— Си… сигурна ли си, Реми? — попита предпазливо Гейб.

— Да. — Бързо погледна чичо си, който стоеше вцепенен до дивана. — Ланс беше прав. Коул е участвувал в това — той и Карл Мейтланд.

— Коул… — Баща й седна доста рязко. — Откъде знаеш?

— Видях ги на мостика, наблюдаваха как пълнят резервоарите с вода. Доста умно измислено. — Изненада се колко са студени ръцете й. — Мейтланд получава пари за несъществуващ товар, после продава някъде петрола и двамата с Коул си поделят печалбите. Междувременно, разрушителен взрив изпраща един стар танкер на дъното и Кресънт Лайн получава от застрахователната компания обезщетение.

Марк подсвирна и промърмори:

— Дяволски умно измислено.

— И ти си го знаела! — погледна я Гейб. Реми кимна неохотно. — Защо не си ни казала по-рано?

— Не знам. Може би не съм била сигурна. Може би не съм искала да повярвам, че Коул е замесен. Може би затова съм искала да се усамотя някъде за няколко дни, когато бяхме във Франция. Може би съм се опитвала да взема решение. Наистина не си спомням. — Отметна назад глава и се загледа в тавана. — Така… Чудя се дали Коул не е бил мъжът, с когото съм се карала. Той казва, че е бил в Ню Орлиънс…

— Той ли ти го каза? — намръщи се Гейб.

— Да. — Внезапно се почувствува объркана, а брат й стана от дивана и отиде до гарафата с уиски. — Не е ли било така?

— Той беше в Марсилия. — Чуваше се звънът на ледените кубчета в чашата. Гейб махна кристалната запушалка и хвърли предизвикателен поглед към Марк. — Колко е това — може би двайсетминутен полет до Ница? По дяволите, може дори да е летял със самолета на компанията, без никой от нас да знае!

— Може… — Докосна червеникавия белег на лявата си буза — отокът бе спаднал, но мястото си оставаше много чувствително. — Но това е предупреждение от Мейтланд.

— Мейтланд? — Гейб се извърна от количката с напитките. — Ти, струва ми се, каза, че не познаваш двамата мъже, които са те пребили.

— Не им знам имената. Но познах гласа на единия. Същият мъж, който ме изненада онази нощ на дока. Сигурна съм, че работи за Мейтланд.

— Какво те кара да мислиш така?

Разказа им за неотдавнашното си посещение в района на доковете, за Мейтланд, който я беше видял с Чарли, за предложението на Чарли да научи имената на хората, които са товарили танкера, и неговото „случайно“ удавяне.

— Не е било нещастен случай. Тази сутрин видях доклада на следователя. Имал е ожулване по лицето… сякаш е бил ударен от нещо… Разбира се, следователят предполага, че се е ударил вече във водата. Но аз знам, че са го блъснали.

— Трудно е за доказване — отбеляза Гейб. — Ако не е имало свидетели.

— Двама. Но единият го е видял вече паднал, а другият по всяка вероятност е онзи, който го е ударил. — Опита се да остави настрана всякакви чувства. Само така можеше да продължи.

— Това са само предположения, Реми!

— Разбира се.

— Така си и помислих. — Гейб отново седна до нея и те сплетоха пръсти. — Виж сега… остави тази работа на нас. Не се опитвай повече да действаш сама.

Успя да се усмихне и кимна.

— Какво ще направите?

— Ще започнем с… — намеси се Марк, — твоята подкрепа, за да принудим Бюкенън да подаде оставка. Още днес можем да приключим. Което ще ни развърже ръцете да преговаряме за споразумение със застрахователната компания.

— Чакайте малко — обърна се Реми към баща си и Гейб. — Нима ще ги оставите да се отърват?

— Значи смяташ, че трябва да повдигнем обвинение срещу тях?

— Няма ли?

— Това ще бъде само губене на време. — Гейб стисна малко по-силно ръката й. — Обикновено престъпление на „бели якички“. Ще пълни заглавията на първите страници на вестниците, ще стане голям скандал, но шансовете някой от тях да влезе в затвора са нищожни.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, Гейб има право — въздъхна тежко баща й. — Освен това, не можем да пренебрегнем факта, че Кресънт Лайн ще бъде въвлечена в съдебен процес за застрахователна измама. В крайна сметка ще се окажем обвиняеми — и ще ни признаят за виновни.

— Такава известност не е добра за никого — добави Марк. — Няма нещо, което този град да харесва повече от скандалите. Както при пътна злополука. Хората в минаващите коли намаляват скоростта, за да видят колко кръв има и как някой се гърчи от болка — и са много доволни, че на самите тях им няма нищо.

— А Чарли? — възрази Реми.

— Ще помислим за това — увери я Гейб. — Но ще бъда откровен с теб, Реми. Сам по себе си фактът, че той се е съгласил да намери някакви сведения за теб, не е достатъчна причина да се повдигне обвинение за убийство срещу някого, ако няма някакви доказателства. Едно ожулване не е достатъчно особено след като следователят е стигнал до заключението, че е бил ударен от някакъв предмет във водата. Не е нужно защитникът да бъде от класата на Ф. Лий Бейли, за да отърве обвиняемия. Съжалявам, но…

— … така стоят нещата — довърши Реми, освободи ръката си от пръстите му и остави чаената чаша върху стъклото на масичката. След това се изправи, като едва контролираше вълнението си.

— Да, страхувам се, че е така — потвърди Гейб.

— Реми, имам чувството, че се обвиняваш за смъртта на този човек — каза меко баща й, докато тя вървеше към остъклената стена. — Ти смяташ, че той щеше да е жив, ако не го беше помолила да ти помогне. Но това е нещо, което никой от нас не може да знае. Независимо дали смъртта му е била нещастен случай, или преднамерен акт, ти не си отговорна за нея.

Искаше да му възрази, но вместо това гледаше втренчено стрелите от слънце, които пронизваха короната на един дъб и шареха със светлина розовите храсти в градината на майка й.

— А Мейтланд, какво ще правите с него? — Сложи ръце на стомаха си — не защото я боляха ребрата, а защото леко й се повдигаше.

Настъпи кратка пауза, след което се обади Марк — Мейтланд… тук положението е малко по-различно, обаче той живее и работи в нашата общност. Има начини за изтънчен натиск, които могат да се приложат изтъкна баща й. — Знаем как да уредим проблема. Ти направи повече от достатъчно. Сега е наш ред.

— Разбира се… — Обърна се, избягвайки очите им. — Бихте ли ме извинили, но искам да отида в стаята си. Имам чувството, че цял живот съм била с тези дрехи. Трябва да се преоблека.

— Изглеждаш уморена, миличка — отбеляза майка й. — Това е било голямо изпитание за теб. — Да кажа ли на Нати да ти занесе обяда на поднос? Сигурна съм, че искаш да си починеш.

— Да, благодаря ти — промърмори разсеяно Реми и излезе. Отвращаваше се от своето мълчание и от своите половинчати възражения на плановете им да потулят колкото се може по-бързо цялата тази мръсотия. Съзнаваше, че е несправедливо и неморално, но здравият й разум казваше, че те имат право. Дори Коул и Мейтланд да бъдат осъдени за измама — след дълги отлагания, протакания и обжалвания — вероятно щяха да се отърват с условни присъди и изпитателен срок. А застрахователната компания щеше да си търси парите от Кресънт Лайн и вероятно да поиска и допълнително обезщетение за вреди и загуби. И целият скандал, цялата тази гласност — за какво?

Семейството просто следваше обичайната си практика. Но тя се съгласяваше с тях поради една много егоистична причина: не искаше да види Коул осъден. Доволна беше, че има друг начин да се уредят нещата — така че да не се опетни името му и да не получи клеймото на престъпник.

— Прости ми, Чарли — прошепна Реми, докато изкачваше махагоновите стъпала към стаята си.



Студеният и остър вятър нахлу през отворените френски прозорци на втория етаж. Реми се поколеба, но остави подноса с остатъците от обяда си на ниската масичка до канапенцето и отиде да ги затвори. Докато правеше това, някаква кола спря пред къщата и от вратата на водача излезе един мъж.

Коул! Реми застина. Гледаше втренчено как той приближава решително. Какво правеше тук? Широката галерия бързо го скри от погледа й, затова тя се обърна и забърза през стаята, оставяйки прозорците полузатворени и подноса на масичката. Тогава се чу скърцане на спирачки на друга кола. Звънтящият звук на месинговото чукче наруши тишината в къщата и Реми почти се затича към стълбите. Нати обаче вече отваряше вратата. Коул връхлетя.

— Къде е тя, по дяволите? Искам да я видя! Веднага! — Гласът му беше като далечна и зловеща гръмотевица.

— Коул… — Реми се спря по средата на стълбите, смаяна от гневното му изражение.

Тъкмо тръгна към нея, когато нахълта Марк. Изглеждаше съвсем объркан и развълнуван. Хвана ръката на Коул.

— Бюкенън, казах ти…

— А аз ти казах, че искам да го чуя от устата й! — Отблъсна ръката му и продължи към стълбите, впил сребристочерния си поглед в нея. — Искам да го чуя от теб!

— За какво говорите? — Реми погледна неразбиращо чичо си.

— Той не вярва…

— Не говори вместо нея! Нека тя го каже!

— Имаш предвид…

— Какво си им разказала? — Процеди той през зъби.

Реми затвори за миг очи, сетне ги отвори и срещна погледа му. Болеше я. За него. И за нея.

— Съжалявам, Коул, обаче те видях онази нощ с Мейтланд на дока, докато пълнехте танкера с вода.

— Това е гадна лъжа!