До такава степен бе обладана от тази мисъл, че миналата нощ не можа да заспи и написа хайку, посветено на Езра, в което изля чувствата си — хайкуто бе любимата й поетическа форма. След това, доволна от резултата, го бе изпратила на номера, който Езра й беше дал.

Ариа пусна изтерзана въздишка и се огледа из класната стая. Миришеше на книги и на почистващ препарат. Огромните четирикрилни прозорци гледаха към южната ливада и към зелените хълмове зад нея. Няколко дървета бяха започнали да се обагрят в оранжево и златисто. До дъската имаше голям плакат с цитати от Шекспир, до който някой бе надраскал ГАДНЯРИТЕ ПОД НОЖА. Домакинката явно се беше опитала да изтрие надписа, но се беше отказала по средата.

Дали изглеждаше отчаяно да пише на Езра в два и половина през нощта? Все още не бе получила отговор. Тя бръкна в чантата си за телефона и го извади. На екранчето бе изписано: НОВО СЪОБЩЕНИЕ. В стомаха й запърхаха пеперуди. Почувства се едновременно облекчена, развълнувана и неспокойна. Но докато натискаше бутона Прочети, един глас я прекъсна:

— Извинете, не можете да ползвате мобилните си телефони в час.

Ариа покри телефона си с ръце и вдигна очи. Мъжът, който бе казал това — най-вероятно новият учител, — стоеше с гръб към класа и пишеше по дъската с тебешира: господин Фиц. Държеше някакъв лист със знака на гимназията. Доколкото можеше да се прецени, изглеждаше млад. Няколко момичета го измериха с одобрителни погледи, а Хана дори подсвирна.

— Знам, че съм нов — продължи той, изписвайки Курс по английски език за напреднали под името си, — но от канцеларията ми връчиха този лист, в който са описани правилата във връзка с джиесемите. — Учителят се обърна. Листът се изплъзна от ръката му и полека кацна на пода.

Устата на Ариа пресъхна. Пред класа стоеше Езра от бара. Езра, получателят на нейното хайку. Нейният Езра, строен и божествен в роуззудската учителска униформа, с грижливо сресана коса, със закопчана риза и кожена папка с лекции под мишница. И който току-що бе изписал на дъската Господин Фиц, Курс по английски език за напреднали.

Той се взираше в нея и цветът бавно се оттегляше от бузите му.

— По дяволите!

Целият клас се обърна, за да види кого гледа новият учител. Ариа нямаше желание да среща погледите им, затова сведе очи към новото съобщение на телефона си.

„Ариа: Изненада! Чудя се как ли би коментирала твоята плюшена кукла…

А.“

По дяволите, наистина.

6.

И Емили е французойка!

Във вторник следобед Емили стоеше пред своето металното зелено шкафче, след като последният звънец за деня беше бил. На вратичката му още стояха лепенките от миналата година — Плуване, САЩ; Лив Тайлър в ролята на елфа Арвен; магнит за хладилник. Гаджето й Бен се приближи към нея.

— Искаш ли да се отбием в Уауа? — попита той. Униформената риза висеше свободно върху стройното му мускулесто тяло, а русолявата му коса бе леко разбъркана.

— Не ми се ходи. — Тренировките им започваха в три и половина, затова плувците обикновено пращаха някого до магазина, за да си получат студените чайове, чипса и т.н., преди да са преплували един милион дължини.

Няколко момчета се спряха да кажат чао на Бен на път за паркинга. Спенсър Хейстингс, която миналата година беше в един и същи курс по история с Бен, помаха с ръка. Емили отговори на поздрава, преди да си даде сметка, че Спенсър не гледа нея. Трудно бе да повярва, че след всичко, през което бяха минали заедно и след всички тайни, които бяха споделили, сега се държаха като непознати.

Когато отново останаха сами, Бен се обърна към нея и сбърчи вежди.

— Облякла си си якето. Няма ли да тренираш?

— Хм. — Емили затвори шкафчето си и го заключи. — Нали се сещаш за момичето, което развеждах насам-натам днес? Ще я изпратя до тях, нали е тук за първи ден…

Той се подсмихна.

— Каква си ми сладурана! Родителите на кандидат-студентите плащат за разходките в университета, а ти го правиш безплатно.

— Стига де. — Емили се усмихна неловко. — Става дума за десетминутна разходка.

Бен я погледна и закима усърдно.

— Какво? Просто се опитвам да се държа добре!

— Супер — каза той и се усмихна. После отмести очи от нея, за да помаха на Кейси Киршнър, капитанът на мъжкия отбор по борба.

Мая се появи минутка, след като Бен бе се отправил към паркинга по страничните стълби. Носеше бяло дънково яке над униформата и беше обута с чехли на „Оукли“. Ноктите на краката й бяха лакирани.

— Ехо! — поздрави тя Емили с усмивка.

— Хей, ти вече си тук. — Емили се опита да прозвучи ведро, но вътрешно се чувстваше някак неудобно. Може би все пак трябваше да отиде на тренировката с Бен. Щеше ли да е странно да изпрати Мая до тях и после да се върне?

— Готови ли сме?

Момичетата поеха през училищния кампус, който всъщност представляваше няколко много стари тухлени сгради на една виеща се уличка. Имаше дори готическа часовникова кула, която звънко отброяваше часа. По-рано днес Емили бе показала на Мая стандартните за всяко частно училище неща наред с интересните, които обикновено откриваш сам — например опасната дамска тоалетна на първия етаж, която понякога изригваше като гейзер, тайното място на хълма, където учениците отиваха, когато бягаха от час по физическо (не че Емили би го направила) и единствената машина в училището, от която можеше да се купи ванилова кола — любимата й. Успяха дори да си създадат своя шега, само между тях двете, за строгата манекенка, която сякаш имаше трън в гащите, снимана на плакатите против тютюнопушенето пред кабинета на сестрата. Хубаво беше отново да се шегуваш така.

Сега, докато прекосяваха една неизползвана царевична нива, за да стигнат до къщата на Мая, Емили буквално поглъщаше всяка черта от лицето й, от чипото носле през кожата с цвят на кафе до начина, по който синджирчето не стоеше точно по врата й. Ръцете им постоянно се сблъскваха, докато крачеха отривисто.

— Тук е толкова различно — казваше Мая, душейки въздуха. — Мирише на боров ароматизатор! — Тя си свали якето и нави ръкавите на ризата си.

Емили си оправи косата, като тайно й се искаше да бе тъмна и вълниста като на Мая вместо изтощена, в някакъв зеленеещ оттенък на червеникаво русо. На всичкото отгоре се чувстваше леко виновна, че тялото й, макар силно и мускулесто, не беше така стройно както преди. Обикновено не усещаше недостатъците си толкова остро, дори когато бе облечена с костюма си за плуване, с който практически беше като гола.

— Всеки здравата се е задълбал в нещо — продължаваше Мая. — Като онова момиче Сара, което е в същия курс по физика като мен. Тя се опитва да създаде група и ме покани да участвам!

— Сериозно? На какво свириш?

— На китара. Татко ме научи. В интерес на истината, брат ми е много по-добър, ама карай.

— Леле! — възкликна Емили. — Много яко!

— Боже мой! — Мая сграбчи ръката й. Емили се стегна за секунда, но после се успокои. — И ти трябва да се присъединиш! Представяш ли си колко весело ще бъде? Сара каза, че ще репетираме три пъти седмично след часовете. Тя е на бас–китарата.

— Но аз мога само на флейта — смотолеви Емили и си даде сметка, че звучи като Йори от „Мечо Пух“.

— Флейтата ще е идеална! — Мая плесна с ръце. — И барабани!

Емили въздъхна.

— Наистина няма как. На плуване съм кажи–речи всеки ден.

— Хммм… Не можеш ли да пропуснеш някой път? Бас държа, че ще си страшна на барабаните.

— Нашите биха ме убили. — Тя наклони глава и се загледа в стария железопътен мост над тях. Влаковете вече не се движеха по него, затова сега той се бе превърнал в основно скривалище, където хлапетата ходеха да пият тайно от родителите си.

— Защо? Какво толкова?

Емили замълча. Какво трябваше да каже? Че родителите й очакват да продължи да плува, защото скаутите от Станфорд вече следят прогреса на Каролин? Че батко Джейк и кака Бет сега тренираха към Университета в Аризона? Че нещо по-малко от стипендия за плуване в някой колеж за генийчета ще се възприеме като семеен провал? Мая не се страхуваше да пуши трева, докато техните пазаруваха. Родителите на Емили обаче бяха прототип на стари, консервативни, властни обитатели на предградията от източното крайбрежие. Такива си бяха. Но все пак.

— Този път към къщи е по-кратък. — Емили махна към ливадата на голямата къща в колониален стил от отсрещната страна на улицата, през която тя и приятелките й минаваха зимно време, за да стигнат по-бързо до дома на Али.

Те нагазиха в тревата, отбягвайки умело пръскачката, която поливаше хортензиите. Докато се провираха между ниските листнати клони към задния двор на Мая, Емили изведнъж спря. От устните й се откъсна тих, гърлен стон.

Не бе стъпвала в този двор — стария двор на Али — от толкова отдавна. Там, в другия край на ливадата, се намираше тиковата маса, на която тя и Али бяха изиграли безброй игри на макао8. Отсреща светлееше и мястото с утъпканата трева, където бяха включвали дискмена на Али на тонколонки и бяха организирали денс-партита. Вляво се извисяваше познатият възлест дъб. Дървената къщичка в клоните му я нямаше, но в кората на ствола все още се четяха инициалите ЕФ + АД — Емили Фийлдс и Алисън Дилорентис. Лицето й се обля в руменина. По онова време Емили и сама не знаеше защо дълбае имената им; просто бе искала да покаже на Али колко много се радва, че са приятелки.