Нито една от белетристичните творби на Елиаде не блести със сложни стилистични фигури, но писателят притежава чудесната дарба да извлича от думите дълбок, неподозиран смисъл. Показателен в това отношение е романът „Змията“, единственото може би фантастично произведение на Елиаде, от което отсъства характерното за неговото творчество прекъсване в хода на времето. Изходен тук е фолклорният мотив за любовното заклинание, а основен елемент — пак времето, но в повествованието то запазва естествения си ход. И макар че романът започва твърде „обикновено“, постепенно натрупващото се безпокойство у героите се предава и на читателя. А събитията, които го пораждат, Елиаде втъкава някак мимоходом, почти незабелязано и все пак степенувано. Всеки нов момент идва да засили объркването, тревогата, събудените копнежи — разговорът за Исус, репликата за възможността да изживяваме отново същите неща, със същите хора и на същото място, играта на залози през нощта в гората, която пробужда толкова любовни копнежи и желания за приключения, разказът на Андроник в избата за отдавна убитата в манастира княжеска дъщеря. Читателят долавя, че героите на Елиаде живеят някак другояче, че усещат времето по различен начин. „Аз познавам всички тези стени, сякаш съм бил тук от самото начало… Понякога ми се струва, че сънувам, толкова много неща помня… Сякаш, съм се родил, когато се е градил манастирът“ — казва Андроник. Румънският критик Сорин Александреску установява три равнища на времето в този роман: обикновеното време на непосветените — групата; цикличното време на Дорина, за която някои събития се повтарят; извънвременния свят на Андроник. Второто и третото равнище са форми на свещеното време, времето на посветените.

Кулминационният момент в романа е чародейното повикване на змията в полунощ, под лунните лъчи. Андроник, който извършва магията, в еротичен план се идентифицира със змията. Като проследява въздействието му върху подсъзнанието на хипнотизираните герои, авторът разкрива психологическата си дарба. Андроник не успява да ги промени, но ги раздвижва, показва им, че има и друго усещане за времето. Единствено Дорина сякаш се ражда отново, напълно посветена, но такъв преход за нея е по-лесен. Пътят й към острова е символ на бягството от сивия, посредствен живот в истинския, чист свят без условности, където самотното дотогава „аз“ се слива с космоса.

Фантастичната проза на Мирча Елиаде ще се стори може би малко необичайна на българския читател. И все пак се надяваме, че литературното творчество на румънския писател и учен, представено в тази книга откъм двете му насоки, ще намери ценители у нас, защото в него има нещо много дълбоко и истинско: вечната връзка на човека с вселената и природата, с дървеса и треви, цветя и животни, въздух и вода — онова, което е по-силно и по-значимо дори от любовта и което откриваме истински може би тъкмо чрез нея.

Василка Алексова

Майтреи

… Какво мислиш, Майтреи? Ако се уморя да те обичам, ще ми простиш ли?…


I

Прелиствах тъй дълго този дневник и все не успявах да открия точно деня, в който срещнах Майтреи. Сред записките ми от онази година не намерих нищо. Името й се появява там много по-късно, след като бях излязъл от санаториума и се наложи да се преместя в къщата на инженер Нарендра Сен, в квартала Бхаванипур. Това обаче се случи през 1929 г., а бях срещнал Майтреи поне десет месеца по-рано. Сега, като започвам този разказ, ми е мъчно именно защото не зная как да възкреся тогавашния й образ и не мога да изживея отново учудването, неувереността и вълнението си от първите срещи.

Съвсем смътно си спомням, че след като я видях веднъж да чака в колата пред книжарницата на „Оксфорд букс“ (докато аз и баща й — инженерът — избирахме книги за коледната ваканция), усетих странна тръпка, последвана от удивително презрение. Видя ми се грозна — с прекалено големите си и твърде черни очи, с дебелите си изпъкнали устни, с налятата гръд на отгледана прекалено грижовно бенгалска девойка, приличаща на узрял вече плод. Когато й бях представен, тя поднесе длани към челото си, за да ме поздрави; изведнъж видях разголената й ръка и останах поразен от цвета на кожата — беше матова, с невиждан дотогава кафеникав оттенък, сякаш беше смесица от глина и восък. Тогава още живеех на Уелсли Стрийт, в пансиона „Рипън Маншън“, а съсед по стая ми беше Харолд Кар, чиновник в „Арми енд Нейви Стоърс“ — дружах с него, защото имаше многобройни познати семейства в Калкута, с които прекарвах вечерите си и с чиито дъщери ходех на танци всяка седмица. Опитах се да опиша на Харолд (като се стремях по-скоро да изясня нещата за себе си) голата ръка на Майтреи и оня тъй смущаващ, странен кафеникав цвят, толкова малко подходящ за жена; подхождаше повече за богиня или за рамка на картина, отколкото за индийка.

Харолд се бръснеше пред огледалото със стойка, поставено на масичката в стаята му. Като че ли виждам и сега сцената: чашките с чай, изцапаната му с боя за обувки лилава пижама (беше набил жестоко слугата заради станалото, въпреки че беше изцапал сам пижамата си, след като се бе върнал една нощ пиян от бала на YMCA1), няколко никелови монети върху разхвърляното легло — и аз, който напразно се опитвах да почистя лулата си с навито на масур парче хартия, усукано като фитил.

— Честно казано, Алън, как може да ти харесва някаква бенгалка? Отвратителни са. Родил съм се тук, в Индия, и ги познавам по-добре от теб. Мръсни са, вярвай ми, а и за нищо не стават, дори за любов. Това момиче никога няма да ти протегне ръка…

Слушах го с неизразима наслада, въпреки че Харолд не бе разбрал нищо от онова, което му разказах, и смяташе, че ако говоря за ръката на някакво момиче, си мисля само за любов. Странно е обаче колко ми харесва да слушам злословия по адрес на хора, които обичам, на които се чувствам близък или пък са ми приятели. Когато истински обичам някого, ми харесва да слушам как се клюкарства по негов адрес; това подлага сякаш на проверка някакви тайнствени процеси в мен, които не проумявам и за които не обичам да си спомням. Би могло да се каже, че едновременно с увлечението или с искрения ми интерес към някого нараства и чувството на враждебност, което изисква симпатията да бъде потисната, видоизменена, отхвърлена. Не зная. Но след като изпитах удоволствие от идиотската критика на Харолд — глупав и фанатизиран като всеки евроазиец — срещу бенгалските жени, веднага си дадох сметка, че споменът за Майтреи и моите мисли или желания са свързани с нещо по-дълбоко. Това ме удиви и в същото време ме развълнува. Прибрах се в стаята си, като се опитвах машинално да прочистя лулата. Не помня какво съм правил след това, защото тази случка не е отбелязана в тогавашния ми дневник — спомних си за нея едва във връзка с жасминовото венче, чиято история ще опиша по-нататък.

По онова време кариерата ми в Индия едва започваше. Дошъл бях с куп предразсъдъци, членувах в Ротари Клъб, много се гордеех с континенталното си гражданство и произход, четях много за математическата физика (въпреки че като юноша бях мечтал да стана мисионер) и водех най-редовно дневника си. След като напуснах службата в местното представителство на заводите „Ноел енд Ноел“ и ме наеха за технически чертожник в новата компания за канализиране на делтата, опознах по-отблизо Нарендра Сен (а той още тогава бе много известен и уважаван в Калкута, тъй като бе първият инженер, завършил с отличие в Единбург) и животът ми започна да се променя. На новото място печелех по-малко пари, но работата ми харесваше. Вече не бях принуден да се пържа в канцелариите на Клайв Стрийт, да подписвам и да разчитам разни документи, да се напивам всяка лятна вечер, за да се опазя от неврастенията. Пътувах на всеки две-три седмици — ръководех строежите в Тамлук — и всеки път, когато пристигах от центъра, за да видя на място как върви работата, душата ми се пълнеше при вида на извисяващия се строеж.

Онези месеци наистина бяха щастливи за мен, защото заминавах рано сутрин с експреса Хаура-Мадрас и пристигах преди обяд на строежа. Винаги са ми харесвали пътуванията из колониите. В Индия обаче да пътуваш в първа класа е истинска почивка. Щом слезех от таксито, гарата ме приемаше дружелюбно и тичах пъргаво по перона — с нахлупен над очите кафяв тропически шлем, следван от слугата, с пет илюстровани списания под мишница и с две кутии тютюн „Капстан“ в ръце (в Тамлук пушех много и при всяко минаване край магазина за тютюн в Хаура ми се струваше, че не съм си купил достатъчно „Капстан“ — потръпвах при спомена за една нощ без тютюн за лула, когато бях принуден да пуша долнокачествения тютюн на работниците). Не завързвах никога разговори със съседите си по купе, не ми харесваха тези бара-сахиб, завършили как да е Оксфорд, нито младежите с криминални романи в джоба, нито богатите индийци, които се бяха научили да пътуват в първа класа, но още не се бяха научили как да носят сако и как да си чистят зъбите с клечка. Гледах през прозореца равнините на Бенгалия — никога, възпявани, никога оплаквани — и занемявах пред самия себе си, без да си кажа нещо, без да си пожелая нещо.

На строежа бях единственият господар, тъй като бях единственият бял. Неколцината евроазийци, които надзираваха работата до моста, нямаха същия авторитет; пристигаха с трета класа, с обичайните костюми в цвят каки — къси панталони и блузи с големи джобове на гърдите, — и ругаеха работниците на безукорен хинди. Съвършенството на езика и богатството на запаса им от ругатни ги принизяваха в очите на работниците. Аз обаче говорех лошо и без произношение и това им допадаше, защото доказваше чуждия ми произход и превъзходството ми. Много ми харесваше впрочем да разговарям с тях вечер, преди да се прибера в палатката и да се заловя с писане или да изпуша замислен последната лула. Обичах този къс земя край морето, това пълно със змии тъжно поле, където само тук-там растяха палми, а храсталаците излъчваха аромати. Обичах утрините преди изгрев-слънце, когато тишината ме предизвикваше да крещя от радост; самотата сякаш се материализираше в това тъй зелено и тъй изоставено поле, зачакало своя пътник под най-красивото небе, което съм виждал в живота си.