Джанет Дейли - Маскарад

Вечерта на Марди Гра — „Блажният вторник“. Огромната зала бе превърната във великолепие, достойно за светското събитие на годината. Блещукащи драперии се спускаха към подиума за бога властелин на бала и неговия двор. Висулките на кристалните полилеи улавяха и отразяваха светлината. Ослепителнобелият килим покриваше подиума, сцената и стъпалата. Всички бяха в очакване.

Реми седеше до площадката за танци. Косата й беше елегантно вдигната. Умело положеният грим прикриваше синините и създаваше нещо като маска на спокойствието.

Завъртя глава, за да чуе нещо, което казваше майка й. Дългите висулки от яркозелени и сини мъниста на обеците й докоснаха роклята й, покрита със синьо-зелени пайети. Забележката обаче не се нуждаеше от отговор и Реми отново се обърна към подиума, за да наблюдава откриването.

По древната традиция от Стария свят, то започна с пищно шествие, водено от миналогодишния кралски двор, следван от членовете на престижния Карнавален клуб, отрупани с мъниста и пера. Реми изтрая пантомимичното приветствие на краля и смогна да покаже заинтересованост дори когато бяха представяни дебютантките, облечени в задължителните бели рокли.

После разсеяно се заигра с висулките на колана си, за да се насили отново да обърне внимание на представянето на видните гости на Комос, седнал заедно със своята кралица на богато позлатения подиум.

Накрая започнаха танците. Реми остана седнала по време на първия от тях, докато майка й танцуваше с баща й, а Гейб — с партньорката си за тази вечер. После излезе на площадката с баща си. Обсипаната с пайети горна част на дрехата й скриваше стегнато превързаните ребра. Брат й й партнираше на третия танц. После се върна на стола си.

Наблюдаваше водовъртежа от тафта, атлаз, шифон и коприна, мъниста, гривни и изкуствени диаманти. Чакаше с нетърпение оркестърът да подхване „Ако някога спра да обичам“ — официалната песен на Марди Гра, която възвестяваше срещата на Краля и Комос и края на бала. В съзнанието й изникнаха думите:

Но този път невероятният текст не можа да я накара да се усмихне.

Сподави въздишката си и отпи от бялото вино, което Гейб й бе донесъл. Обграждаше я музика, смях и веселие. „Какво правя тук?“, помисли си тя, сетне горчиво се запита как е могла да забрави. Семейството й бе настояло да присъствува — за да се спази приличието.

Между пристигането на Краля с речния кораб предишната вечер и шествието на зулусите тази сутрин, слухът се бе разпространил: Коул Бюкенън е бил свален от поста президент на Кресънт Лайн — същият Коул Бюкенън, който е имал връзка с Реми Жарден с всички изгледи тази връзка да стане постоянна. Ако тя пропуснеше бала, влиятелните приятели на семейството щяха да стигнат до единственото възможно обяснение: у Жарден е настъпило сериозно разцепление.

Сега „приличието“ със сигурност бе спазено. Всички хора, които бяха от значение, я бяха видели. Беше ли необходимо да продължава да играе тази игра? Щеше ли нещо да се промени, ако си тръгнеше по-рано?

Стана от мястото си, решила да потърси Гейб или баща си — не за да ги помоли, а да им съобщи, че си тръгва. Те обаче не бяха между танцуващите или бърборещите наоколо. Реми веднага се досети къде са — в бара зад кулисите, потънали в разговори за бизнес, власт и политика между дежурната размяна на впечатления от голфа, футбола и лова. Малцина получаваха привилегията да бъдат поканени в бара зад кулисите, но в момента Реми пет пари не даваше, че достъпът там бе забранен за нейния пол. Беше й писнало от всички потайни и детински правила заради непрестанната грижа да се спазва приличието.

На входа я спряха.

— Съжалявам, но не мога да ви допусна.

— Трябва да говоря с баща си, Фрейзър Жарден. Спешно е.

— Добре, но почакайте тук, г-це Жарден.

Ако беше в настроение, Реми щеше да го последва вътре, но сега само искаше да се махне от тук. В този миг зърна Гейб. Понечи да му викне, но забеляза мъжа с него. Карл Мейтланд! Изпусна чашата с вино, прикри устата си с ръка, сподавяйки вика на изненада, и отстъпи крачка назад.

Гейб е бил с Мейтланд онази нощ! Гейб, а не Коул. Сега си спомни, че бе видяла и Коул с Мейтланд. Но през деня. Ето защо образът на двамата заедно беше толкова ярък и ясен. А през нощта трябва да е бил Гейб. Гейб! Как можа така да обърка нещата? Внезапно си спомни думите на френския психиатър, че паметта й може да се връща в хронологичен ред или… без последователност, на случайни неразбираеми късчета.

Гейб я забеляза. Устата му започна да се разтегля в усмивка, сетне по лицето му се изписа изумление и той пребледня. Беше разбрал. Беше разбрал, че си е спомнила. Мейтланд също беше разбрал. Усети гневния му поглед и видя, че се спуска към нея. Гейб се опита да го спре, но той го блъсна. Реми се обърна и побягна, като диво животно, подушило опасността.

Опита се да се скрие в тълпата около площадката за танци, погледна назад през рамо и видя, че Мейтланд се е насочил към главния изход.

Смени посоката и излезе през една странична врата. Оказа се в лабиринт от коридори. Поколеба се. А сега какво? Не можеше да мисли. Главата й се завъртя — ясно защо Гейб не искаше да съобщят на полицията за Чарли, ясно защо не искаше да повдигнат обвинения срещу Мейтланд, ясно защо настояваше да се потули работата със застрахователната компания, ясно защо желаеше да стовари вината върху Коул.

Коул! Реми зърна някакви телефони покрай една малка ниша. Нямаше монети, затова набра неговия номер и прехвърли разговора на домашния си телефон.

— Господи, нека си е вкъщи!

— Да. — Нисък и рязък глас. Коул!

— Коул, Реми е. Аз… — Чу се щракване. Реми свали слушалката от ухото си и се втренчи поразена в нея. Той й беше затворил телефона! След миг припряно опитваше отново. Щом се обади, тя заговори бързо: — Гейб е бил, не ти! Спомних си го чак сега, когато го видях с Мейтланд. Умолявам те, не затваряй. Сбърках. Ти не си бил замесен. Сега го зная.

— Изповедта ти идва малко късно, Реми.

— Не! Не, не е късно. Те знаят, че съм си спомнила. Че съм наясно за Чарли Ейкънс. Мейтланд го е убил. Сега търси мен. Не мога да отида в полицията. Гейб ще ги убеди, че съм луда. Амнезията… Побоят… Ще ги накара да повярват, че имам параноя, шизофрения или някаква друга болест. Побоят, Коул, беше предупреждение от Мейтланд да си държа устата затворена. Господи, какво се разприказвах! — Тя преглътна истеричния си смях и отметна глава назад, борейки се с паниката.

— Къде си, Реми?

— В залата, на бала на Комос.

— Стой там. Идвам веднага.

— Не мога. Той ме търси…

— И изглежда те намери! — В същия миг някой я хвана за китката и тя изпусна слушалката. Обърна се и срещна леденостудените очи на Мейтланд, увеличени от стъклата на елегантните му очила със златна рамка. Издърпа ръката й отзад на гърба и силно я изви. Реми изохка от парализиращата болка. — Тихо, Реми! Няма да ми хареса да нараня хубавото ти личице особено след като другите белези зарастват така добре. А и ще се получи много неудобно, ако се наложи да те изведа от тук, припаднала от преливане. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Да…

— Добре. Сега излизаме да направим една малка разходка — тихичко и спокойничко. Дадено?

Реми кимна. Облечените в смокинги охранители на входа… Нима той си мисли, че ще я прекара така покрай тях? Как ще им го обясни? Или си представя, че тя ще върви кротко до него?

Измъкна я от нишата и я поведе назад по коридора. Не тръгна обаче към входа, а в обратната посока. Къде отиваха?

След още няколко крачки Реми разбра. Имаше страничен евакуационен изход, от онези, които се отварят само отвътре. Мейтланд отмести надолу металния лост, без и за секунда да разхлаби здравата си хватка.

Избута я пред себе си и студеният нощен въздух я обгърна. Чу шума от автоматичното затваряне на вратата и отново усети натиска на тялото му.

— Къде ме водиш?

— Мисля да направим една разходка с кола.

Паркинга! На паркинга ще има хора! Но той отново не я поведе в очакваната посока. Продължиха в сянката на сградата, успоредно на стената. Чу звъна на ключове и забеляза черното БМВ, паркирано до служебния вход. Прималя й.