Sara Shepard - Мис Порочна

— Емили?

Зад нея застана полицай Уайлдън с разтревожено лице. Беше облечен с изгладен черен костюм и вратовръзка, вместо с полицейската си униформа, въпреки че Емили предположи, че в сакото му е скрит пистолет. Тя неспокойно потрепери. А последно беше видяла Уайлдън на паркинга в края на града, когато казваше по телефона на някого_ да стои настрани_. Дори не можеше да си спомни дали го е видяла в съда предишния ден, но сигурно е бил там.

Левият клепач на Уайлдън нервно потрепваше.

— Виждала ли си Спенсър?

— Преди около половин час. — Емили бързо приглади роклята си с надеждата, че няма толкова да си личи, че последните няколко минути е лежала на пода и се е прегръщала с момче. Тя погледна назад към останалите роузуудски момичета, но те се бяха изнизали. — Защо?

Уайлдън потърка гладко избръснатата си брадичка.

— На всеки трийсет минути трябва да броя присъстващите, за да съм сигурен, че никой няма да изчезне. И никъде не мога да я намеря.

— Сигурно е горе в спалнята си — предположи Емили. Като че ли тази вечер никоя от тях не беше в настроение за купон.

— Вече проверих. — Уайлдън потропа с пръсти по чашата си с минерална вода. — Сигурна ли си, че не е споменавала нещо за излизане навън?

Емили го погледна и внезапно си спомни първото му име. Дарън. Онези роузуудски момичета току-що бяха споменали някой на име Дарън, който брутално изкормил свинския зародиш. Сигурно е ставало дума за него.

Тя често забравяше, че Уайлдън не е много по-голям от нея — той се беше дипломирал заедно със сестра й и Иън. Не беше примерен ученик като Иън, а негова пълна противоположност, от типа, който всяка седмица биваше наказван. Невероятно, как се бяха променили нещата: Иън е убиецът, а Уайлдън — доброто ченге.

— Тя знае, че не трябва да излиза навън — рече твърдо Емили, връщайки се към действителността. — Ще отида горе, за да проверя. Сигурно е някъде там. — Тя леко повдигна роклята си и стъпи на първото стъпало, като се опитваше да успокои треперещите си ръце.

— Чакай! — извика Уайлдън.

Тя се обърна към него. Над главата му висеше един натруфен, сложно изработен полилей, и от светлината му очите на Уайлдън изглеждаха почти резедави.

— Ариа и Спенсър казаха ли ти, че са получили нови есемеси?

Стомахът на Емили се сви.

— Да…

— А ти? — попита Уайлдън. — Получавала ли си?

Емили кимна леко.

— Получих два, но откакто Иън изчезна, не съм получавала.

Неопределено изражение премина през лицето на Уайлдън.

— Емили, според мен не е Иън. Момчетата, които пазеха къщата на Иън, я претърсиха изцяло. Нямаше никакви мобилни телефони, а всички компютри и факсове бяха изнесени оттам, преди да го пуснат под гаранция. Така че не виждам начин да ви е изпращал съобщенията. Опитваме се да разберем откъде идват, но още не сме открили нищо.

Стаята се завъртя пред очите й. Съобщенията не са били от Иън? В това нямаше никаква логика. Пък и щом беше успял толкова лесно да се измъкне от къщи и да посети Спенсър, значи може и да е намерил начин да изпраща съобщения от някакъв таен телефон. Може да го е скрил в някое изсъхнало дърво или неизползвана пощенска кутия. А може някой да го е скрил вместо него.

Емили погледна Уайлдън изненадана, че не се е сетил за това. И след това изведнъж се усети — Спенсър не му беше казала за посещението на Иън.

— Всъщност има начин да е бил Иън — започна тя с треперещ глас.

Скритият в сакото на Уайлдън телефон започна да звъни и я прекъсна.

— Почакай. — Той вдигна показалец. — Трябва да се обадя.

Той се извърна настрани, подпрян на масата. Емили раздразнено изръмжа. Тя огледа стаята и забеляза Хана и Ариа да стоят до една огромна абстрактна картина с пресичащи се кръгове. Ариа подмяташе нервно краищата на белия шал, който беше увила около раменете си, а Хана непрекъснато прокарваше пръсти през косата си, сякаш имаше пърхот. Емили се запъти бързо към тях.

— Виждали ли сте Спенсър?

Ариа поклати глава, изглеждаше объркана. Хана изглеждаше също толкова замаяна.

— Не — отвърна тя с монотонен глас.

— Уайлдън не може да я открие — продължи настоятелно Емили. — Претърсил е къщата няколко пъти, но е изчезнала. Освен това разбрах, че не му е казала за Иън.

Хана сбърчи нос и очите й започнаха да се разширяват.

— Много странно.

— Спенсър сигурно е някъде в къщата. Не може просто така да изчезне. — Ариа се изправи на пръсти и се огледа.

Емили се обърна към Уайлдън. Той прекъсна за миг разговора си, за да отпие глътка вода. След това остави чашата на масата и отново вдигна телефона.

— Не — излая енергично той в говорителя.

Емили отново погледна приятелките си и стисна здраво изпотените си длани.

— Момичета… смятате ли, че е възможно този нов А. да е някой друг? А не… Иън? — попита ги тя.

Хана се напрегна.

— Не.

— Трябва да е Иън — рече Ариа. — Напълно естествено е.

Емили се втренчи в неподвижния гръб на Уайлдън.

— Уайлдън току-що ми каза, че са претърсили къщата на Иън и не са намерили нито телефони, нито компютри, нищо. Според него Иън не е човекът, който изпраща есемесите.

— Но кой би могъл да бъде? — извика Ариа. — Кой друг би искал да ни причини това? Кой друг знае къде сме и какво правим?

— Да, А. очевидно живее в Роузууд — настоя Хана.

Емили се размърда, закрачи напред-назад по луксозния вълнен килим.

— Откъде си толкова сигурна?

Хана несъзнателно прокара ръце по голата си ключица, втренчена безизразно в големия панорамен прозорец.

— И аз получих едно-две съобщения. Тогава не знаех дали са истински. В едното от тях се казваше, че А. е израснал в Роузууд, също като нас.

Очите на Емили се разшириха, сърцето й заби лудо.

— В съобщенията ти казваше ли се нещо друго?

Хана се сви така, сякаш Емили беше забила игла в ръката й.

— Само разни глупости за доведената ми сестра. Нищо важно.

Емили започна да си играе със сребърния си медальон с формата на риба, а челото й се покри със ситна пот. Ами ако А. не беше Иън… но не беше и имитатор? Когато Емили разбра, че Мона е била първият А., тя беше абсолютно изненадана. Вярно, че Али и останалите се държаха отвратително с нея, но те се държаха така с много хора. Хора, които Емили дори не си спомняше! Ами ако някой друг — някой от тях — беше също толкова сърдит, колкото и Мона? Ами ако беше някой от хората в същата тази стая?

Тя бързо огледа всички в голямата стая. От библиотеката излязоха Наоми Циглър и Райли Улфи и впериха погледи в тях. Мелиса Хейстингс избегна погледа й и ъгълчетата на устните й увиснаха надолу. Скот Чин тихомълком насочи фотоапарата си към Емили, Ариа и Хана. А Фай Темпълтън, някогашната най-добра приятелка на Мона, която беше обсебена от йо-йо, се спря насред пътя си към библиотеката, погледна през рамо и хладнокръвно срещна погледа на Емили.

В този миг тя си спомни нещо от деня, в който прочетоха обвинението на Иън. След като заседанието приключи с отказ да пуснат Иън под гаранция, те излязоха от съдебната зала щастливи, че вече всичко е приключило. Но тогава Емили забеляза една фигура в лимузината, паркирана пред сградата на съда. Очите, които гледаха през прозореца, й се сториха толкова познати… но Емили се опита да се убеди, че те са просто продукт на въображението й.

Но дори само мисълта за това я накара да потръпне. Ами ако всъщност нямаме никаква представа кой е А.? Ами ако нищо не е такова, каквото изглежда?

Телефонът й започна да звъни. След това се обади и този на Ариа. Най-накрая звънна и Ханиният.

— О, Господи! — ахна Хана.

Емили огледа внимателно стаята. Вече никой не гледаше към тях. И никой не държеше телефон в ръка.

Не й оставаше нищо, освен да извади нокията си. Приятелките й я наблюдаваха нервно.

— Едно ново съобщение — прошепна Емили.

Хана и Ариа се приближиха към нея. Тя натисна бутона за четене.

Стаята се завъртя около тях. Ужасната досадна миризма на тежък парфюм изпълни въздуха. Емили погледна към приятелките си с пресъхнала уста.

— Последният пък като… завинаги? — повтори Хана, мигайки начесто.

— Не може… — Емили усещаше главата си странно лека. — Спенсър не може…

Те хукнаха към кухнята и надникнаха през задния прозорец към хамбара на Спенсърови. Дворът беше празен.

— Да извикаме Уайлдън — настоя Хана. Тя хукна обратно към стаята, където го беше видяла преди, но там нямаше никой. Върху полираната маса стоеше само празната му чаша.

Телефонът на Емили отново звънна. Беше получила нов есемес. Момичетата отново се събраха около нея.