото наистина харесва мама и иска да ни подкрепи? Защото му споменах за събирането и той прояви интерес към него? — Той постави ръце на кръста си и се втренчи в Ариа. — Какъв ти е проблемът? Защо го мразиш толкова?

Ариа преглътна тежко.

— Не го мразя.

— Тогава иди да поговориш с него — изсъска Майк през зъби. — Извини му се за онова, което си му сторила. — Той нежно я смушка в гърба. Тя го погледна раздразнено — защо Майк автоматично приемаше, че тя е направила нещо? — но вече беше твърде късно. Ксавие ги беше видял. Той се отдръпна от бара и тръгна към тях. Ариа заби нокти в дланите си.

— Ще ви оставя насаме, за да можете да се целувате и да се натискате на спокойствие — рече Майк и тръгна към Савана. Ариа остана озадачена и смутена от избора му на думи. Тя погледна към Ксавие, който се приближаваше все повече и повече, докато най-накрая не застана до нея. Кафявите му очи изглеждаха почти черни на фона на тъмносивия му костюм. На лицето му беше изписано странно, смутено изражение.

— Здрасти — каза й той, играейки си с перлените си ръкавели. — Добре изглеждаш.

— Благодаря — отвърна Ариа, махайки невидим конец, залепнал на роклята й. Внезапно тя се почувства толкова официална и смешна с косата си, направена на глупав френски кок, и дългия шал от изкуствена ангора на майка й, който беше увила около раменете си.

Не можеше да стои там и да се държи учтиво с него. Не и сега.

— Трябва да… — избъбри тя, след което се врътна и хукна по стълбите към втория етаж. Спалнята на Спенсър беше първата врата вляво. Тя беше отворена и слава Богу, вътре нямаше никой.

Ариа се шмугна в стаята и си пое дълбоко дъх. Бяха минали поне три години от последния път, когато беше влизала тук, но като че ли Спенсър не беше променила нищо. Стаята ухаеше на свежи цветя, поставени във вази из цялата стая. Античното махагоново огледало все още стоеше на стената, а четирите големи кресла, които се разгъваха в легла и вършеха идеална работа при гостуванията им с преспиване, бяха подредени в малък интимен кръг около тисовата масичка за кафе. Театралните червени плюшени завеси ограждаха големия прозорец, който предлагаше изглед към старата спалня на Али. Спенсър злорадстваше, че двете с Али могат тайно да си общуват нощем, като си святкат с фенерчета.

Ариа продължи да разглежда стаята. По стените й висяха все същите безвкусни картини фотографии в рамки, а в рамката на голямото антично огледало беше подпъхната все същата снимка на тях петте. Ариа се приближи към нея, изпълнена с копнеж. На снимката Ариа, Али, Спенсър, Емили и Хана се намираха на яхтата на чичото на Али в Нюпорт, Роуд Айлънд. Бяха облечени в еднакви бански на „Джей Крю“ и носеха еднакви сламени шапки. Али изглеждаше самоуверена и спокойна, а Спенсър, Хана и Емили се усмихваха еуфорично. Снимката им беше направена само няколко седмици след като станаха приятелки — еуфорията от това, че са част от личната клика на Али, още не беше отшумяла.

Ариа, от друга страна, изглеждаше стресната, сякаш вярваше, че всеки момент Али ще я бутне в пристанището на Нюпорт. Всъщност Ариа наистина беше разтревожена онзи ден. Тя все още мислеше, че Али знае какво се е случило с откраднатото й късче от знамето на „Капсулата на времето“.

Но тя никога не я попита за него. А Ариа никога не си призна какво е направила. Беше очевидно какво ще се случи, ако признае на Али истината — лицето на Алисън щеше да се сбърчи смутено, след което бавно да се изкриви от гняв. Тя щеше да зареже Ариа завинаги, точно когато Ариа беше започнала да свиква, че има приятелки. А след като октомври свърши и започна ноември, тайната на Ариа постепенно започна да избледнява. „Капсулата на времето“ беше просто една глупава игра, нищо повече.

Ксавие се прокашля в коридора.

— Хей! — Той надникна в стаята. — Може ли да поговорим?

Ариа усети как стомахът й се свива.

— Ами… добре.

Ксавие се приближи бавно до леглото на Спенсър и седна. Ариа се настани в едно от креслата и наведе поглед към скута си. Изминаха няколко дълги, смущаващи секунди. Отдолу се носеха звуците на купона, гласовете на гостите се сливаха в едно буботене. Някакво малко куче яростно лаеше.

Най-накрая Ксавие въздъхна и я погледна.

— Направо ме убиваш, Ариа.

Тя вдигна глава и го погледна объркано.

— Моля?