Никога досега не бях боледувал; тревожеше ме възстановяването, което, по всичко личеше, щеше да е дълго. Искаше ми се да отметна завивките, да си намеря дрехите и да тръгна напосоки из Калкута, за чиито светлини бях закопнял. Искаше ми се да отида в „китайския град“, да си поръчам чжао — сварена в масло юфка с праз и много зеленчуци, с омари и с жълтъци — и на връщане да се отбия във „Фирпос“ и да послушам джаз с чаша коктейл пред мен. Цялата ми жизнена сила на горделив бял човек се възпротивяваше срещу скучния режим на санаториума. Не можех да върша нищо — нито дори да пуша.

На другия ден се оплаках пред момичетата (Гърти и Клара), които бяха дошли с шоколад, цигари и плодове:

— Ще ми се да избягам оттук и да върша каквото ми скимне.

За вечерта, в която щях да изляза от санаториума, Харолд бе замислил чудовищен гуляй с продължение на Езерата. Практичната Гърти вече търсеше лист и молив, за да направи списък на поканените. Двамата Симпсън нямало да покани, защото Айзък се криел по кьошетата и пиел често уиски, докато Джералд крадял цигари — самата тя го забелязала на годежа на Норин. Непременно ще трябва да поканим Катрин, която все питала за мене и се натъжила толкова много, щом научила, че съм болен и в санаториум. Ще трябва да си помислим за братята Хюбър с красивата Айви; колкото до останалите, всички ги знаем.

Като я слушах как изрежда имена и решава вместо мен, се зачудих дали да се натъжа, или да се разсмея. Гледах я, но очите ми постоянно отскачаха встрани от лицето и.

— Господин Сен — обяви сестрата.

В същия момент изпитах същото объркване, с което се сблъсквам всеки път, когато се налага да събера някой индиец, когото уважавам, с евроазийски младежи и девойки. Момичетата обърнаха с любопитство глави към вратата. Нарендра Сен влезе с познатата усмивка, която разширяваше още повече устата му, а след него пристъпи колебливо и със ситни стъпки Майтреи. Усетих как сърцето ми спира за миг и веднага си спомних, че не съм се бръснал от вчера, че съм облечен в чужда пижама, която не ми отива, и че в крайна сметка изглеждам смешен. Стиснах ръката на инженера, като се престорих, че ми е зле (за да оправдая всяка евентуална нелепост), и събрах длани пред челото си, като поздравих с комична сериозност Майтреи. За мое огромно учудване обаче, когато я представих на момичетата, тя се отправи решително към тях и се ръкува, като ги поздравяваше учтиво: How do you do?

— Дъщеря ми е запозната с две норми на вежливост — засмя се инженерът, като поглеждаше към Гърти (впрочем той продължи да я следи непрестанно до края, особено когато тя кажеше нещо духовито). — Към западната норма обаче се придържа само в присъствието на госпожи и госпожици.

Аз бях като на тръни. Момичетата започнаха да си говорят, като привлякоха и Харолд, а инженерът заобяснява нещо на бенгалски на дъщеря си, която се оглеждаше с живо и същевременно насмешливо любопитство. Още тогава забелязах, че щом се заслуша внимателно в нещо, което сериозно й се обяснява, по устните на Майтреи заиграва едва доловима иронична усмивка, примесена с необуздан сарказъм, в чието съществуване човек трудно би повярвал, като гледа невинното й и уплашено лице. Запитах се, малко разгневен от собствената си неловкост, с какво ме вълнува това момиче, в което нямаше нищо привлекателно, което не бих могъл да обичам никога и с което щях да се срещам случайно и без полза.

— Кога ще дойдете у нас, господин Алън?

Гласът й звучеше странно и другите трима обърнаха глави, за да я изгледат.

— Веднага щом оздравея… — И се поколебах, защото не знаех как да се обърна към нея: не беше удобно да я нарека мис, а не се осмелявах да й кажа деви; смущението ми ме накара да се изчервя и започнах да се извинявам: — Извинете ме за това, че ме намирате необръснат и че в стаята е разхвърляно. Днес се почувствах толкова зле… — И направих същия престорено-уморен жест, като се молех в себе си Майтреи най-после да си тръгне и да сложи край на това, както смятах, непоносимо положение.

— Знаеш ли, Алън, реших да те поканя да живееш у нас — обади се инженерът. — Моята съпруга ми даде тази идея. Ти не си привикнал към тукашните храни и ако се наложи да останеш в Калкута, животът по тези места (както си отслабнал от болестта) ще те съсипе. Има и нещо друго: ще спестиш значителна сума и след година-две ще можеш да заминеш, за да се видиш със семейството си. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам какво означава за нас твоето присъствие…

Той завърши думите си със същата влажна и разтеглена жабешка усмивка. Майтреи ме гледаше право в очите и чакаше, без дума да промълви, без да пита. Колко се ядосвам сега, че не записах веднага след тяхното заминаване изключителното си вълнение, предизвикано от думите на Нарендра Сен. Спомням си смътно (и тази неяснота се дължи не толкова на изминалото време, колкото на безбройните усещания и вътрешни конфликти, които изживях тогава и които почти неутрализираха и потопиха в сивота и баналност обстоятелствата около решението ми), спомням си, че в мен се надвикваха двама души: единият ме зовеше към нов живот, който, доколкото знаех, не бе познат направо от извора на нито един бял — живот, който след гостуването с Люсиен ми се бе сторил като чудо, още по-вълнуващо и примамливо като приказка поради присъствието на Майтреи, живот, който ме привличаше и обезоръжаваше; другият човек в мен се противеше срещу този потаен заговор на моя началник с цел да ми отнеме свободата и да ме въвлече в съществуване, изпълнено с огорчения и тайни, заради което трябваше да пожертвам младежките си забавления, да се откажа от напитките и да разредя посещенията в кината. И двата повика бяха еднакво органични и „свои“, но не можех да забавям прекалено отговора и благодарността си.

— Изключително съм ви благодарен, господин Сен, но се боя, че ще ви причиня безпокойство — избърборих аз, загледан в момичетата, които се наслаждаваха злобно на пленничеството ми (инженерът и Майтреи бяха до леглото, а Харолд и момичетата край прозореца).

— Това е глупаво — засмя се Нарендра Сен. — Долу, до библиотеката, има толкова свободни стаи, пък и твоето присъствие ще бъде още един катализатор на делото по цивилизоването на моето семейство, вярвай ми. (Дали го каза иронично? — запитах се аз.)

Спомних си, че като говорих веднъж с момичетата за инженера и за хубавата му дъщеря, им бях казал на шега, че се нуждая от помощта им: ако се случи да се срещнем — инженерът, те и аз, — Гърти трябва да ме попита невинно:

— Какво прави любимата ти, Алън?

Аз ще се престоря на смутен, ще се опитам да й правя знаци, но Гърти трябва да продължи:

— Хайде, не се преструвай, че не знаеш за кого говоря! Питам те как е Норин — или Изабел, или Лилиан, което и да било женско име, за което се сети.

Почти бях забравил за тази шега, когато Гърти се отправи към мен и ме попита с лукаво намигане:

— Какво прави любимата ти, Алън?

И без да чака отговор (дъхът на инженера беше замрял на дебелите му устни, а Майтреи бе вдигнала очи, за да я погледне), Гърти, както изглежда, много развеселена, продължи:

— Хайде, не се преструвай! Трябва да попиташ и нея, преди да се преместиш при господин Сен. Не е ли така?

— Без съмнение — съгласи се инженерът, като се опитваше да се усмихне.

Майтреи я изгледа с истинско удивление, после впери поглед в очите на баща си.

— Донесох ти нещо за четене, Алън — произнесе бързо инженерът, за да прекрати тази сцена. — Дъщеря ми избра „Отвъд Изтока“ от Лафкадио Хърн, но сега е твърде късно, за да ти почете.

— Изобщо не ще мога да чета баба — каза Майтреи. — Английският ми е неразбираем. — Тя изрече тази дума с очевидно внимание за произношението и за акцента.

— Алън, ама ти нищо не ми каза за любимото си момиче — намеси се пак Гърти, недоволна от това, че думите й не бяха предизвикали желания ефект.

— О! Остави ме на мира, нямам никакво любимо момиче! — извиках аз, вбесен от собствената си и от нейната глупост.

— Лъже — произнесе тя по-тихо, почти доверително, към инженера. — Голяма хаймана е.

Последва мъчителна сцена. Инженерът гледаше замаян и объркан дъщеря си. Майтреи наблюдаваше всичко с отсъстващия си нечовешки поглед. Харолд мислеше, че битката е спечелена, и ми правеше знаци от прозореца. За мен всичко бе нелепо до безкрайност и тъй като при глупаво положение се оказвам неспособен да взема някакво решение, а чакам да стане чудо, че да му се сложи край, бях заковал поглед в една точка и разтърквах челото си, за да се измъкна от затруднението чрез симулиране на болка.

— Време е да оставим Алън да си почине — заяви господин Сен, като ми стисна ръката.

— След малко тръгваме и ние — добави Харолд, сбогувайки се с инженера и с Майтреи (като явно се затрудняваше как да се обърне към нея).

След като си тръгнаха, момичетата със смях се приближиха до леглото ми и започнаха да ме поздравяват иронично.

— Алън, момчето ми, загубен си — каза Гърти.

— А тя не е грозна — каза между другото Клара. — Само че ми се струва мръсна като всяка индийка. С какво ли си маже косата?

Изведнъж ме обзе подло малодушие. Започнах да клюкарствам по адрес на инженера и на Майтреи, без да вярвам в нито една от собствените си думи, но слушах развеселен брътвежите на момичетата и на Харолд. Всяка следа от преклонение и уважение бе изчезнала от съзнанието ми. Най-важното бе, че не разбирах нищо от случилото се.

— Я пак да прегледаме списъка — спомни си Гърти. — Мисля, че би било добре да поканим и братята Хюбър. По-големият, Дейвид, има кола. Какво ще кажеш впрочем за ловкия ми ход с „любимото момиче“? Спасих те, Алън, тъй да знаеш…