— Казвам ти, и през ум не ми минаваше за секс, докато не разбрах, че си добре. Не отговаряше на мобифона си и затова се обадих на майка ти някъде около три часа и тя каза, че спиш в леглото си. Въпреки това бях много разтревожена, защото ти просто изчезна и.

— След един час — прекъсвам я аз, преди да се впусне по друга тангента. Приключваме разговора и първото нещо, което правя, е да проверя пропуснатите повиквания в мобилния си телефон. Бяха шест от Натали, но другите девет бяха от Деймън. Обаче в гласовата поща бяха останали само тези от Натали. Предполагам, че Деймън не е искал да остави след себе си уличаващи доказателства. Не че ми бяха нужни. С Натали бяхме най — добри приятелки, откакто тази кучка открадна страхотната ми кадифена кукла Барби, когато беше останала да преспи у дома.

Въртя се неспокойно на мястото си, когато тя се появява и изпива почти половината от кафето ми с мляко. После се тръшва в празния стол. Ще ми се да не е толкова усмихната, това прави задачата ми още по— трудна.

— Изглеждаш ужасно, Кам.

— Знам.

Тя премигва изумена.

— Какво става? След отегчения ти поглед не чух саркастичното ти „благодаря"?

— Моля те, престани да се усмихваш, Нат. Умолявам те, поне веднъж приеми на сериозно странното ми, лишено от усмивки държание и ме погледни със сериозно лице. — Разбира се, тя не го прави.

— Виж какво, ще карам направо, става ли?

Ето така: най — после усмивката й посърва.

Преглъщам и поемам дълбоко въздух. Господи, не мога да повярвам, че това се случи? Ако беше някой случаен мъж, с когото е била по време на някое от кратките им скъсвания с Деймън, нямаше да е толкова трудно. Обаче това беше тъкмо Деймън, мъжът, с когото е вече пет години и в чиито прегръдки тя винаги се хвърля след някое скъсване или кавга. Той е единственият, в когото истински е влюбена.

— Кам, какво става?

Тя предусеща колко сериозно е това, което се каня да й кажа, и вече забелязвам в кафявите й очи как се опитва да си представи дали иска, или не иска да го чуе. Мисля, че разбира, че е нещо, свързано с Деймън. Виждам как буцата се движи надолу към средата на гърлото й.

— Снощи бях на покрива заедно с Блейк...

Разтревоженото й лице изведнъж започва да се усмихва.

Като че ли се вкопчва във възможността да прикрие неизбежната новина с нещо, с което може да се шегува.

Обаче аз я спирам, преди да е успяла да каже нещо по въпроса.

— Просто ме изслушай за малко, става ли?

Най — после думите ми достигат до съзнанието й. Естественото палаво настроение, което винаги излъчва лицето й, напълно изчезва.

Продължавам:

— Деймън си помислил, че Блейк ме е извел на покрива, за да осъществи намеренията си спрямо мен. Влетя горе, нахвърли се върху него и го спука от бон. Блейк си тръгна вкиснат с основание и тогава останахме само аз и Деймън. Сами.

Очите на Натали вече издават страховете й. Като че ли знае какво ще кажа и започва да ме мрази за това.

— Деймън ми скочи, Нат.

Тя присвива още повече очи.

— Целуна ме и се опита да ми каже, че си пада по мен още от седми клас.

По учестеното й дишане съдя колко бързо започва да бие сърцето й.

— Исках да ти кажа.

— Ти си една лъжлива кучка.

Отново усещам удар в корема, само че този път той напълно ме оставя без дъх.

Натали скача от стола, нарамва чантичката си и ми хвърля унищожителен поглед с хищните си черни очи, оградени от също толкова черната й коса. Все още не мога да помръдна, шокирана от това, което каза.

— Ти искаш Деймън, откакто започнах да ходя с него — просъсква срещу мен

— Да не би да си мислиш, че не съм го забелязала през всичките години, начина, по който го гледаш? — устните й се разтягат в тънка, заплашителна линия. — Глупости, Камрин, ти винаги заставаш на негова страна, съдиш ме, когато се занасям с други мъже — тя вдига ръце пред себе си и започва да говори нарочно носово, за да ме имитира. — Имаш си приятел, Нат. Не забравяй Деймън. Нат. трябва да мислиш за Деймън — стоварва длани върху масата и тя се поклаща застрашително насам — натам, докато се стабилизира. Не се помръдвам да хвана чашата си, но тя така и не пада. — Стой далеч от мен и от Деймън — насочва пръст към лицето ми, — или, кълна се в бога, ще те пребия.

Отдалечава се и излиза през високата двойна стъклена врата, а звънчето в горния й край отеква из цялото заведение.

След като се съвземам от шока, забелязвам трима от посетителите да ме наблюдават от масите си. Дори момичето при кафе машината извръща очи, когато погледите ни се срещат. Свеждам глава към масата и виждам как шарките по повърхността се движат пред размътения ми поглед. Подпирам главата си с ръце и дълго оставам в това положение.

На два пъти ми идва да й се обадя, но се спирам и оставям обратно мобифона на масата.

Как се случи това? Години неразделно приятелство. За бога, та нали точно аз чистих след стомашното й вирусно заболяване!. А тя ме захвърли като някакви мухлясали останки от храна. — Просто е обидена — , опитвам се да си повтарям. — Още не може да повярва. Трябва да й дадеш време, за да проумее. Ще дойде на себе си, ще го зареже, ще ми се извини и пак ще ме замъкне в „Подземието", за да намери и на двете нови момчета. — Обаче не вярвам на нищо от това, което си казвам, или по — скоро по — нерационалната, обидената част от мен не ми позволява да видя през заслепяващия ме гняв. Покрай мен минава клиент, висок по — възрастен мъж с омачкан костюм, и скришом ме поглежда, преди да отмине. Чувствам се напълно унизена. Вдигам отново очи и виждам същите хора да ме гледат както преди. Имам усещането, че ме съжаляват, а много мразя това. Грабвам чантичката си от пода, изправям се, премятам я през рамо и се втурвам навън почти също толкова възмутена, колкото и Натали.

Измина цяла седмица, но нямам никаква вест от нея. По едно време не издържах и се опитах да й се обадя... на няколко пъти, но винаги се включваше телефонният й секретар. А последния път, когато се обадих, беше променила поздрава си на: — Здравейте, Нат е. Ако сте приятел. ама истински, оставете съобщение и аз ще ви се обадя, в противен случай не ме безпокойте. — Искаше ми се да протегна ръка през телефона и да я фрасна в лицето, но се задоволих само да хвърлям разни неща из стаята. Добре че купих и предпазен калъф, когато купувах мобилния телефон, иначе сигурно щях да се намирам пред магазина на „Епъл", за да се изръся с още двеста кинта за нов.

Дори стигнах дотам, че се опитах да се обадя на Деймън. Той е последният човек на тази планета, с когото искам да говоря, но той държи ключа към приятелството между мен и Натали. Жалко, но напълно вярно. Не знам какво съм си мислила: че ще си признае и ще каже на Натали истината? Да бе, как пък не.

Така че престанах да се обаждам. Нарочно избягвах любимото ни кафене и се задоволявах с боклука, който продаваха в местния магазин зад ъгъла. Удължих с две мили пътя си, за да отида на интервюто за работа в Дилард, само за да не се налага да минавам покрай апартамента на Натали.

Получих работата. Бях назначена за помощник — управител. Майка ми каза някоя добра дума за мен. Приятелка е с госпожа Филипс — тази, която ме назначи, обаче мен толкова ме вълнува да работя в универсален магазин, колкото и това да пия всяка сутрин това блудкаво кафе.

Докато седя край кухненската маса и наблюдавам избелялата руса коса на майка ми да наднича в хладилника, изведнъж осъзнавам, че няма да се изнасям, за да живея самостоятелно заедно с най — добрата ми приятелка. Или трябва да си намеря апартамент и да живея в него сама, или да остана тук още известно време с майка ми, докато Натали се вразуми. Това може никога да не стане. Или ще отнеме толкова дълго време, че, когато го стори, вече няма да съм в състояние да й простя и ще й кажа да върви на майната си. Имам усещането, че стаята сякаш се наклонява на една страна.

— Тази вечер ще излизам с Роджър — казва майка ми иззад вратата на хладилника. Надига се и ме поглежда. Слага прекалено много сенки за очи.

— Запознавала си се с Роджър, нали?

— Да, запознавала съм се с Роджър.

Всъщност не съм, или може би пък съм, но бъркам името му с тези на петимата мъже, с които е излизала през последния месец.

Включила се е в някаква странна система за бързи запознанства и със сигурност преминава с голяма скорост през всичките тези мъже, така че според мен разбира думата „бързи" в буквалния смисъл.

— Той е симпатичен мъж. Това е третата ми среща с него.

Пресилено се усмихвам. Искам майка ми да е щастлива, дори ако ще трябва да се омъжи отново, а това ме плаши до смърт. Обичам баща си. Аз съм малкото момиченце на татко, обаче това, което той стори на майка ми, е непростимо. От развода преди четири месеца майка ми се превърна в тази странна жена, която вече познавам само наполовина. Тя като че ли е бръкнала в едно чекмедже, което е стояло заключено в продължение на тридесет години, и е извадила оттам личността, която е била, преди да срещне баща ми и да роди мен и брат ми Коул. Само че тази личност вече не й подхожда, макар всеки ден да прави какво ли не, за да я носи.

— Той вече говори да ме заведе на круиз — дори само при мисълта за това лицето й грейва.

Затварям капака на лаптопа си.

— Не мислиш ли, че само след три срещи е малко рано за круиз?

Тя свива устои и не се съгласява с намека.

— Не, бебчо, напълно в реда на нещата е. Той има много пари, така че за него е нещо съвсем обикновено, като да ме заведе на вечеря.

Поглеждам встрани и отхапвам от сандвича, който съм си приготвила, макар изобщо да не съм гладна.

Майка ми снове насам — натам из кухнята и се преструва, че чисти. Обикновено ползва чистачка, която идва всяка сряда, но когато ще се отбива някой мъж, тя си мисли, че прокарването на кърпата за чинии по бар плота и напръскването на къщата с освежител е чистене.