— Прав сте — засмя се тя. Но ви моля, не му пускайте тази муха. Току-виж отпътувал при първа възможност за колониите.

— Но не и без вас, това никога не би сторил — заяви Кърлейн. — Познавах преди време друг човек, също толкова обсебен от бъдещата си съпруга. Защо се намръщихте?

Клара се накара да се усмихне и се опита да направи някоя повърхностна, подходяща за флирт забележка. Приетите в лондонското общество флиртове и закачки й допадаха. Беше малко повече от упражнена в тях и разпозна в лицето на Кърлейн истински майстор. Думите му бяха незначителни, невинни, трябваше да са комплимент за нейния чар. Накара се да мисли за тях, но отговори, без да се замисля:

— Само защото мразя конкуренцията, ще ви попитам, милорд, кой беше другият мъж, когото сте познавали? Може би трябва да го превърна в свой обожател и да го открадна от дамата му.

— Той би желал да го сторите. Наистина го желае. Но мисля, че е невъзможно. А когато се омъжите за лорд Калън, ще бъдете ужасно заета със съпруга си. Той е мило момче — продължи той и отново я завъртя, — аз много го обичам, макар да си мисля, че животът с него ще е за вас едно твърде… голямо предизвикателство.

Клубът „Мейдрю“ беше елегантен, тъмен, дискретен и много приятен. Преди да стане богат човек, собственикът, Харолд Мейдрю, беше прекарал по-голямата част от живота си като наемен войник, при което беше прекосявал морета и грабил чуждестранни кораби в полза на Англия. Освен това беше човек понаучил едно — друго за това как да се хареса на богати мъже и жени и колко висока цена са готови те да платят, за да избегнат скандал. Дори най-видни членове на висшето общество можеха да прекарат една вечер в „Мейдрю“ и да си изберат свой начин да се разорят, без дума да се разчуе. В неудобни моменти, когато се включваха местните пазители на реда, човек можеше да е сигурен, че Мейдрю ще уреди най-дискретно въпроса. Ако от ръка в ръка минеха достатъчно пари, нямаше да бъдат споменавани имена, нито аристократи щяха да се видят заплетени в какво ли не, от своя страна благородниците знаеха как да се отблагодарят по подобаващ начин. Като се има предвид колко несигурно е подобно предприятие, Харолд Мейдрю имаше значителни приходи.

Люсиен беше отдавна постоянен посетител на клуб „Мейдрю“, първо, защото тъмната, малко двусмислена атмосфера му харесваше и второ, защото беше едно от заведенията, където можеше да заведе Памела, без да му бъдат задавани неудобни въпроси. За разлика от собствениците на други игрални клубове, които допускаха само жени, които можеха да се купят за няколко монети, Харолд Мейдрю беше разбрал добре, че и дами от обществото желаят да се разделят с парите си не по-малко от господата.

Памела беше седяла вече целия следобед и цялата вечер до Люсиен и беше обявявала залаганията си на червено и черно. От другата му страна седеше Улф, който пресмяташе сумите толкова бързо, че крупието не успяваше да го следва. Седнала в скута му, неговата малка възлюбена, французойката Ивет, изглеждаше още по крехка до мускулестия си любовник. Люсиен потръпваше, като си представяше, че при любовните им игри той сигурно почти я смачква. Беше чудо, че момичето още е цяло, но може и да се лъжеше. Ивет беше шепа кокали, но знаеше много добре как да води Улф за носа. Само за няколко часа Бела беше научила от нея много неща.

В другия край на масата Джак и жената, която беше довел, се бяха прегърнали толкова страстно, че и най-отраканата лондончанка би се изчервила. Но в „При Мейдрю“ никой изобщо не обръщаше глава да ги погледа.

— Ако продължи така — прошепна Памела на ухото на Люсиен и кимна с глава към двойката, — ще се наложи да очистим масата и да им я предоставим. Откъде изкопава той все такива жени?

Люсиен й хвърли кос поглед.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Ами че как толкова благородният лорд Рексли с всичките си разсъждения и аристократичното си чувство за превъзходство си намира жени на улицата — усмихна се Памела. — Чудесна тема за Котката, не мислиш ли?

— Не, не мисля — отвърна отсечено Люсиен.

— Не бой се, мили — позасмя се тя. — Няма да закачам лорда. Държа твърде много на тялото и живота си. Боже милостиви! Пачаврата вече падна от скута му на пода. Каква гледка! Кой от двамата е по-пиян, как мислиш?

Люсиен погледна натам, където един засмян Джак тъкмо вдигаше своята не по-малко засмяна спътничка от пода. Къде ли намира такива жени, питаше се и той, докато гледаше как приятелят му отново слага кикотещата се жена в скута си. С боядисаната червена коса, която падаше, рошава в лицето й и грозно размазаната смесица от пудра и руж, беше по-отвратителна от своите предшественички. Въпреки това Джак изглежда харесваше момичето. Утре щеше да го смени с друго и щеше да е не по-малко доволен. Това беше съществена черта от същността на неговия приятел, черта, която Люсиен не разбираше, но отдавна беше свикнал да приема. Джак обичаше жените, всякакъв вид жени и колкото повече, толкова по-добре. Нежният пол беше неговата гибел и най-голямата му слабост. Изглежда никога нямаше да се задоволи с една-единствена възлюбена, дори след като се ожени.

— Джак не е пиян — каза Люсиен на Памела, — вече ти го казах веднъж.

— О, да! — отвърна тя. — Безукорният лорд Рексли, който никога не се напива, а само се държи като глупак, когато излиза. Не зная защо винаги го забравям, може би защото рядко виждам този мъж в по-различна обстановка.

Люсиен въздъхна и се извърна, за да погледа без всякакъв интерес как крупието раздава нови карти, а Улф провъзгласява високо резултатите. Никога не печелеше в опитите си да застане между Джак и Памела. Те се бяха намразили от пръв поглед. Люсиен отдавна беше свикнал, когато двамата се караха, да не се намесва и беше ограничил усилията си да ги помирява с това, че гледаше да говори колкото може по-рядко на единия против другия.

— Ще се включиш ли в тази игра?

Той поклати отрицателно глава, допи си брендито и отдръпна стола.

— Не, благодаря, предпочитам да си опъна краката.

Тя го изгледа внимателно.

— Нали не искаш да си ходиш?

Би искал да можеше. Но беше последната нощ преди сватбата му, в която можеха да се видят и той дължеше на Памела няколко часа от времето си. Последните два месеца беше все много зает, не можеше да се придържа към обичайното си разписание, и тя беше изразила ясно недоволството си.

— Не, но след час или два ще го направя. Обещах на Роби да съм си вкъщи за закуска. Мосю Делард ни осведоми, че има намерение да направи прочутите си палачинки, заради които Роби го подмами от предишния му господар, херцог Дейвънпорт. Момчето ще получи удар, ако не събере овациите на всички вкъщи.

Даже в тъмното Люсиен различи силната червенина, която се разля по бузите на Памела. Тя притежаваше безукорна хубост, беше руса, синеока и с класически черти на лицето — същинска гръцка статуя, само че когато се разгневеше, в израза й се появяваше нещо остро, което не й отиваше.

— Мислех, че днес ще дойдеш с мен вкъщи — каза напрегнато. — Минаха цели три седмици, Люсиен…

Той сложи два пръста под брадичката й, вдигна я с рязко движение към себе си.

— И повече ще минат, ако не се стегнеш, миличка. Не си забравила, надявам се, че не се вслушвам в изискванията ти. — Той я пусна и я изгледа предупреждаващо. — Пожелавам ти голям успех в играта, веднага се връщам.

Докато минаваше покрай него, Джак го задържа.

— Успя ли в края на краищата и да те отблъсне? — попита той сред пресмятанията на Улф. — Божествената Памела тази вечер май не е в най-добро настроение, но кога ли пък е била?

Той си играеше изкусно с жената в неговия скут, чийто разтворен корсаж даваше свободен достъп на погледа на всеки минаващ, и сега я премести ловко на другото си коляно. — Нали още не си тръгваш? Обещавам да те върна навреме вкъщи при Роби. Не се притеснявай.

— Искам само да глътна малко чист въздух — обясни Люсиен. — Тук има достатъчно пушек да задуши цял полк.

Джак му хвърли любопитен поглед.

— Не е по-различно от друг път — забеляза той и се озърна в изпълнената с пушек зала. — Преди никога не ти е пречело.

Леко раздразнение направи гласа на Люсиен малко по-остър отколкото би искал.

— Не, но днес да — пое си той дъх. Без да обръща внимание на вдигнатите високо вежди на приятеля си, се обърна и излезе навън.

Мейдрю му отвори собственоръчно задната врата, която водеше към алеята, без да го обременява с въпроса какво търси милордът на студения нощен въздух. Той предложи на Люсиен чаша от собственото си бренди и изчезна отново в задимената и шумна задна стая, а Люсиен тръгна с чашата в ръка по алеята, поемайки дълбоко голяма глътка въздух.

Наоколо му беше тихо, не се чуваха стъпки. Тази алея беше предпочитаният изход за мнозина от дискретните клиенти на Мейдрю и беше добре пазена, за да бъде сигурна. Въпреки следобедната горещина, нощният въздух беше хладен и сега освежаваше лицето му. Люсиен затвори очи и усети, че се поотпуска. Би желал и тъгата му също да изчезне.

Би трябвало сега да е „При Алмак“. Мразеше, разбира се, „Алмак“, но там човек поне можеше да диша, без да си пълни дробовете с воня. Там можеше и да се движи. И да танцува с Клара. Да я докосва с ръце, да я прегръща по време на валса и да вдишва чистия й свеж дъх. Тя щеше, както винаги, да му се усмихва, дори ако той не отвръща на усмивките й. Както винаги щеше и да го влудява, да го кара да замира от желание да я има. По-късно, след като й пожелаеше лека нощ, пак щеше да лежи буден цяла нощ и да я вижда пред себе си, да си спомня всяка казана от нея дума и всяка усмивка, и нейния аромат, щеше да нарича себе си безнадежден идиот, но и да съзнава, че на другата сутрин ще стане и ще потърси повод да я види отново още същия ден.

За два месеца Клара го беше превърнала отново в болния от любов младеж, копнеещ за нейната благосклонност, умиращ от страх, че може да я загуби или изобщо никога да не я има. Така беше почти от самото начало. Много добре си спомняше колко ужасен беше, когато, още дете, чу от родителите си, че момиченцето, с което току-що беше танцувал и което го накараха да целуне, ще стане един ден негова съпруга. Отначало беше ядосан, дори разгневен, но с течение на времето беше започнал да мисли за Клара Харкамс по съвсем различен начин. Тя се беше превърнала в негова тайна и негова мечта. Вкопчваше се в тях всеки път, когато родителите му отново се караха и си представяше колко различен ще е неговият брак с момиченцето с копринените панделки. Тя ще го обича така, както винаги бе желал. Тя ще го спаси от самотата и мъката му.