Разговорът след това не продължи дълго. Инженерът показа на Люсиен санскритските ръкописи от библиотеката на чичо си, бивш първи пандит на правителството, после — колекция от картини и старинни облекла. Аз се бях приближил до прозореца и гледах в двора — странен двор с висока зидана ограда, храсти и глицинии, а отвъд, зад къщата, се извисяваше трепетният букет на една кокосова палма. Гледах и се удивлявах откъде идва това очарование, тази невероятна за Калкута, тишина. Внезапно се разнесе волен и заразителен смях, едновременно смях на жена и на дете, който ме прониза право в сърцето и ме накара да потръпна. Наведох се малко повече през прозореца и съзрях в двора Майтреи, излегнала се на двете стъпала, полуразголила тялото си, с разрошена коса и хванала гръдта си с ръце — видях я как размахва крака и се превива от смях и после как с един ритник запрати чехлите си чак на другия край на зида. Не можех да откъсна очи от нея, а изминалите няколко минути ми се сториха безкрайни. Смехът й, буйните движения, на разгорещеното й тяло ми се струваха част от някакъв свещен обред. Струваше ми се, че върша светотатство, като я гледам, но нямах сили да се откъсна от прозореца.

Когато си тръгвахме, чувах смеха й през всички прекосени стаи.

II

Веднъж, когато бях в Тамлук, тръгнах на разходка нагоре по реката. Тогава изведнъж усетих колко съм самотен: спомних си, че само преди два дни Норин се беше сгодила и гуляхме цяла нощ — пихме много, танцувахме до самозабрава, целувахме всички момичета и на сутринта потеглихме с коли към Езерата. Бяхме решили да направим и вечеринка — също като през март миналата година, когато се скарах с Еди Хигъриг и се боксирахме. Навремето и аз бях обичал Норин — така както обичахме ние, младежите на 24 години: една прегръдка, един танц и една целувка. Нищо повече. Сега, докато се разхождах бавно с лула в едната ръка и с камшик в другата (слънцето още не беше заляло в пожара си равнината и птичките още чуруликаха из храсталаците, ухаещи на тамян и на канела), внезапно разбрах, че с мен става нещо необичайно, че съм останал сам и че ще умра сам. Тази мисъл не ме натъжаваше; напротив, бях спокоен и ведър, помирен с цялото поле около мен, и ако някой ми кажеше, че ще трябва да умра след час, нямаше да се опечаля. Щях да се изтегна на тревата, щях да подложа ръце под главата си и вперил очи в синия океан над мен, щях да чакам да изтекат минутите — без да ги броя и без да бързам, почти без да ги усещам. Не зная какво нечовешко величие се бе вселило тогава в мен. Способен бях да направя всичко, въпреки че не исках вече нищо. Опиянил ме беше вкусът на моята самота в този свят на чудесата. Мислех си за Норин, за Харолд и за всички останали и се питах как са влезли в живота ми и какъв е смисълът на моето присъствие сред техните тъй безлични и посредствени съществования. Скитах, без да разбирам нищо.

Когато се завърнах на строежа, изпитвах диво желание за уединение и покой и се радвах, че ще остана тук, в палатката, още една седмица, през която няма да чета вестници и няма да виждам електрическа светлина. Дежурният обаче ме посрещна с думите:

— Сахиб, имате телеграма от Калкута.

Помислих, че става дума за доставка на материали, и не побързах да я отворя. Щом я прочетох обаче, останах за минута учуден и разочарован. Нарендра Сен ме викаше спешно в центъра. Заложи се да замина още същата вечер и със съжаление гледах през прозореца на вагона бледите сенки на самотни палми сред изпаренията на равнината, която ме беше приела сутринта с такава щедрост в лоното на своя живот без начало и без край. Как ми се искаше тогава да съм свободен, да остана в палатката си с газената лампа и да слушам милионите щурци и скачащи живинки край себе си…

— Алън, имам добра новина за теб — каза инженерът. — Нужен ни е способен човек в Асам, за да инспектира трасирането и мостовете по линията Лумдинг-Садия. Веднага се сетих за тебе и Съветът прие кандидатурата ти на наша отговорност. Имаш три дни, за да си уредиш работите и да предадеш Тамлук…

Гледаше ме с безкрайно благоразположение и грозното му лице светеше с такава топлота и любов, от която чак ми стана неловко. По-късно разбрах, че е трябвало да води дълга борба в Съвета, за да подкрепи мен — един бял, — защото акционерите бяха свараджисти7 и се стремяха да елиминират малкото останали чужди служители, като ги заменят с индийци. Новият пост беше и по-висок, и по-добре платен (вместо 250 — 400 рупии месечно), което надхвърляше дори заплатата ми на представител на компанията „Ноел енд Ноел“. Трябваше да работя в една нецивилизована област и при тежък климат, разбира се, но любовта ми към джунглата — с която бях дошъл в Индия и която още не бях задоволил напълно — надделя. Приех предложението и благодарих сърдечно. Инженерът сложи ръка на рамото ми.

— Много те обичаме, Алън, и аз, и съпругата ми, и често мислим за теб. Жалко, че не разбираш езика ни…

Тогава не се замислих над тези неща. Запитах се (съвсем разсеяно) защо Сен е предпочел мен пред всички свои сънародници и си отговорих просто — че го е направил заради моите качества. Винаги съм съзнавал, че имам деловитост и енергия на бял цивилизатор и че ще бъда от полза за Индия.

Когато Харолд научи това, веднага реши да отпразнуваме повишението ми и по-голямата заплата с малък банкет в „Чайна-таун“. Поканихме момичетата и заминахме с два автомобила; бяхме шумни, в добро настроение, лекомислени. Когато излязохме от Парк Стрийт и поехме по Чоранги Роуд, започнахме надпревара с колите, като всички викахме по шофьора (нашият беше един великолепен сикх, който бе воювал във Франция и все викаше: „Diable, diable! Vin rouge, vin blanc!“8), тупахме го по рамото и го окуражавахме. Гърти, която беше седнала на коленете ми, се притискаше тревожно (беше научила за чувствителното увеличение на заплатата ми) и повтаряше:

— Ще падна! Ще се уплашиш ли, ако падна?

На пресечката с Дхърмтълла Стрийт таксито ни трябваше да изчака преминаването на трамвая. Другата кола ни бе изпреварила и всички се ядосвахме на лошия късмет. Тогава край нас премина колата на инженера и аз неочаквано потръпнах, като видях, че до него са съпругата му и Майтреи. Изчервих се глупаво, докато ги поздравявах, а той се усмихна презрително, докато госпожата ме изгледа с ужас и удивление, които не можех да изтълкувам. Само Майтреи вдигна събрани длани пред челото си и отговори на поздрава ми, заинтригувана донемайкъде от компанията и от момичето, което бях прегърнал. Опитах се и аз да направя този индийски поздрав и в същия момент си дадох сметка колко глупава е ситуацията. Тогава изпитах известна паника, докато колата потегли. Като обърнах глава, видях да се ветрее шалът на Майтреи с цвят на блед чай.

Другарите ми се развеселиха от смущението ми и от уважението, което бях проявил спрямо „един негър“

— В скоро време вероятно ще те видя да се къпеш в Ганг, Алън — каза ми злобничко Гърти.

— Как можеш да поддържаш връзки със семейство негри? — възмути се още веднъж Харолд.

Шофьорът обаче, който беше забелязал сцената, бе възхитен. Когато му платих пред ресторанта, изрече следните думи на френски, за да не разберат другите:

— Très bien, sahib, jeune fille à vous. Bahut achhal.9

На другия ден сутринта, когато се срещнах с Нарендра Сен, той ме попита най-непринудено:

— С кого беше снощи, Алън?

— С приятели, сър — отговорих аз със заядлива вежливост.

— Ами момичето в ръцете ти? Много красиво беше. Харесва ли ти?

— Твърде евтини са, за да ми харесват, мистър Сен. Наложи се обаче да дам една прощална вечеря за приятелите си и тъй като бяхме много и решихме да спестим парите за такси, всеки взе на коленете си по едно момиче. В това няма нищо нередно, сър, ако мога така да се изразя…

Както изглежда, бе разбрал предизвикателния ми тон, защото ме потупа по рамото и каза:

— Пред теб, Алън, се простират други пътища. Животът на тези англоиндийци не е достоен за теб. Според мене много ти е навредило това, че си живял в пансион на англоиндийци; сред тях никога няма да обикнеш Индия…

Чудех се на интереса, който инженерът проявяваше към личния ми живот. До този момент ме беше питал само дали ми понася храната, дали имам свестен слуга, дали не страдам от горещините и от шума, дали обичам тениса.

Трябваше да започнем бързо работа и да подпиша куп документи, а на тръгване Сен ме покани да обядвам с него в Ротари Клъб. Не можаха да го убедят разните ми извинения (че не съм добре облечен, че се чувствам уморен и така нататък). Наложи се да приема, а онази реч, която държа инженерът същия ден пред избрано и ентусиазирано общество, ми хареса и ме поласка донякъде, защото ми доказа още веднъж, че споделям трапезата на един забележителен човек.

Вечерта заминах за Шилонг. Харолд ме закара до гарата и ми даде последни напътствия — да се пазя от змии, от проказа, от малария и от разстройство.

— Пий бренди със сода и уиски със сода! — извика ми той и ми пожела още веднъж добър път.

III

Днес прелиствах дълго дневника си от Асам.

С колко труд разчитах всекидневните бележки и ги преписвах в тетрадката, започната заедно с новия ми живот. Обхванало ме беше необичайното чувство, че живея като пионер, че трудът ми по изграждането на железопътни линии в джунглата е много по-полезен за Индия в сравнение с десетина книги за тази страна, че този тъй древен свят и нашата тъй нова работа в него все още очаква своя писател. Защото сред различните племена, сред хората, познати дотогава само на етнолозите, сред отровната флора на Асам, под неспирните дъждове, във влажната и замайваща горещина пред мен се откриваше една друга Индия, различна от страната, описана в репортажите на пътешествениците и в романите. Исках да придам живот на тези места, потънали в папрати и лиани, сред които срещнах такива свирепи и невинни хора. Исках да разбера техните естетически и морални норми и затова всеки ден събирах притчи, фотографирах, скицирах генеалогията им. И колкото повече затъвах в дивото, толкова по-буйно изникваха в мен неподозирана гордост и непознато дотогава достойнство. В джунглата бях добър и справедлив, по-щедър и по-спокоен, отколкото в градовете.