[* Джаред Лето — американски актьор и музикант — Б.пр.]

[** Емо — стил в прически, облекло и музика, сходен с пънка — Б.р.]

Две



Стигнахме в „Подземието" точно на свечеряване, но преди това обиколихме с мощния пикап на Деймън разни адреси. Той паркираше, излизаше от колата и оставаше в къщите не повече от три — четири минути, а после не обелваше и дума. Поне не и за какво беше влязъл или с кого беше говорил, т.е. обичайното поведение, което би ни накарало да приемем тези посещения за нормални. Но за Деймън нормалното и обичайното са нещо по — различно. Обичам го до смърт. Познавам го почти толкова дълго, колкото и Натали, ала така и не можах да приема наркотичните му навици. Отглежда големи количества трева в сутерена си, но той самият не пуши марихуана. Всъщност никой, освен мен и няколко от близките му приятели дори и не подозира, че такова страхотно гадже като Деймън Уинтърс отглежда трева, защото повечето от онези, които се занимават с това, имат вид на отрепки и често са с прически, които са били на мода някъде между 70 — те и 90 — те години. Деймън съвсем не прилича на отрепка — може да мине за по — малкия брат на Алекс Петифър*. А и самият той казва, че не си пада по тревата. Не, изборът на Деймън е кокаинът и той отглежда и продава трева, само за да плаща за пристрастеността си към него. Натали се преструва, че това, което прави Деймън, е напълно безобидно. Знае, че той не пуши трева, твърди, че не е чак толкова вредна, и ако други хора искат да я пушат, за да се поотпуснат, тя не вижда нищо лошо в това, че Деймън им помага да го правят. Обаче отказва да повярва, че кокаинът го въодушевява повече от която и да било част на тялото й.

[* Алекс Петифър — английски актьор и манекен — Б.пр.]

— А сега ще се позабавляваш добре, разбрахме ли се? — слизам от колата, а Натали със задника си затръшва след мен задната врата и недоверчиво ме поглежда. — Просто се отпусни и се опитай да се забавляваш.

Поглеждам я с недоумение.

— Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована — казвам аз. — Наистина искам да се забавлявам.

Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.

— Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.

Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.

— Млъквай, бебчо. Ще ме накараш да ревнувам.

После дяволито му се усмихва.

Деймън плъзва ръка от кръста й и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. „Подземието" е най — шикозното заведение в непосредствена близост до центъра на Ралей, Северна Каролина, но няма да намерете номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните сексидоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хард рок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на „Подземието" трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред „изоставения" склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.

Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.

— Добре — казва тя с такъв вид, като че ли ще изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя.

— Ако някой те попита дали си сама, става, нали? — клати заканително ръка срещу мен. — Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.

— Какво пък е правила в такъв магазин? — пита през смях Деймън.

— Деймън, онзи се беше захласнал по нея — отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. — Искам да кажа, че трябваше само да му намигне и той щеше да й купи кола, а знаеш ли тя какво му каза? Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.

— Нат, ама че си глупачка. Не беше така.

— Е, бебчо — обажда се Деймън, — ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

— Не казах, че е работил там... Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Лавин* или. — тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример — на Дженсън Екълс**. А когато той я попита за телефонния й номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

[* Адам Лавин — американски певец и музикант — Б.пр.]

[** Дженсън Екълс — американски актьор — Б.пр.]

— О, я млъквай, Нат! — казвам аз, ядосана от склонността й да преувеличава. — Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най — обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

— Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиаза* и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

[* Хламидиаза — инфекциозно заболяване, предаващо се по полов път — Б.пр.]

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, кръстосвам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

— Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой. който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращат веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибереш вкъщи с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в  измъчения й от въртене врат.

— Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бебчо. Не бъди толкова настоятелна.

— Благодаря ти, Деймън — казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

— Прав си — а после вдига ръце. — Няма да кажа нищо повече. Заклевам се. — Да бе, чувала съм това и друг път...

— Добре — казвам аз и тръгваме отново.

Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си.

Протяга напред ръка.

Натали прави обидена физиономия.

— Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

— По двайсе кинта за всеки — изръмжава горилата.

— Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? — възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка към горилата, докато минава покрай него.

— Вероятно ще ги запази за себе си — казва Натали. — Ще попитам Роб за това.

— Хайде — подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една — единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по — надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна отпаднали от колежа. С всеки сантиметър надолу към дълбините на „Подземието" врявата става все по — силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

— Побързай! — подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. — Мисля, че в момента свирят „Четирите сблъсъка"! — гласът й се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам защо го прави, а нямам намерение да се озова срез тълпата от подскачащи, потни тела с тези глупави обувки на краката.

— Е, хайде де! — настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придръпва към себе си. — Не се дръж като дете! Ако някои с нещо прекали, лично ще го сритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

— Добре! — казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.

Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най — добра приятелка би сторила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото.

Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.