– Не!

Натали слага ръце на тънката си талия и ме поглежда с такива широко отворени очи, като че ли е майка ми, която току-що съм обидила.

– Искаш ли да е болезнено? – пита тя и сърдито ме поглежда.

Аз се предавам и се отпускам на стола пред масичката.

– Добре де – казвам аз и повдигам нагоре брадичката, за да ѝ дам пълен достъп до лицето си, което е станало бяло като платно. – Само гледай да не заприличам на миеща мечка, разбрахме ли се?

Тя хваща здраво брадичката ми.

– Я млъквай – сопва ми се Натали и напразно се мъчи да изглежда сериозна. – Майсторът има нужда от тишина, за да работи! Къде си мислиш, че се намираш, в някой салон за красота на Детройт ли?

Когато окончателно приключва с мен, изглеждам точно като нея, като изключим огромните цици и лъскавата ѝ тъмнокестенява коса. Русата ми коса изглежда така добре, че някои момичета биха дали куп пари в скъп фризьорски салон, за да изглежда по този начин и тяхната. И стига точно до средата на гърба ми. Признавам, че имам късмет с такава коса. Натали казва, че ще изглежда още по-добре, ако не я връзвам, затова я пускам. Нямам избор. Гледа ме много заплашително…

. А и след усилията ѝ не изглеждам като миеща мечка, въпреки че не жалеше грима за очи.

– Черни очи и руса коса – каза тя, когато започна да нанася гъстия, черен грим. – Много е секси.

Очевидно моите малки, отворени отпред сандали не ѝ вдъхват доверие и тя ме кара да ги събуя и да сложа чифт обувки с високи токчета, които пасват идеално на тесните ми дънки.

– Ти си направо една секси кучка – вика Натали и ме оглежда от главата до петите.

– А ти пък трябва да си ми много задължена, че ти позволих да ме направиш такава – казвам аз.

– Какво? Да съм ти задължена ли? – тя накланя рязко глава на една страна. – Не, скъпа, не си права. Ти си ми задължена, защото ще си прекараш чудесно и ще ме молиш да те водя там по-често.

Аз ѝ се усмихвам презрително.

– Съмнявам се в това – казвам, – но все пак ще ти повярвам и се надявам наистина да си прекарам добре.

– Така да бъде! – вика тя и намъква обувките си. – Хайде да се махаме оттук, Деймън ни чака.

ДBE


Стигнахме в “Подземието” точно на свечеряване, но преди това обиколихме с мощния пикал на Деймън разни къщи. Той спираше на паркинга, излизаше от колата и оставаше в сградите не повече от три-четири минути, а после не казваше и дума. Поне не и за какво беше влязъл или с кого беше говорил, т.е. обичайните неща, които биха ни накарали да приемем тези посещения за нормални. Но при Деймън нормалното и обичайното бяха нещо много по-различно. Обичам го до смърт. Познавам го почти толкова дълго, колкото и Натали, ала така и не можах да приема наркотичните му навици… Отглежда големи количества трева в сутерена си, но той самият не пуши марихуана. Всъщност никой освен мен и няколко от близките му приятели дори и не подозира, че такова страхотно гадже като Деймън Уинтърс отглежда трева, защото повечето от онези, които се занимават с това, имат вид на отрепки и често са с прически, които са били на мода някъде между 70-те и 90-те години. Деймън съвсем не прилича на отрепка – може да мине за по-малкия брат на Алекс Петифър[18]. А и самият той казва, че не си пада по тревата. Не, изборът на Деймън е кокаинът и той отглежда и продава трева само за да плаща за пристрастеността си към него. Натали се преструва; че това. Което прави Деймън, е напълно безобидно. Знае, че той не пуши трева, твърди, че не е чак толкова вредна, и ако други хора искат да я пушат, за да се поотпуснат, тя не вижда нищо лошо в това, че Деймън им помага да го правят. Обаче отказва да повярва, че кокаинът го въодушевява повече от която и да било част на тялото ѝ.

– А сега ще се позабавляваш добре, разбрахме ли се? – слизам от колата, а Натали затръшва след мен със задника си задната врата и недоверчиво ме поглежда. – Просто се отпусни и се опитай да се забавляваш. Поглеждам я с недоумение.

– Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована – казвам аз. – Наистина искам да се забавлявам.

Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.

– Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.

Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.

– Млъквай, бейби. Ще ме накараш да ревнувам.

После дяволито му се усмихва.

Деймън плъзва ръка от кръста ѝ и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. “Подземието” е най-шикозното заведение в непосредствена близост с центъра на Радей, Северна Каролина, но няма да намерите номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел един изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните секс-идоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хардрок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на “Подземието” трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред “изоставения” склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.

Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.

– Добре – казва тя с такъв вид, като че ли се кани да изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя. – Ако някой те попита дали си сама, става, нали? – клати заканително ръка срещу мен. – Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.

– Какво пък е правила в такъв магазин? – пита през смях Деймън.

– Деймън, онзи беше лапнал по нея – отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. – Искам да кажа, че трябваше само да мигне веднъж и той щеше да ѝ купи кола, а знаеш ли тя какво му каза?

Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.

– Нат, ама, че си глупачка. Не беше така.

– Е, бейби – обажда се Деймън, – ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

– Не казах, че е работил там… Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Ливайн или… – тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример – на Дженсън Екълс[19]. А когато той я попита за телефонния ѝ номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

– О, я млъквай, Нат! – казвам аз, ядосана от склонността ѝ да преувеличава. – Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най-обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

– Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиоза и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, скръствам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

– Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой… който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращаш веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибираш с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения ѝ от въртене врат.

– Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бейби. Не бъди толкова настоятелна.

– Благодаря ти, Деймън – казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

– Прав си – а после вдига ръце. – Няма да кажа нищо повече. Заклевам се.

Да бе, чувала съм това и друг път…

– Добре – казвам аз и тръгваме отново. Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си. Протяга напред ръка. Натали прави обидена физиономия.

– Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

– По двайсе кинта за всеки – изръмжава горилата.

– Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? – възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка на горилата, докато минава покрай него.

– Вероятно ще ги запази за себе си – казва Натали. – Ще попитам Роб за това.

– Хайде – подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по-надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне във всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна приключили с колежа. С всеки сантиметър надолу, към дълбините на “Подземието”, врявата става все по-силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.