Не успя да анализира това доста категорично впечатление, защото изведнъж се намери изправена лице в лице с Коул. Каменният му сив поглед я пронизваше, сякаш търсеше нещо. За миг въздухът около тях като че ли щеше да изпращи от напрежение. Стоеше, без да помръдне, и се питаше за какво ли мисли той. Какво ли иска?

— Ще влезем ли?

— Разбира се. — Завъртя се рязко и се отправи към входа на хотела, усещайки широките му крачки до себе си.

Погледът й се плъзна по великолепния интериор. Негреско бе един от многото разкошни хотели по Лазурния бряг, но притежаваше собствен стил и блясък. Беше официално обявен за архитектурен паметник, макар на Реми да й се струваше, че по-точно би било да го нарекат паметник на разточителство. Използуван като болница по време на Втората световна война, по-късно бе помпозно реставриран. За опитното око Кралският салон с огледален купол и мраморен под би бил просто едно крещящо помещение, украсено с ефектни дрънкулки, обаче едноцветният полилей бе от кристал Бакара, а тапетите на стените — автентичен Гоблен.

Докато вървяха към рецепцията, ръката на Коул се премести на кръста й и усещането от нея прогони всичко друго. Реми почувствува силен копнеж — желание за интимност, желание да докосва и да бъде докосвана. Защо? Толкова ли отдавна не е била с мъж?

— Омъжена ли съм?

— Не. — Дори въпросът да бе неочакван за него, той с нищо не го показа.

— Разведена?

— Не.

— Била ли съм някога близко?

— До кое? До брак или до развод?

— Не би ли трябвало да е до брак? — прие тя с усмивка предизвикателството, а по бузите й се появиха трапчинки. — Доколкото мога да разсъждавам, бракът би трябвало да е преди развода.

— Да, била си. — В изражението му се появи някаква отчужденост. — Била си сгодена.

— И какво се е случило?

— Той се удави при злополука с лодка в езерото Поншартрен.

— Как се казваше?

— Ник Остин.

Говореше ли й нещо това име? Имаше само някакво смътно усещане за нещо… за някого… Отдавна, много отдавна. Тогава осъзна лаконичността на Коул и вдигна глава. Срещна погледа му — странно студен и отчужден.

— Не си го харесвал?

— Не го познавах.

Отново лаконичност, сякаш се чувствуваше засегнат от споменаването на бившия й годеник. Защо? Сигурно не от ревност.

— Коул, ти женен ли си?

Погледна я, преди да отговори, после отмести погледа си.

— Не.

Беше шокирана от облекчението, което почувствува при този отговор, и от чувството за собственост, което изпита непосредствено преди това. Не го последва до рецепцията, където той размени няколко думи с един от служителите. Беше заета с това да свикне с откритието, че чувството за собственост не е нищо друго, освен ревност.

Коул се върна при нея.

— Още не е пристигнал паспортът ти, така че наех апартамент. Струва ми се, че не искаш да чакаме във фоайето.

Тя настръхна от нотката на сарказъм в забележката му и намека, че да чака във фоайето би било под нейното достойнство. Искаше й се да не му остава длъжна, но идването на пиколото я спря.

Мълчаливо се качиха с асансьора и след като влязоха в апартамента, тя отиде до прозореца на богато мебелираната всекидневна, изчаквайки пиколото да изпълни обичайния ритуал и да покаже на Коул всички удобства. Накрая чу щракването на бравата — сигнал, че са останали сами — и се извърна от живописната гледка към тъмносините води на залива.

Без да я погледне, Коул заключи, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си и се отправи към телефона върху абаносовото писалище.

— Ще поръчам кафе. Искаш ли нещо друго?

— Да. Бих искала да знам какво имаше предвид с онази забележка долу? Или това беше някаква братска закачка?

— Братска ли? — Едната му вежда се повдигна. — Не съм ти брат, Реми.

— Но… в болницата… аз си помислих… — Млъкна, опитвайки се да си спомни кой точно какво беше казал.

— Не съм ти брат, Реми — Беше леко развеселен.

— Тогава кой си?

— Президентът на Кресънт Лайн, Коул Бюкенън.

— Инспектор Арман каза, че брат ми идва да ме отведе у дома! Щом не си ми брат, къде е брат ми?

— Гейб трябва всеки момент да пристигне с паспорта ти.

— Тогава аз коя съм? Каква е фамилията ми?

— Реми Жарден.

Спомняйки си колко виновна се чувствуваше от това, че я привлича, тръгна разгневена към него и посегна да го удари по лицето, но с мълниеносно движение той я улови за китката и я спря, преди да достигне целта. Реми вдигна и другата си ръка, но той улови и нея. — Защо не ми каза в болницата, че не си мой брат?

— Никога не съм казвал, че съм. Ако така си го разбрала, проблемът си е твой.

— Ти ме накара да мисля така…

— Не мога да контролирам мислите или заключенията ти. Ако можех, то… Нямах представа, че си ме смятала за свой брат, Реми. Но и да го бях разбрал, вероятно нямаше да те разубедя. Знаеш ли защо? Защото ти имаш невероятно силно семейно чувство. Можеше да не се съгласиш да напуснеш болницата с непознат.

— Целта оправдава средствата?

При тази забележка той рязко вдигна глава.

— Мисли си каквото искаш, Реми.

Усещаше грубата хватка върху китките си и си спомни момента, когато я беше привлякъл към себе си — как ръцете му обиграно се движеха по нея и как естествено бе произнесъл името й. Спомни си и собствената си реакция.

— Любовници ли сме?

Все още не усетил смяната на настроението й, той отпусна ръцете й и с отсъстващ вид потърка отвътре китките й с пръстите си,

— Да.

— Трябваше да се сетя! Защо не ми каза?

— Ти не си спомняше. Мислех, че така ще бъде по-добре.

— Защо? Карали ли сме се?

— Би могло да се каже.

— За какво? — Това ли беше бедата, която усещаше? Причината за онова чувство за неотложност?

— Има ли значение, след като не си спомняш? — Пусна я и отиде до прозореца, масажирайки врата си с жест, който издаваше напрегнатост.

— Обичам ли те, Коул?

Той въздъхна шумно.

— Как, по дяволите, очакваш да ти отговоря, Реми? Казвала си ми, че ме обичаш…

Отиде до него.

— Коул? — Изчака го да я погледне. — Обичаш ли ме?

Погледът му се сля с нейния за няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. После ръцете му се обвиха около кръста й и я привлякоха. Той наведе глава и впи устни в нейните — дълбока, изпълнена с любов целувка. Беше си спомнила, че е съвсем нормално да е в ръцете му, но не се беше сетила колко много и колко силни усещания извикваше това.

Тогава плъзна устните си от устните й и ги прокара по бузата й.

— Ти преобръщаш всичко в мен. От първия ден, когато те срещнах! — Топлият му влажен дъх я погали възбуждащо.

— Кога е станало това? — Затвори очи, опивайки се от усещането на устните му, обхождащи слепоочието, косата, ухото й.

— Преди около година, на едно парти, което Фрейзър даде в ресторант „Антоан“, след като влязох в управлението на компанията като изпълнителен директор.

Все още ясно помнеше деня, когато я видя за пръв път. В този момент за него тя бе единственото живо същество в помещението — лицето й бе наполовина осветено и наполовина в сянка, раменете й бяха прави и грациозни, присъствието й създаваше красота и зовеше. Фрейзър ги запозна и Коул пое ръката й. Благоуханието на близостта й възбуди целия му интерес. Златистите пламъчета в очите й сякаш проблясваха само за него, но той не бе толкова глупав, че да го повярва… тогава.

— И ти веднага си падна по мен, предполагам? — Зарови пръсти в косата му. Устните й го докосваха.

— Шегуваш ли се? Заклех се пред себе си, че няма да се доближа на по-малко от три метра до теб. — Здравият разум му казваше, че е било по-добре да спази клетвата си.

— И какво стана?

— Преди около шест месеца наруших разстоянието и всичко се обърка. — Неприятностите наистина започнаха тогава и впоследствие ставаха все по-големи и по-големи. Но имаше и моменти като този, когато притискаше топлото й и меко тяло до своето и опитваше огнения вкус на нейната целувка — в такива моменти нищо друго не го интересуваше.

— Това е първото казано от теб нещо, на което вярвам… — Потърси и намери устните му.

За нея това бе като първи път, защото не можеше да си спомни. Не се съмняваше, че е бил неин любовник. Тялото й го познаваше, сърцето й го познаваше, независимо че умът й го отхвърляше. Това беше мъжът, когото обичаше.

И все пак усещанията, че е обичана, бяха съвсем нови. Не можеше да се насити на ръцете му върху гърба си, на ласките му по бедрата й, на вкуса на езика му. Тъмнокестенявата му коса беше твърда и гъста под пръстите й, по-скоро гладка, но и малко груба, както всичко друго у него.

Искаше още. Притисна се по-силно до него. Гърбът й се изви. Тялото й копнееше да бъде погълнато от неговото. Неволно ухапа устната му до кръв. Сподавеният му стон на болка я накара да обсипе мястото с нежни целувки на извинение. После спусна ръцете си надолу и срещна мускулестата стена на гръдния му кош. Прокара пръсти до раменете му, но сакото пречеше, а ризата не й позволяваше да докосне плътта.