Вдигам нагоре очи.

— Няма нищо между мен и Блейк, просто разговаряхме.

— Разговорът е първата стъпка. Това, че му се усмихваш, е следващата — продължава да ме гледа закачливо, — а аз съвсем ясно те видях, когато идвах насам.

Тя скръства ръце и пъчи напред бедрото си.

— Обзалагам се, че вече си разговаряла с него, без да му се налага да измъква отговорите от теб. По дяволите, та ти вече знаеш името му.

— За човек, който иска да си прекарам добре и да се запозная с някой мъж, ти не знаеш как да млъкнеш, когато нещата са тръгнали в такава посока.

Натали се оставя на музиката да диктува движенията й и дори повдига леко ръце над главата, като поклаща изкусително бедра. Продължавам да стоя неподвижна.

— Нищо няма да се случи — казвам строго. — Получи това, което искаше, разговарям с някого и нямам намереше да му казвам, че имам хламидиаза, така че, ако обичаш, не прави сцени.

Тя се съгласява с дълбока въздишка и престава да танцува достатъчно дълго, за да ми каже:

— Предполагам, че си права. Ще те оставя с него, обаче ако той те закара на етажа на Роб, ще искам подробности. — Сочи заплашително пръст към мен, леко притваря едното си око и свива устни.

— Добре — отвръщам аз, просто за да се отърва, — но недей да затаяваш дъх от любопитство, защото това няма да стане.


Три


След час и две питиета съм на етажа на Роб в сградата заедно с Блейк. Малко съм замаяна, но вървя без грешка по права линия, затова знам, че не съм пияна. Обаче се чувствам твърде радостна, което малко ме притеснява. Когато Блейк предложи „да се махнем за малко от шумотевицата", предупредителните сирени ревнаха като луди в главата ми: — Не отивай сама в нощен клуб след две питиета с този мъж, когото не познаваш. Не го прави, Кам. Не си глупаво момиче, така че не позволявай на алкохола да те прави на глупачка. — Тези гласове крещяха в мен. Вслушвах се в тях известно време, докато заразителната усмивка на Блейк и начинът, по който ме караше да се чувствам напълно спокойна, заглушиха до такава степен гласовете и сирените, че престанах да ги чувам.

— Това ли е така нареченият етаж на Роб? — питам аз и от покрива на склада съзерцавам градския пейзаж.

Всички сгради в центъра светят със сини, бели и зелени светлини. Улиците сякаш са окъпани от оранжева мъгла, която се спуска от стотиците улични лампи.

— Ти какво очакваше? — пита той и хваща ръката ми, а аз вътрешно се свивам, но не се съпротивлявам. — Шикозна стая за секс с огледала по тавана?

Чакай малко... точно това си мислех... е, по по — заобиколен начин... но тогава, защо за бога дойдох тук с него?

Добре де, сега започвам малко да се паникьосвам.

Струва ми се, че все пак съм малко пияна, иначе не бих си мислила подобни неща. Освен това самото допускане, че мога да се озова в каквато и да било стая за секс, дори и пияна, ме плаши и почти напълно ме отрезвява. Алкохолът наистина ли ме прави глупава, или просто изкарва на показ нещо, което не искам да повярвам, че може да е в мен?

Поглеждам към металната врата в тухлената стена и забелязвам през пролуката отстрани да се процежда светлина. Оставил я е отворена, това е добър знак. Двамата отиваме до някаква дървена маса за пикник и аз изнервена сядам на нея редом с него. Вятърът духа в косата ми и няколко кичура се залепват за устата ми. Вдигам ръка, пъхвам пръст под тях и ги отмествам.

Той се усмихва.

— Сред толкова мъже там, долу, хубаво момиче като теб има късмет, че го доведох тук — пояснява той. Извръща глава и гледа право в мен. Кафявите му очи едва забележимо светят в тъмното. — Ако бях някой друг, можеше да изиграеш ролята на изнасилената в собствения си филм за сериалите на телевизия „Лайф тайм"*.

[* „Лайф тайм" — телевизионна мрежа от 80 — те годни за домакини, забравени сериали като „Партньори в престъпление" и др. — Б.р.]

Ставам напълно трезва. Ей така, само за две секунди, като че ли изобщо нищо не съм пила. Изправям се рязко и нервно поемам голяма глътка въздух. Къде по дяволите ми беше умът?

— Всичко е наред — казва той, усмихва се леко и вдига ръце с дланите напред. — Никога не бих направил нещо на момиче, ако то не иска нито пък ако след няколко питиета си с помисли, че иска.

Май току — що наистина избегнах смъртоносен куршум.

Отпускам леко рамене и чувствам, че отново мога да дишам. Е, разбира се, че той може просто да ми пълни главата с тези глупости, за да ме накара да му имам доверие, но инстинктът ми подсказва, че е абсолютно безобиден. Ще продължавам да съм нащрек и ще внимавам, докато съм сама тук с него, но поне мога да се поотпусна. Ако е имал намерение да се възползва от мен, нямаше да говори за подобна възможност.

Засмивам се тихо, замислена над думите му.

— Какво смешно има? — поглежда ме усмихнат и чака.

— Това, дето каза за филма за „Лайф тайм" — отвръщам аз и усещам как устните ми се изкривяват в лека, малко смутена усмивка. — Гледаш ли такива неща?

Той извръща глава, за да прикрие собственото си смущение.

— О, не. Мисля, че това е твърде често срещано сравнение.

— Така ли? — продължавам да го дразня. — Не знам. Ти си първият, който чувам да използва „филм за Лайф тайм" в изречение.

Сега вече той се изчервява, а аз се укорявам, че тази гледка толкова ме радва.

— Е, добре, само не казвай на никого, става ли? — поглежда ме с най — очарователната си намусена физиономия.

Усмихвам му се, а после се заглеждам в светлините на града с надеждата да разсея всякакви оптимистични очаквания, каквито биха могли да се завъртят в главата му, докато траеше краткият ни, закачлив разговор. Не ме интересува колко хубав, очарователен или секси е той, не съм склонна да отстъпя пред чара му. Не съм готова за нищо друго, освен за това, което правим в момента — да водим невинен, приятелски разговор, без сексуални или някакви други нотки в него. Толкова дяволски трудно е да водиш такъв разговор с мъжете, защото те изглежда винаги си мислят, че една обикновена усмивка означава нещо повече от това, което е.

— И така, кажи ми, защо си тук сама? — пита той.

— О, не... — клатя усмихната глава и пръст към него, — нека не говорим за това.

— Хайде, подскажи ми нещо. Това е просто разговор — извръща се рязко към мен и вдига крак върху масата. — Наистина искам да знам. Това не е тактика.

— Тактика ли?

— Ами да, да се опитвам да разбера какви са проблемите ти, за да намеря нещо, за което да се престоря, че ме интересува, и така да се вмъкна в гащичките ти. Ако исках гащичките ти, щях направо да ти го кажа.

— О, значи не искаш гащичките ми, така ли? — поглеждам го косо, полуусмихната.

Малкото му поражение не го кара да се признае за напълно победен и казва:

— Е, да, евентуално. Би трябвало да съм ненормален, за да не поискам да спя с теб, но ако това беше всичко, което бих искал от теб и заради което съм те довел тук, щях да ти го кажа, преди да се съгласиш да дойдеш. Оценявам откровеността му и определено започвам да изпитвам по — голямо уважение към него, но усмивката ми замръзва на лицето, когато той каза „ако това беше всичко, което бих искал от теб". Какво друго би могъл да иска от мен?

Среща, която би могла да доведе до връзка помежду ни. Хм, не ми се вярва.

— Виж — казвам и леко се отдръпвам, за да може той да го усети, — трябва да знаеш, че не се стремя нито към едното, нито към другото.

— Кое друго? — миг по — късно се досеща за кое друго става дума. Усмихва се и клати глава. — Всичко е наред. Тук съм съгласен с теб... Наистина те доведох само за да си поговорим, колкото и да е трудно до го повярваш. Нещо ми подсказва, че ако исках едното или другото, т.е, секс или среща, или и двете, Блейк щеше с готовност да изпълни желанието ми, но той елегантно се измъкна, без да изглежда отхвърлен.

— Що се отнася до въпроса ти — казвам аз, за да му покажа, че нямам нищо против да разговаряме, — сама съм, защото ми се случиха няколко лоши неща и точно сега просто не ми се иска да се захващам отново.

Блейк кимва.

— Разбирам — поглежда встрани и вятърът развява русата му коса, като отмята не много дългите кичури от челото му. — По принцип новите запознанства са изтощителни, поне в началото. Самият процес на привикване е кошмарен — обръща се към мен и продължава: — Когато си бил твърде дълго с някого, свикваш с него. Нали така? Това е нещо като зона на спокойствието. Когато сме потънали в една връзка, опитите да се измъкнем оттам, макар всичко в нея да е ужасно и нездравословно, приличат много на опитите да бъде накаран някой нашишкавял телевизионен маниак да напусне за по — дълго хола си заради живота навън — може би Блейк си беше дал сметка, че навлиза твърде рано с мен в по — дълбоки води, затова разведрява атмосферата, като добавя: — Трябваха ми три месеца с Джен, преди да започна да ходя по голяма нужда без притеснение, когато тя е в къщата. Избухвам в смях и когато събирам достатъчно смелост да го погледна виждам, че се усмихва.

Започвам да изпитвам усещането, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, той още не е превъзмогнал напълно загубата на бившата си годеница. Затова се опитвам да му направя услуга, като отклонявам болезнената тема към себе си, преди той сам да направи това откритие и неговият свят отново да се срути напълно.

— Моят приятел почина — изтърсвам аз повече заради него. — Автомобилна катастрофа.

Лицето на Блейк посърва и ме поглежда с очи, пълни с разкаяние.

— Съжалявам, не исках.

Вдигам ръка.

— Не, всичко е наред, нищо не си направил. — след като той едва доловимо кима и ме чака да продължа казвам: — Беше седмица преди да завърша — той слага ръка върху коляното ми, но знам, че го прави само за да ме успокои. Започвам да му разказвам какво се случи, когато чувам звучен — плесник! — и Блейк пада от масата върху покрива. Случи се толкова бързо, че изобщо не видях Деймън да се втурва отстрани, нито чух кога е влетял през металната врата на няколко метра от нас.