Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.

– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: “но ще плащам, когато се преместя да живея при теб”.

– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали?

Изглежда като вцепенена и предпазливо мс поглежда.

– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка ми и ще живея с една развратница.

– Кучка! – казва през смях тя.

Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секспози като Натали – тя обикновено си ги фантазира за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих усещала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. “Ти си потайно момиче”, ми е казвал неведнъж Деймън.

– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в “Подземието”.

– Какво? Не, няма да ходя там.

– Напротив, ще отидеш – тя запраща празната си чаша в коша за боклук наблизо и ме хваща за ръката. – Този път ще дойдеш с мен, защото си най-добрата ми приятелка и няма пак да приема твоето “не” за отговор.

Усмивката ѝ със стиснати устни се е разтегнала по цялото ѝ леко загоряло лице.

Разбирам, че е сериозна. Винаги е такава, когато забележа този поглед в очите ѝ изразява едновременно голямо нетърпение и решителност. Може би ще е по-лесно този път просто да ида и с това да се свърши веднъж завинаги, иначе тя изобщо няма да ме остави на мира. Едно необходимо зло с такава упорита най-добра приятелка.

Ставам и мятам през рамо чантичката си.

– Още е само два часът – казвам аз.

Допивам остатъка от кафето с мляко и хвърлям празната чаша в същия кош за боклук.

– Е, да, ама първо ще ти вземем нещо ново за обличане.

– А, не – отказвам решително, докато тя ме извежда през стъклените врати навън сред свежия летен въздух. – Това, че се съгласих да дойда с теб в “Подземието”, е достатъчен компромис от моя страна. Отказвам да обикалям магазините. Имам достатъчно дрехи.

Натали ме хваща под ръка, докато вървим по тротоара покрай редицата броячи за паркиране. Усмихва се и ме поглежда.

– Е, добре. Тогава поне ще ме оставиш да те облека с нещо от моя гардероб.

– Какво му е лошото на моя?

Тя свива устни и прави физиономията: “защо изобщо ѝ задавам такъв смешен въпрос”.

– Ами че това е “Подземието” – отвръща тя, като че ли няма по-очевиден отговор, Е, добре. Има основание. С Натали може и да сме най-добри приятелки, но различията във вкусовете ни се забелязват веднага. Тя е момиче с предпочитание към рокерски стил и е луда по Джаред Лето[16] още от участието му във филма “Боен клуб”. Аз съм по-сдържана и рядко нося дрехи в черно, освен ако не съм на погребение. Не че Натали винаги се облича в черно или косата ѝ е с прическа емо, но тя никога не би се възхитила на нещо от моя гардероб, защото твърди, че в него всичко е твърде семпло. Аз пък се старая да бъда различна. Знам как да се обличам и съм сигурна, че привличам вниманието на мъжете, съдейки по начина, по който ми зяпат задника в любимите ми дънки. Никога не съм имала проблем с дрехите, които нося. Обаче “Подземието” е за хора като Натали и затова предполагам, че ще трябва да изтърпя за една вечер облекло като нейното, за да не бия на очи. Не се старая непрекъснато да съм в крак с модата. Никога не съм го правила. Обаче определено мога да стана такава за няколко часа, ако това ще ми помогне да се слея с обстановката, вместо да стана обект на дръзки погледи и да привличам вниманието.

Спалнята на Натали е пълна противоположност на човек, маниакално обсебен на тема чистота. А това е още едно нещо, по което тя и аз напълно се различаваме. Аз подреждам дрехите си в гардероба по цветове. Тя оставя своите в коша при леглото си със седмици, преди да занесе всичките в пералнята да се изперат отново заради гънките. Аз бърша праха в стаята всеки ден. Мисля, че Натали изобщо не бърше праха в стаята си, освен ако броите за чистене избърсването на двата сантиметра прах от клавиатурата на лаптопа ѝ.

– Това ще ти стои идеално – казва Натали и ми показва тънка, тясна бяла туника с три четвърти ръкави с надпис “Scars on Broadway”[17]отпред. – Тясна е и ще е чудесна за циците ти.

Слага туниката върху гърдите ми, за да види как ще ми стои.

Правя гримаса, недоволна от първия ѝ избор. Тя вдига учудена нагоре очи, а после свива рамене.

– Добре де – казва Натали и хвърля туниката върху леглото.

Бърка в гардероба и вади друга, която ми показва с широка усмивка, което е част от тактиката ѝ да ме накара да я харесам. Зъбатата ѝ усмивка ме кара да не отхвърля направо и този ѝ избор.

– Нямаш ли нещо, което да не е с някакъв случаен надпис отпред? – питам аз.

– Ама това е Брендън Бойд – вика тя и ме гледа с широко отворени очи. – Как може да не харесваш Брендън Бойд.

– Него самия си го бива – категорична съм аз, – но нямам намерение да му правя реклама върху гърдите си.

– Аз пък нямам нищо против да го разположа върху гърдите си – отвръща тя и с възхищение оглежда тясната туника с остро деколте, което много прилича на това, което се опита да ми предложи първоначално.

– Ами тогава ти я носи.

Тя ме поглежда и кима, сякаш да покаже, че обмисля идеята.

– Мисля, че ще го направя.

Сваля туниката, която е облякла, и я хвърля в коша за пране до гардероба, а носле намъква през главата си тази на Брендън Бойд и я изпъва върху огромните си цици.

– Добре ти стои – казвам аз и я наблюдавам как се възхищава от това, което вижда в огледалото под няколко различни ъгъла.

– Абсолютно си права – казва тя.

– Как ли би се почувствал Джаред Лето, ако види това? – подмятам шеговито.

Натали се смее, отмята назад дългата си тъмнокестенява коса и посяга към четката, за да я среши.

” – За мен той винаги ще бъде номер едно.

– Ами Деймън, твоето невъображаемо гадже?

– Престани – вика тя и ме поглежда чрез отражението си в огледалото. – Ако продължаваш да ме занасяш така за Деймън… – престава да се реши и се извръща към мен. – да не би да си падаш по Деймън?

Рязко отдръпвам назад глава и свивам вежди.

– Не, Нат! Какви ги говориш?

Натали се смее и продължава да се реши.

– Тази вечер ще ти намерим мъж. Това е, от което имаш нужда. Той ще оправи всичко.

Мълчанието ми веднага ѝ подсказва, че е отишла твърде далеч. Мразя, когато прави така. Защо някой непременно трябва да бъде с някого? Това е глупава заблуда и е наистина прекалено емоционален начин на мислене.

Тя оставя обратно четката за коса върху шкафа, обръща се към мен, присмехулното ѝ изражение изчезва и тежко въздъхва:

– Знам, че не биваше да го казвам… Виж какво, заклевам се да не говоря повече за това, става ли?

Вдига нагоре и двете си ръце, за да покаже, че се предава.

– Вярвам ти – качвам аз, отстъпвайки пред искреността ѝ.

Разбира се, знам също, че едно обещание не би я спряло напълно. Тя може и да не се опитва директно да ме прикачи към някого, но е достатъчно да даде знак с черните си мигли на Деймън за някого в заведението и той веднага ще е наясно какво се иска от него.

Обаче тяхната помощ не ми е нужна. Не искам да се захващам с никого.

– Ох! – казва Натали, завряла глава в гардероба. – Тази туника е идеална! Обръща се и ми показва една по-широка черна туника, отворена на раменете. Отпред има надпис: ГРЕШНИЦА.

– Купих я от, Дот Топик” – казва тя и я сваля от закачалката.

Тъй като не искам това избиране на дрехи да продължава безкрайно, свалям своята тениска и вземам туниката от нея.

– Черен сутиен – казва тя. – Добър избор.

Намъквам туниката и се поглеждам в огледалото.

– Нали? Кажи го – вика тя и застава широко усмихната зад мен. – Харесваш я, нали?

Само ѝ се усмихвам в отговор и поглеждам надолу, за да видя, че краят на дрехата едва покрива горната част на бедрата ми.

И чак тогава забелязвам, че на гърба има надпис СВЕТИЦА.

– Добре – казвам. – Наистина ми харесва – извръщам се към нея и строго я поглеждам, – но не чак толкова, че да продължа да ползвам и други неща от гардероба ти, така че не си прави илюзии. Доволна съм от моите хубави туники, които се закопчават догоре, така че много ти благодаря.

– Никога не съм казвала, че дрехите ти не са хубави, Кам – тя се хили и подръпва сутиена ми отзад. – Винаги изглеждаш страхотно, момиче… Ако не бях с Деймън, щях съвсем да хлътна по теб.

Оставам с отворена уста.

– Ама ти съвсем не си наред, Нат!

– Знам – вика тя, обръща се към огледалото и усещам дяволити нотки в гласа ѝ. – Обаче това е самата истина. Казвала съм ти го и преди и не се шегувам.

Аз само клатя глава, усмихвам се и вземам четката за коса от шкафа.

Някога, при едно краткотрайно скъсване с Деймън, Натали имаше интимна приятелка. Но тя твърди, че си пада много повече по чепове (думите са нейни, не мои), за да прекара живота си с жена. Натали не е курва… Ще ти издере лицето, ако я наречеш така, но със сигурност е нимфоманката, за която си мечтаят всички момчета.

– А сега ме остави да ти сложа грима – казва тя, когато заставаме при тоалетната масичка.