Тя леко се изчерви.

— Поне знаех кога един от тях ще ми направи предложение и защо. За теб не виждам причина, Люсиен, да спазиш споразумението, сключено преди толкова много време от нашите двама бащи. Аз те освобождавам от него, както би те освободил и моят баща.

Веселостта му изчезна.

— Не желая да бъда освободен, не желая да освобождавам и теб. — Той сложи два пръста под брадичката й, повдигна главата й. — Забелязвам, че не си одобрила моя начин да правя предложение по установения ред. Исках да съм мил с теб, Клара и да ти направя запомнящо се предложение за женитба, такова, каквото си го пожелава всяка дама. Но ако не го желаеш, нека си кажем, че сме приключили, защото тъкмо това най-много ще ми допадне.

Тя се дръпна рязко от него.

— Е, милорд, в такъв случай наистина много съжалявам…

Но той не я остави да довърши. Хвана я за ръката, привлече я плътно към себе си.

— Правя всички необходими приготовления, за да стане сватбата ни след два месеца в Сейнт Джордж. Можеш да дойдеш в Лондон, когато ти бъде удобно, за да приготвиш и ти всичко. Аз ще прекарвам времето си като се представям за твой предан годеник.

— Не, няма да го правиш — отговори разпалено тя и отново се опита да се дръпне. — Аз не искам да се омъжа за тебе, Люсиен.

— О, напротив, Клара, искаш го. — Той хвана и другата й ръка и я привлече грубо към себе си. — Ако се наложи, ще те влача до Гретна Грийн и ще подкупя някой ковач да ни венчае, тъй че и да кажеш да, и през цялото време да крещиш не, ти ще станеш моя жена. Изобщо не се съмнявай.

— Но защо? — настоя тя отново да разбере и настъпи без всякакъв резултат ботуша му с малкото си краче. — Мразиш ме, откакто станах на седемнайсет. Не ме искаш за съпруга, а и не ти трябвам. Аз няма да се омъжа за теб!

— Говори по-тихо! — скара й се той и лекичко я раздруса. — Говоря съвсем сериозно, че ще те отвлека, ако трябва, но бих предпочел да не минавам през проснатото тяло на баща ти, защото точно това ще се случи, ако продължиш да вдигаш такъв шум!

— Ти няма да посмееш да удариш баща ми.

Той се изсмя саркастично в яростното й лице.

— Прави каквото знаеш, Клара, резултатът ще е все същият. Обещана си ми още преди години и настоявам всичко да ми бъде изплатено докрай. Липсата на любов в нашите отношения изобщо няма да ме тревожи, скъпа. В моя речник любов и омраза са почти едно и също и не познавам брак, който да не се е провалил заради едното или другото.

— Бракът на моите родители.

— По дяволите, млъквай, Клара!

Устните му върху нейните я накараха да млъкне. Той я държеше здраво за ръцете, а когато я прегърна силно през кръста и я привлече към себе си, тя изстена и продължи да се бори, но най-сетне се предаде. Със свободната си ръка той галеше гърдите й, без изобщо да обръща внимание на смаяната й въздишка. Ръката му обгръщаше здраво коравото хълмче, пръстите му галеха втвърдилата се пъпка, а езикът му си пробиваше път в устата й, доставяше й удоволствие не по-малко от онова, което изпитваше и той.

— Видя ли — каза той, когато вдигна най-сетне глава, а учестеният му дъх накара гласа му да звучи по-строго — няма начин да ме спреш. Ще си взема от теб онова, което желая, Клара. Ако се противиш, само ще влошиш нещата.

Той я пусна и сега я наблюдаваше как си оправя косата и роклята, как се опитва да овладее гнева си. Очите й святкаха, но тя успя да направи лицето си безизразно и не избухна в сълзи, както биха направили навярно повечето жени. Люсиен й се възхищаваше. Дори много. Желаеше я толкова силно, че само при мисълта да я обладае тук, в библиотеката на нейния баща, в дома на нейния баща, на креслото, което й беше предложил и в което можеше изведнъж да си я представи с високо вдигнати поли, сега му се струваше възможно най-разумната мисъл. Знаеше какво ще намери под полите, под хубавите й дрехи, познаваше стройните крака и меката кожа, и красивите гърди.

— И тъй, нека се разберем — каза той най-сетне и се опита да овладее тялото си. — Ако си готова, можем да отидем и да го съобщим на семейството ти. Сигурен съм, че те търпят адски мъки, докато чакат щастливата двойка.

Той й предложи ръката си, но тя продължи да стои и само го изгледа.

— Кажи ми защо — помоли тя с треперещ глас. — Ще направя каквото пожелаеш, Люсиен. Ще се омъжа за теб и ще ти бъда съпругата, която желаеш. Но поне ми кажи защо.

Все още с протегната ръка, той я изгледа продължително и мълчаливо, преди да отговори:

— Защото преди много време ти се доверих, когато в мен още беше живо нещо, способно на подобни чувства. Защото от глупост ти оставих на съхранение малкото сърце, което ми беше останало, защото го смятах на сигурно място. Но всичко това се оказа без значение за теб, Клара, ти ми го доказваше отново и отново. Въпреки това то е твое и ако пожелая да си го върна, ще се наложи да взема заедно с него и теб.

Тя сигурно нямаше да изглежда по-смаяна, ако я беше ударил с юмрук, а той изпита изведнъж ужасното чувство, че отново е юношата, който изплака очите заради единственото нещо, което желаеше повече от всичко на света.

Тя пристъпи крачка към него и вдигна заклинателно ръка.

— Люсиен…

— Спести ми женското си съчувствие, Клара — каза потиснато той и отново й предложи ръката си. — Защото ме разболява. Хвани ме под ръка, а когато отидем при твоето семейство, си изиграй ролята. Те очакват влюбена, щастлива двойка, защото желаят именно такава.

4

Бяха минали тринайсет години от последното идване на Клара в Лондон и в нейните очи той не се беше променил към добро. Шумът и смрадта я караха да копнее за спокойната хубост на Сейнт Дженивиъв. Много добре разбираше защо нейните родители предпочитат да живеят в провинцията, вместо да се потопят в светските развлечения, които предлагаше градът. Тя много се натъжи, когато Люсиен заяви, че след сватбата ще останат в Лондон поне първите шест месеца, а не в имението му в провинцията. Едва през октомври щели да заминат за Пеъруд, беше казал той, но не по-рано. Клара имаше чувството, че вече брои дните.

„При Алмак“ я разочарова особено много. Като всяко момиче тя бе мечтала да посещава отбрано общество, но действителността се оказа много различна от представите й. Като си помисли човек, че покана за „Алмак“ беше сред най-желаните и почетните в това общество и осигуряваше успехите на една госпожица, сурово разочарование беше да откриеш, че помещенията са малки и тесни, храната и напитките — нищо особено, а разговорите — най-често просто клюки. Все пак партньорите й за танците бяха приятни, макар и малко нещо недодялани, а погледите и шушукането, които я преследваха, откакто беше дошла в града, бяха тук не чак толкова явни. Или тя просто беше почнала да им свиква.

Въпреки че се беше подготвила, доколкото можеше, Клара продължаваше да се изненадва, че е обект на толкова силен, макар и прикрит интерес. Всъщност това трябваше да се очаква, след като толкова виден и привлекателен благородник като Люсиен се женеше за толкова незабележителна жена, колкото и добро да беше нейното потекло и колкото и голяма зестрата й. Самият факт беше смайващ, дори за Клара, и ако не се беше убедила сама колко непоколебимо е решил Люсиен да я вземе за жена, и тя нямаше да повярва. Откакто бяха пристигнали в Лондон, тя вече няколко пъти му беше давала възможност да промени мнението си, но той всеки път само се дразнеше и настояваше да се оженят. В края на краищата тя се отказа да говори за това и се стараеше да постигне с бъдещия си съпруг нещо като примирие. Засега безуспешно.

Верен на дадената дума, Люсиен играеше съвършено ролята на предан годеник, поне когато бяха заедно на обществени места. Когато я придружаваше на многобройни балове и приеми, дори да не изглеждаше ужасно щастлив, правеше впечатление на много доволен.

Всъщност държането му беше почти безукорно. Но въпреки привидната си преданост за пред хора, насаме Люсиен си оставаше все така дразнещо дистанциран. Насаме беше все замислен и мълчалив или говореше с кратки, безизразни изречения, сякаш всяка излишна дума можеше да му създаде неудобство. Той непрекъснато я наблюдаваше, но не я докосваше. На обществени места я следеше с дебнещ поглед, представяше я на приятели и познати, но рядко й позволяваше да разговаря с тях повече от няколко минути. Наблюдаваше я дори докато танцуваха и тя забеляза, че не само запазва за себе си колкото може повече танци, но се грижи сред другите й партньори да не са чичо му Роби или най-близките му приятели — лорд Рексли и лорд Сивърн. Можеше ли да се чуди човек, че цял Лондон се съдираше от клюки? Тя почувства едва ли не облекчение, когато той реши да не отиде на днешния бал „При Алмак“, въпреки че отначало се съгласи.

Клара изобщо не се опита да се замисля какво ли го е накарало да се откаже. Поглеждаше към входната врата, където, по някаква причина, очакваше да го види. Скоро щяха да затворят вратите и тогава нямаше да пуснат вече никого да влезе, та ако ще и принц — регентът да е решил да посети толкова скучно събиране.

— Той няма да дойде, миличко — заяви до нея леля й Ана и потупа с ветрилото си Клара по рамото. — Не се натъжавай, ще минем чудесно и без него.

Клара разбираше, че тези думи трябва да я окуражат, но в тях ясно прозвуча недоволство. В миналото леля Ана беше показала съвсем ясно, че не понася Люсиен, а нейното неодобрение на предстоящата женитба бе ставало причина за не едно спречкване между нея и бащата на Клара.

— Сигурна съм, че за отсъствието му има сериозна причина — измърмори Клара и се опита това да прозвучи много весело. Последното, което би искала, е да даде с тъжния си вид на дамите наоколо повод за нови клюки.

— Да, сигурно има причина — отсече леля Ана, докато кимаше усмихната на минаваща покрай тях позната. — Ако прилича поне малко на чичо си, ще намира безкрайно много разумни причини за онова, което върши или не върши.