Горе главата! — принуди се тя. Искаше никой да не види колко дълбоко е засегната. Но да се усмихва й беше просто невъзможно. Затова каза на мъжа си:

— Не.

— Както обичаш — отговори той, сдържайки емоциите си и я преведе до тяхната ложа през зяпналата тълпа, която се разделяше пред тях като Червено море.

Всичко живо в театъра се обърна подире й, докато Люсиен й наместваше стола. Клара плъзна поглед през елегантния салон. Огледа се, а после се съсредоточи върху програмата си, защото стотици очи се бяха вперили в нея.

Люсиен я беше довел, за да я покаже. Е, добре. Тя ще се покаже. Но нищо повече. Заслужаваше да разбере, че щеше да е все едно, ако беше донесъл вместо нея някоя статуя, защото сега тъкмо това би желала да е. Нищо и никой нямаше да я накара да реагира. Вече не познаваше други чувства, освен гняв и вече нямаше да полага всички усилия, за да бъде съвършената съпруга на мъж, който не само че не я обича, но я смята и за привлекателна колкото една пуйка.

Много се изкушаваше да бъде за Люсиен точно това, което той искаше — пуйка. Беше преобърнала гардероба си, за да избере най-грозната, най-невзрачната си рокля, но Люсиен й попречи. Един час преди да тръгнат влезе в нейната стая и избра каквото трябваше да носи тази вечер. Елегантна копринена рокля с цвят на кестен, която й стоеше чудесно и добре подчертаваше фигурата й. След това Люсиен каза на камериерката каква фризура да й направи и излезе, без да й каже нито дума. Той я беше наранил и сега той трябваше да говори, не, да й се моли.

Не че му е струвало кой знае какво, но сигурно му е било неприятно през изминалите няколко месеца грозната пуйка да е все до него. Търпял я е само заради облога. Колко ли ужасно е било за него да спи всяка нощ с нея. Но по-добре беше да не мисли за това, защото й се подкосяваха краката.

Нямаше никакво значение, че я беше любил толкова нежно и толкова явно я беше желал. Сълзите взеха да парят очите й и тя пое дълбоко въздух.

— Клара — каза до нея Люсиен. Той докосна ръката й. — Зле ли ти е?

— Не. — Тя седна изправена и сложи ръце в скута. Хората под нея продължаваха да я зяпат, а сега долавяше и шушукането. Чу как зад нея гостите й заемат местата си. Улф и Бела, Джак и братовчедът на Люсиен, Кристиан Файнхъм. Преди да седнат да вечерят, Джак и Улф й се извиниха, защото си признаха, че са знаели за облога и са участвали на страната на Люсиен. Клара беше приела мълчаливо извиненията им, а като погледна сериозните им лица, си помисли колко ли са й се подигравали заедно с Люсиен. А тя си въобразяваше, че са й приятели. Беше прекарала безброй часове в тяхна компания, беше се старала, заради Люсиен, да им се хареса. А те през цялото това време са знаели, че бракът й е едно смешно нищо.

Малко по-вляво беше ложата на лорд Манинг и тя видя как Роби въвежда леля й Ана. Лордът се поклони отдалеч на Клара — нещо, което не се изплъзна на вниманието на тълпата. Леля Ана я изгледа продължително и загрижено, преди да позволи на лорда да й подаде стол. Още някаква елегантна фигура се появи зад Манинг, но когато лорд Кърлейн се поклони на Клара, тя подчертано извърна глава. Веднага съжали, защото шепотът се засили.

Изпита облекчение, когато представлението започна, въпреки че не възприемаше почти нищо, освен интереса към нея на останалите зрители. Болеше я гърбът, защото седеше ужасно изправена и Люсиен още два пъти я попита дали е добре. Като се изключи това, цареше пълна тишина.

След средата на представлението шушукането стана по-високо, но този път не заради Клара. Принц — регентът се беше появил неочаквано и докато той и придружаващите го лица не се настаниха, всички погледи бяха приковани към него. На Клара и през ум не й мина, че принцът може да е дошъл заради нея, докато неговият слуга не влезе в ложата, за да предаде бележка.

— Негово височество би желал да го посетим през антракта в неговата ложа — прочете тихо Люсиен, сгъна листчето и го пъхна в джоба си. Той не погледна към нея, а обърна отново очи към сцената.

— Желае личен разговор с пуйката, така ли? — каза спокойно Клара.

— Не — отговори смутено Люсиен. — В бележката е казано, че желае присъствието на виконт и виконтеса Калън. Друг не е споменат.

Клара само разтвори ветрилото и започна да си вее, за да поохлади гнева си.

През антракта Люсиен не се забърза особено. Той се разговори с гостите си, но не въвлече Клара в разговора. Постъпва умно, реши Клара, която тъкмо му отправяше хладен поглед, докато той докосваше ръката й и питаше дали е готова. Тя мълчаливо стана.

Фоайето пак беше пълно с хора, въпреки че този път Клара срещаше много от най-близките си познати. Още по-изненадващо беше, че сякаш всички желаеха да я поздравят.

— Лейди Клара — каза й топло сър Антъни Сейърс, когато се приближи към нея заедно с красивата си съпруга. — Радвам се да ви видя. Лорд Калън, как сте? Познавате жена ми, нали?

Клара погледна уплашено мъжа. Та той сигурно знаеше за карикатурата. Как тъй признава толкова открито познанството си с нея? Не знаеше ли как може да се отрази на репутацията му това, че разговаря с нея?

— Разбира се — изрече най-сетне. — Разбира се. Колко мило, лейди Сейърс.

Те поговориха няколко минути — по-късно Клара не можеше да си спомни за какво, — и Люсиен я поведе по-нататък.

След няколко крачки отново бяха спрени от познати, от лорд и лейди Дроджин, а след това и от дук Хейтмън и съпругата му. И така докато стигнаха до кралската ложа. Като по чудо всички техни приятели бяха в театъра и всички ги поздравиха.

Клара беше смаяна. Това засвидетелстване на лоялност за малко да я разплаче.

Най-накрая и най-учудващ беше благосклонният прием, който им оказа принцът. Той заведе Клара до външния край на ложата, целуна й ръка, предложи й стол и подхвана разговор с нея. Когато посещението свърши, за довиждане отново й целуна ръка. В очите му Клара прочете само най-сериозно отношение.

Останалата част от вечерта премина сякаш в мъгла, а връщането вкъщи — в мълчание. Люсиен сякаш разбираше, че Клара има сега нужда от това. Заговори едва малко преди да стигнат в Барингтън.

— Не сме обсъдили как ще стоят занапред нещата с плътската ни близост — каза той спокойно. — Аз с удоволствие бих продължил да спя с теб в леглото в моята стая, но ако ти предпочиташ друго, трябва само да ми кажеш.

Тя се позамисли. Беше ясно, че Люсиен е положил много усилия за това ходене на театър и това я утешаваше донякъде. Но болката й не беше причинена от мисълта за социалното й падение. Болеше я толкова, защото разбираше, че Люсиен вижда недостатъците й.

Каретата спря и Люсиен се обърна, за да й помогне да слезе. Погледите им се срещнаха, когато той хвана ръката й и за един кратък миг тя зърна в очите му неувереност.

Изкачиха мълчаливо стълбището. В салона тя каза:

— Мисля да спя в моята стая, Люсиен. Ако позволиш. — Не беше в състояние да го погледне.

Той докосна за миг лакътя й.

— Разбира се — беше отговорът му и той я придружи до нейната врата. — Ще ти изпратя камериерката. — За миг пръстите му я задържаха здраво, после той я пусна. — Лека нощ, Клара — каза учтиво. — Приятни сънища.

Той се поклони и излезе.

Часове по-късно Клара лежеше тъжна в широкото легло и си пожелаваше Люсиен да дойде и както вече бе направил веднъж, да я пренесе в стаята си. Тогава тя бе решила, че никога вече няма да спи в студената си стая.

Беше ужасно ядосана на Люсиен, но той й липсваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да отпъди мъчителното чувство на болка от неговото предателство. Беше превърнал във виц и брака им, и нея, а тя така се бе старала те двамата да са щастливи. Беше паднал все пак на колене пред нея и я беше уверил, че я обича. Беше помолил да му даде възможност да го докаже и вече беше започнал да изглажда нещата.

Клара седна в леглото, обгърна коленете си и се загледа в камината, където слаб огън се мъчеше да стопли просторното помещение. Как е могла майката на Люсиен да издържи в тази стая? Допускаше, че стаята на Люсиен е не по-малка, но беше някак по-топла и уютна от тази. Питаше се дали Люсиен е заспал и дали тя му липсва в леглото. Клара притисна чело към коленете и се опита да поразсъждава трезво, но прекалено много мисли й минаваха през ума.

Защо каза Люсиен на Андрю, че е бременна? Та нали тя още не беше споделяла с никого предположението си, беше още твърде рано, за да е сигурна. Той обаче го каза така, сякаш вярваше непоколебимо и, кой знае, може наистина да вярваше. Дали не го направи, за да може да я прати в Пеъруд? Обзе я отчаяние.

— Клара?

Тя вдигна глава и си избърса сълзите. Люсиен стоеше, все още облечен, на вратата.

— Добре ли си? Реших, че може да си разтревожена.

Тя не го попита защо мисли така, но усети огромно облекчение, че го вижда.

— Не мога да престана да мисля за всичко станало — прошепна тя.

Той затвори вратата и се приближи към леглото. После седна до нея, протегна ръка и докосна лицето й.

— Мога ли да помогна, скъпа? Мога ли да те накарам да позабравиш цялата тази мъка?

Ръката му беше топла, а на нея й беше толкова студено. Тя затвори очи и притисна лице към дланта му.

— Клара — прошепна той и я привлече към себе си. — Обичам те. Трябва да ми вярваш. Нека ти покажа колко много ми трябваш.

Той стана, съблече се и се пъхна — гол и топъл — под одеялото до нея. После й съблече нощницата и я захвърли на пода.

— Обичам те — повтори той, притегли тялото й под себе си и го загали с ръце и устни. — Никога няма да те пусна да си отидеш.

Той я люби с необуздано желание, равно на нейното. Беше невъзможно да е достатъчно близо до него, не можеше да се насити да го докосва и вкусва. През цялото време той й шепнеше в ухото колко много я обича, колко я желае и че за него тя е най-красивата жена на света.

— Бях решил да страня от теб, — каза той сънено после и я привлече към себе си — но беше невъзможно. Седях в стаята си и си представях какво ще е, ако те загубя. Беше непоносимо.