Ако графът й направи предложение, тя ще го погледне в лицето и ще почака да види какво ще открие. Ако забележи поне малка следа от онзи Люсиен, когото обичаше, ще приеме предложението му. Заради надеждата, че отново ще го намери. Клара знаеше, че тогава ще е готова на всичко.

— Уебстър — измърмори Люсиен и върна стария том Еразъм на мястото му, след което скръсти ръце на гърба. — Този мъж е същинска напаст. А Клара — типично за нея — желае да разговаря с един от обожателите си, докато някой я чака, за да й направи предложение за женитба. — Той отиде със саркастичен смях до камината. — Като че ли и без туй всички мъже в околността не са вече в краката й, не, тя трябва да отиде при него и да му внуши чувството, че е благороден мъченик. Проклет глупак. Заслужава нейното съчувствие. Или още едно перване по носа. Това сигурно повече ще му помогне.

Люсиен затвори очи и уста и се замисли за мъдростта на мълчанието. Не давай никога и никому привилегията да може да чете чужди мисли. Само те — тайните, нечисти помисли на душата — можеха да предизвикат болка, ако ги извадиш на бял свят.

Люсиен отвори очи и се загледа в огъня.

— Не че мога да я упрекна задето се опитва да отложи колкото може повече този фарс — измърмори той тихо.

Трябваше да й върна свободата. Трябваше да съм достатъчно мил и така да й подаря малко щастие. Той поклати глава, за да отпъди тези мисли, защото нямаше какво да противопостави на тази истина. Часовникът в другия край на стаята удари дванайсет. Достатъчно време за Клара и нейния достоен за съжаление обожател. Споменът за целенасочената проповед на свещеника за значението на любовта го накара саркастично да се засмее.

Питаше се нетърпеливо, кога тя най-сетне ще дойде, защото копнееше да загърби час по-скоро всичко това и да се върне в Лондон. Първото, което щеше да направи там, щеше да е да отиде в най-любимото си игрално свърталище, да се напие до припадък в клуба „При Мейдрю“, а после да отиде при Памела. Когато изтрезнее, ще види пред себе си разлютената си любовница. Тази мисъл го накара да се усмихне, една хубава кавга с Памела с острото й езиче, беше тъкмо онова, от което имаше нужда в момента. Нейните пленителни, бъбриви устни ще бъдат надминати само от нейната възхитителна самоуверена личност и тя положително ще му възвърне равновесието.

Тя беше вече достатъчно разгневена от факта, че ще се жени за Клара. Не че Памела бе мечтала да стане графиня Калън. Но просто не желаеше установеното й ежедневие да бъде нарушено. Двамата бяха любовници и неприятели, приятели и врагове, но тъкмо ожесточените битки, в които се впускаха между часовете за любов, ги караха да се чувстват истински живи. Памела смяташе, че сега, когато ще трябва да се съобразява със съпруга, той вече няма да е достатъчно добър противник. Беше заплашила, че ще го напусне, но на подобни глупости Люсиен бързо беше сложил катинара. Тя ще си отиде, когато той реши и нито минута по-рано. Ако Памела беше научила нещо за него, то беше да не възприема най-обикновеното му учудване за гняв. Имаше известни граници, които тя никога нямаше да прекрачи, освен ако е готова да плати високата цена и тя го знаеше много добре.

Последната среща с чичо му не беше протекла особено радостно и Люсиен не си я спомняше с удоволствие. Роби с право побесня, когато научи за клюките, тръгнали от „При Уайт“, защото Люсиен беше направил там, както преценяваше сега, най-голямата глупост, на която беше способен. Само мисълта за абсурдния бас с Кърлейн го караше да изпъшка. По дяволите, какъв бяс го бе обладал, та направи нещо толкова идиотско! И по-лошо, какво го беше подтикнало да намеси името на Клара? Не само името й, но и обидния прякор „пуйчето“, който й беше прикачил в катастрофалния ден, когато тя разруши всичките му надежди.

— О, божичко! — Люсиен си разтри очите. — Какъв идиот! Така го беше наругал Роби, когато го извика в библиотеката на Манинг хаус, за да му каже, че името и прякорът на Клара са в устата на всички и че той знае за облога в мъжкия клуб.

— Е, момчето ми, как си представяш сега прекрасното предложение, което ще направиш на дамата? — Роби не плесна с ръце, а драматично ги закърши. — Моля ви, лейди Клара, омъжете се за мен. О, аз впрочем вече успях да накарам цял Лондон да говори за вас. Зад гърба ви всички ви наричат пуйчето. — Роби описа кръг около него и го изгледа мрачно. — Срамувам се от теб, Лъки, баща ти също щеше да се срамува от теб, ако беше жив и беше разбрал какъв долен номер си погодил на дъщерята на неговия приятел. Ако си въобразяваш, че е желал за теб този брак, за да можеш да се отнасяш към нея като към курва, много и много се лъжеш!

Презрението на чичо му го лиши от дар слово и Люсиен се усети сякаш е низша форма на живот. Не упрекна Роби задето той не му проговори до самото му отпътуване. Всъщност Люсиен му беше благодарен за известната доза деликатност, която чичото прояви към него. Собствената му лудост го беше подтикнала да свърже завинаги Карла със себе си, да я направи своя съпруга, независимо от това дали тя го желае или не. Улф го беше нарекъл „отмъщение“ и Люсиен вече се питаше дали това не е по-близко до истината от всичко останало. Що се отнася до Клара, съзнанието му преливаше от толкова объркани и невероятни чувства, че вече се съмняваше дали някога ще успее да я разбере.

Изведнъж вратата на библиотеката се отвори, Люсиен се обърна и видя Клара как влиза плавно, усмихва му се радостно и си сваля шапката. Изпита, както винаги в нейно присъствие, кратка, остра болка и някакъв неопределен копнеж да осъществи онази смешна младежка мечта, която беше хранил преди години.

— Моля да ме извините, милорд, не мислех, че ще продължи толкова дълго. — Клара хвърли шапката си на един стол и продължи да се приближава усмихната към него. — Татко ми каза, че сте искали да говорите с мен.

— Да — каза той, докато й предлагаше кресло. — Лейди Клара, между нас има въпрос, който трябва да бъде изяснен и мисля, че знаете какво имам предвид.

— Благодаря — каза тя и махна с ръка към креслото, сякаш искаше да го отпрати. — Предпочитам да стоя, милорд. Моля ви, кажете каквото имате да казвате.

Тя беше най-елегантната, най-добре облечената жена, която някога беше виждал, но какъв смисъл имаше за една невзрачна жена да се облича така, сякаш е диамант от най-висока проба? Очите й бяха сиви, косата с цвета на блатиста вода, кожата й загоряла от слънцето и цялата в лунички. Клара беше наистина една от най-невзрачните жени, които познаваше. Напомняше му моделите в шивашките ателиета, без лица и с лишени от очертания фигури, които служеха само, за излагане на прекрасни рокли. Карла беше сякаш оживяла кукла от витрина. Тя никога нямаше да го посрами, като носи дрехи, каквито си избират обикновено момичетата от провинцията, дошли за пръв път в града. Впрочем Клара наистина никога нямаше да го засрамва. Възпитанието й беше безукорно.

Тя се беше приближила към него и сега стоеше тихичко, гледайки го въпросително. Люсиен отвърна на погледа й и си помисли, че за жена, която ще получи предложение за женитба от един от най-желаните мъже на пазара за ергени, тя изглежда доста самотна и тъжна. Сигурно го мрази за онова, което е намислил, задето трябваше да се остави безрезервно в неговите ръце. Беше си пожелала да е свободна от него — той помнеше дума по дума онова, което баща й, маркизът, му беше написал, — но то беше и единственото, което Люсиен никога нямаше да й даде.

Погледът му се плъзна към устните й, може би най-хубавото в нея, и той изпита внезапното желание да я целуне и да й покаже какво иска да й даде през няколкото месеца след сватбата. Наслада, колкото пожелае и още и още, цял океан, в който може да се удави, за да помни всеки път, когато погледне друг мъж, какво е могъл да й даде единствено той. Но тя вече го знае, каза си. Беше го научила още двайсетгодишна в конюшните на своя баща, където Люсиен я изненада да флиртува с едно от конярчетата. Невъзможно беше да е забравила и изживяното с него, въпреки че актът не беше консумиран докрай. На този ден, когато той си тръгна, я остави девствена, а сега изведнъж се запита дали още е такава. Изкушаваше се повече от мъничко да повтори онова, което бяха направили в конюшнята, за да разбере дали е така.

Само че сега бяха в библиотеката на нейния баща и в дома на нейния баща, пълен с гладни, очакващи хора, които чакаха той да се появи заедно с Клара и да обяви годежа им. Трябваше да й направи предложение за женитба, за да може после да замине за Лондон.

— Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, лейди Клара, между нас всяка преструвка е излишна — подхвана непринудено той и я погледна право в очите. — Нашите семейства отдавна са се споразумели за нещо, което е време да бъде изпълнено.

Тя пристъпи още една крачка към него и сега той усещаше топлината на тялото й и чистия й, женски аромат.

— Щом това отговаря на желанията ви, милорд. — Големите й сиви очи се взираха в лицето му.

Той се усмихна многозначително и за малко да каже какво именно желае, но вместо това й отговори според етикета:

— Сигурен съм, че знаете колко високо ви ценя, милейди.

— Наистина ли го зная? — свъси тя чело.

— Ако ли не, бързам да ви уверя в най-дълбоките си чувства. Обръщам се към вас, госпожице, с надеждата и с молбата да ми подарите дълги години, през които ще мога да ви го докажа. Наистина искам да го правя докато съм жив. Ще ми окажете ли честта, лейди Клара, да станете моя съпруга?

Ето, направи го. И то по толкова безукорен начин, че и най-критичният член на лондонското общество не би могъл да възрази нещо.

Клара отмести за миг поглед, но свъси още по-силно чело.

— Защо? — попита тя.

Той се засмя.

— Защо ли? — повтори той. — Много добре знаеш защо. Клара, не подлагай търпението ми на изпитание. Ако се надяваш да получиш от мен нещо повече, освен този вид предложение за женитба, по-добре ще е да размислиш още веднъж, мила моя. Остави романтичните си въздишки за господин Уебстър или за онзи Блейксли, който все те ласкаеше като пълен глупак.