— Не забравяй за събота — казва тя и започва да пълни миялната машина, което ме изненадва.

— Да, мамо, знам — въздъхвам и поклащам глава — макар че може би този път ще пропусна.

Тя се изправя и гледа право в мен.

— Бебчо, ти обеща, че ще дойдеш — казва отчаяна и започва нервно да барабани с пръсти по бар плота. — Знаеш, че не обичам да влизам в онзи затвор сама.

— Това е просто затвор, мамо — небрежно събирам няколко трохи хляб и ги пускам в чинията. — Те нямат достъп до теб, заключени са като Коул. А и сами са си виновни.

Майка ми свежда очи и усещам как в стомаха ми се заформя огромна, изгаряща ме топка.

Въздъхвам дълбоко.

— Съжалявам, не исках да кажа това.

Точно това исках да кажа, но не така гласно, и то на нея, защото й ставаше мъчно, когато заговорех за по — големия ми брат Коул и петгодишната му присъда за това, че беше убил човек, докато беше карал кола пиян. Стана само шест месеца, след като Иън загина при автомобилна катастрофа. Имам усещането, че губя всички...

Ставам от масата, заставам пред бар плота, а тя продължава да пълни миялната машина.

— Добре, ще дойда с теб.

Тя малко пресилено се усмихва, макар все още да личи, че се чувства обидена, и кимва.

— Благодаря ти, бебчо.

Мъчно ми е за нея. Къса ми се сърцето, че баща ми й изневери след двадесет и две години брак.

Обаче всички го очаквахме.

Като си помисля само, че родителите ми се опитваха да държат Иън настрани от мен, когато на шестнайсет се доверих на мама и й казах, че с него се обичаме.

Родителите имат измамното разбиране, че всеки, който не е на около двадесет години, не може да знае какво е любовта, като че ли възрастта да обичаш се определя по същия начин, като законът определя възрастта, след която имаш право да употребяваш алкохол. Те мислят, че „емоционалното развитие" на един тийнейджър е твърде недостатъчно, за да разбере любовта и да може да различава коя е „истинска" и коя не е.

Това е толкова тъпо.

Истината е, че възрастните обичат по различни начини, не по единствения възможен. Обичах Иън в настоящето, обичах начина, по който ме гледаше, как караше стомахът ми да се вълнува, как ме държеше за косата, когато драйфах, след като бях яла развалени енчилади*.

[* Енчилади — ястие, произхождащо от Южна Америка; тортили, запечени на фурна. — Б.р.]

Това е любов.

Обожавам родителите си, но много преди развода, последният път, когато мама беше болна, единственото, което татко направи за нея, беше да й донесе пепто — бисмол* и да попита на излизане къде е дистанционното за телевизора. Както и да е.

[* Пепто — бисмол — антидиуретик за лечение на стомашно — чревни заболявания. — Б.р.]

Предполагам, че отношенията между родителите ми трябва да са ми повлияли по някое време, защото колкото и добри да са били към мен, колкото и да правят всичко за мен и колкото и да ги обичам, въпреки всичко успях да порасна с ужасяващата мисъл, че ще свърша точно като тях. Нещастни и само преструващи се, че живеят този чудесен живот с две деца, едно куче и бяла ограда с колове. А всъщност знаех, че спят с гръб един към друг. Знаех, че майка ми често се замисля какъв би бил животът й, ако беше дала на онова момче в гимназията, което тя тайно „обичала", още една възможност (четох стария й дневник и знам всичко за него) . Знаех, че баща ми, още преди да изневери на мама с нея, е мислел много за Розане Хартман — неговото гадже от гимназията (и първа любов), която все още живее на Уилшър. Ако има някой, който се самозаблуждава за това какво е усещането при любовта и какво е истинската любов, това са мнозинството от възрастните.

В онази нощ, в която Иън отне девствеността ми, не правихме секс, а правихме любов. Никога не съм мислила, че ще кажа тези две думи заедно: „правя любов", защото те винаги са ми звучали банално, като израз, който използват само възрастните. Премигнах, когато чух да го казва друг или когато онзи мъж пееше — Иска ми се да правим любов — от стереото в колата на татко, включено на радиостанцията за класически рок.

Обаче аз мога да го кажа, защото точно това се случи. Беше приказно, удивително, божествено и нищо никога не ще може да се сравни с него. Никога.

Наистина отидох онази събота с майка ми да видим Коул в затвора. Обаче както обикновено не говорих много, а и Коул не ми обърна внимание. Той никога не се държи враждебно, но като че ли се страхува да ми каже каквото и да било, защото знае, че още съм много вкисната, обидена и разочарована от това, което беше сторил. Не беше като нещо отминало, което с лека ръка може да бъде класифицирано като „трагичен инцидент". Коул беше станат алкохолик, преди да навърши осемнадесет години. Той беше черната овца в семейството. Беше малко гадно копеленце, което, докато израсне, смени няколко центъра за малолетни престъпници и което караше родителите ми да се поболяват от безпокойство, когато от време на време изчезваше със седмици, за да прави каквото му хрумне. Почти никога не се замисляше какво прави със себе си.

Започнах работа като помощник — управител следващия понеделник.

Благодарна съм, че имам работа, защото не искам да живея от парите на баща си през остатъка от живота си, но докато стоях там, облечена в спретнат черен костюм с панталон, закопчана до горе бяла блуза и обувки на високи токове, се чувствах напълно не на място. Не непременно заради дрехите, а... защото просто не съм за това място. Не мога точно да го определя, но този понеделник, а и през останалите дни от седмицата, когато се събуждах, обличах и отивах в магазина, някакъв вътрешен „глас" подсъзнателно ме тормозеше. Не можех да чуя точните думи, но беше нещо от сорта: — Това е твоят живот, Камрин Бенет. Твоят живот е. 

Поглеждах към клиентите, които минаваха покрай мен, и всичко, което можех да видя, беше отрицателно: високомерно вирнати носове, скъпи дамски чанти и безсмислени покупки.

Точно тогава си дадох сметка, че всичко, което правя от този момент нататък, ще води до същите резултати.

 — Това е твоят живот, Камрин Бенет. Това е твоят живот.


Пет


Денят, в който всичко се промени, беше вчерашният. Това нещо в главата, което ме тормозеше, ме принуди да стана. Така и сторих. То ми каза да си обуя обувките, да приготвя един малък сак с няколко най — необходими неща и да грабна чантичката си. Така и направих.

В това нямаше никаква логика или смислена цел, освен разбирането, че трябва да направя нещо различно от това, което правех, защото може би няма да издържа повече. Или мога да свърша като родителите си. Винаги съм мислела, че депресията прекалено се надценява и хората я употребяват за щяло и нещяло. (Много прилича на онази дума за обратните, която повече никога няма да кажа за някой мъж, докато съм жива.)

Когато бях в гимназията, момичетата често говореха колко са „депресирани" и как майките им ги водят на психиатър, за да им даде лекарство, а после се събираха, за да решат от чии хапчета искат да опитат. За мен депресията означаваше три думи: тъга, тъга и пак тъга. Гледах глупавите реклами, в които карикатурни фигури ходят тъжни насам — натам, а върху главите им непрекъснато се струпват черни облаци, и си мислех, че хората гледат на депресията като на нещо, с което могат дебело да се намажат. Съчувствам им. Винаги съм била такава. Не обичам да гледам как човек се измъчва, но признавам, че когато чуя някой да разиграва картата на депресията, просто вдигам нагоре очи и отивам да си гледам работата.

Нямах ни най — малка представа, че депресията е сериозна болест. Онези момичета в училище и идея си нямаха какво означава да си депресиран. Тук не става дума само за тъга.

Всъщност тъгата няма нищо общо. Депресията е болка в най — чиста форма и аз бих направила всичко, за да мога отново да почувствам някаква емоция. Каквато и да е. Болката боли, но при болка, която е толкова силна, че може повече да не усещаш нищо, точно тогава започваш да се чувстваш така, като че ли ще полудееш. Много се тревожа, когато си давам сметка, че за последен път плаках в онзи ден в училище, когато научих, че Иън е загинал в автомобилна катастрофа. Плаках в прегръдките на Деймън. Точно пък в неговите.

Обаче това беше последният път, в който пролях сълза, а то беше преди малко повече от година. След това престанах да плача. Нито при развода на родителите ми, нито когато беше осъден Коул, нито когато Деймън показа истинското си лице, нито когато Натали ми заби нож в гърба. Продължавам да си мисля, че ще дойде ден, когато нещо в мен ще се пречупи и ще си изплача очите с лице, заровено във възглавницата. Ще започна да драйфам от толкова много плач. Обаче този ден така и не идва и аз продължавам да не чувствам нищо. С изключение на усещането, че трябва да се освободя от всичко. Този неудържим сигнал от подсъзнанието ми, макар и твърде неясен, ме принуди да му се подчиня. Не знам защо. Не мога да го обясня, но той е там и не мога да престана да се вслушвам в него.

Прекарах по — голямата част от нощта на автогарата. Седях там и чаках онова нещо да ми подскаже какво да правя. После отидох при гишето.

— Мога ли да ви помогна? — попита равнодушно жената.

Замислих се за миг и казах: — Отивам да видя сестра си в Айдахо, защото току — що роди.

Тя ме погледна смутено. Признавам, че и аз се смутих.

Нямам сестра и никога не съм била в Айдахо, но това беше първата лъжа, която ми дойде наум. Жената ядеше печени картофи. Виждаха се зад бюрото, потопени в купа със заквасена сметана. Така че съвсем естествено Айдахо* беше първият щат, който ми дойде наум. Всъщност нямаше значение къде ще избера да отида, защото ми беше все едно. Реших, когато пристигна в Айдахо, да си купя билет за някъде другаде. Може би за Калифорния. Или за Вашингтон. А може и да се отправя на юг и да видя какво представлява Тексас. Винаги съм си го представяла като гигантски равнинен пейзаж с крайпътни барове и каубойски шапки, а хората в него като някакви злобни гадняри или нещо от сорта. Може би ще ме наритат здравата с каубойските си ботуши. Няма да го усетя. Вече не чувствам нищо, нали не сте забравили ?