Спенсър рязко си пое дъх. Мразеше да й се напомня за този период от живота й. Но някогашната къща на Дилорентис беше точно до тяхната, а един от прозорците на спалнята на Алисън гледаше към тази на Спенсър — беше все едно Али я преследваше денем и нощем. Само трябваше да погледне през стъклото и — ето я Али от седми клас, окачваща униформата си от младежкия отбор така, че Спенсър да може да я види, или клюкарстваща по мобилния си телефон.

На Спенсър й се щеше да вярва, че се е променила много за тези години. Четирите дружки се бяха държали толкова гадно — най-вече Алисън, но не само тя. А най-лошият от всички спомени беше за онова… онова с Джена. Само при мисълта Спенсър се почувства толкова ужасно, че за милиарден път пожела да го изтрие от съзнанието си, както бяха направили във филма „Блясъкът на чистия ум“7.

— Нали знаеш, че не е хубаво да пушиш.

Тя се обърна и видя Рен. Изгледа го изненадано.

— Какво… какво правиш тук?

— Ами, те… — Той сви и разпусна пръсти като държеше ръцете си една срещу друга, имитирайки зейнали усти. — Пък и имам съобщение. — Сякаш за доказателство извади пейджъра си.

— Ясно — кимна Спенсър. — Нещо от болницата ли? Чух, че си голям лекар.

— Всъщност не бих казал, едва в първи курс съм в медицинското училище — вдигна той рамене и посочи цигарата й. — Имаш ли нещо против да я споделим?

Спенсър сухо се усмихна.

— Не ми ли каза току-що да не пуша? — каза тя, докато му я подаваше.

— Така ли съм направил? — Рен всмука дълбоко. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Не се канеше да разисква въпроса с новоизлюпеното гадже на сестра си, което й бе откраднало плевнята изпод носа. — Та откъде каза, че си?

— Северен Лондон. Но баща ми е кореец. Преместил се в Англия, за да учи в Оксфорд и в крайна сметка останал. Всички ме питат за това.

— О, аз нямаше да те питам, — отвърна Спенсър, въпреки че й беше минало през ума. — Как се запознахте с кака?

— В кафе „Старбъкс“ — отвърна той. — Тя се редеше на опашката пред мен.

— О — промълви Спенсър. Колко изумително тъпо.

— Купуваше си лате — продължи Рен и подритна каменния паваж.

— Аха. — Спенсър въртеше в ръце кутията от цигарите.

— Случи се преди няколко месеца. — Той жадно дръпна от фаса, ръката му трепереше леко, а очите му се стрелкаха наоколо. — Харесах я още преди да й подарят къщата.

— Разбирам. — Помисли си, че изглежда малко нервен. Може би се притесняваше заради срещата с родителите й. А може би предстоящото преместване заедно с Мелиса го тревожеше? Ако Спенсър беше момче и й се налагаше да заживее с Мелиса, щеше да се хвърли от най-високата мачта на „Мошулу“ с вързани ръце и крака.

Той й върна цигарата.

— Надявам се, че не е проблем, че ще остана у вас.

— Хм, не. Все тая.

Рен облиза устни.

— Може да успея да ти помогна да се пребориш с пристрастеността към пушенето.

Спенсър се скова.

— Не съм пристрастена.

— Не си, как иначе — усмихна се той шеговито.

Спенсър решително тръсна глава.

— Наистина, никога не бих позволила да се случи! — И беше истина: Спенсър ненавиждаше да се чувства извън контрол.

Рен се усмихна.

— Определено звучиш като човек, който знае какво върши.

— Така е.

— Във всичко ли? — попита Рен, а очите му блестяха.

В лекия, закачлив маниер, с който го каза, имаше нещо, което накара Спенсър да се почувства особено. Нима… флиртуваха? Те размениха дълъг поглед, докато една шумна група, която слезе от празничната яхта, не прекъсна момента. Спенсър сведе очи.

— Е, смяташ ли, че стана време да се връщаме? — попита той.

Тя се поколеба и огледа улицата, пълна с таксита, които можеха да ги отведат, където пожелаят. Почти й се искаше да помоли Рен да се качат в някое от тях и да отидат на бейзболен мач в парка „Ситизънс Банк“, да ядат хотдог, да окуражават играчите с викове и заедно да броят колко страйкаута ще пропусне новият играч на „Филис“. Можеше да използват ложата на баща й. Беше сигурна, че ще му хареса. Защо да се връщат, когато семейството й щеше да продължи да ги игнорира? Едно такси спря на светофара само на няколко метра от тях. Тя го погледна, а после премести поглед върху Рен.

Но не, това щеше да е грешка. А и кой щеше да поеме поста на отговорника, ако той умреше, а тя бъдеше убита от собствената си сестричка?

— След теб — каза Спенсър и задържа вратата на ресторанта.

5.

Начало и Фиц

— Ей, финландката!

Във вторник, първия учебен ден, Ариа отиваше на училище за часа по английски. Обърна се и видя Ноъл Кан, облечен в униформената си жилетка и вратовръзка, да тича към нея.

— Здрасти — кимна Ариа и продължи да върви.

— Онзи ден не остана на тренировката — каза Ноъл, когато се изравни с нея.

— Ти да не очакваше да седна да ви гледам? — вдигна вежди тя. Той леко се изчерви.

— Хм, всъщност да. Разбихме ги! Вкарах три гола.

— Браво на теб — отбеляза Ариа, пращайки разговора в задънена улица. Какво очакваше той от нея, да ахка от възторг може би?

Тя стигна до коридора, по който бе вървяла в не един лош сън, докато живееше в Исландия. Над главата й се извисяваха същите сводести, боядисани в бяло тавани, прилични на яйчени черупки. Краката й стъпваха по същия дървен под, който трябваше да имитира някакъв фермерски уют. От дясната й страна се редяха обичайните фотографии на подпухнали бивши възпитаници на гимназията, а вляво бяха нелепите метални шкафчета. Дори високоговорителите продължаваха да бълват същата до болка позната мелодия като едно време — Увертюра 1812: в междучасията се пускаше „стимулираща ума“ музика. Край нея се нижеха същите хора, които тя познаваше откак се помни… и до един я зяпаха.

Ариа наведе глава. Преди да се премести в Исландия в началото на осми клас, последния път, когато я видяха в Роузууд бе, когато представляваше част от сломената от мъка групичка момичета, чиято най-добра приятелка бе изчезнала шокиращо. По онова време, където и да отидеше, чуваше как хората си шушукат за нея.

Сега се чувстваше… странно. Донякъде бе все едно, че Али все още е наоколо. Въздухът замря в гърдите й, когато мерна една руса опашка да завива зад ъгъла по посока на салона по физическо. И когато тя на свой ред сви край кабинета по изобразително изкуство, където двете с Али се срещаха в паузите между часовете да клюкарстват, Ариа почти чу гласа на приятелката си: „Хей, виж кой е тук!“. Притисна челото си с длан да провери дали няма температура.

— По какво ти е първият час? — поинтересува се Ноъл, който продължаваше да крачи редом с нея.

Тя го изгледа изненадано, а после извади програмата си.

— По английски.

— И моят! Господин Фиц?

— Аха — промърмори тя. — Свестен ли е?

— Нямам представа. Нов е. Обаче чух, че бил стипендиант на Фулбрайт.

Ариа го изгледа подозрително. Откога Ноъл Кан се интересуваше от квалификацията на учителите? Забеляза някакво момиче, което стоеше пред вратата на кабинета по английски. Изглеждаше й едновременно позната и чужда. Мацката имаше тяло на модел, дълга червеникаво кестенява коса и носеше подгъната плисирана поличка с емблемата на „Роузууд Дей“, лилави обувки на гигантски платформи и гривна на „Тифани“.

Сърцето на Ариа заби по-бързо. Беше се питала какво ще е да срещне отново старите си приятелки, и ето, че сега й предстоеше да разбере — това бе Хана. Какво, по дяволите, се беше случило с нея?!

— Хей — тихо каза Ариа.

Хана се обърна и я измери от глава до пети: от дългата й етажирана прическа, през бялата униформена пола и невзрачните тенекиени гривнички, та чак до кафявите поизносени ботуши с връзки. По лицето й премина сянка на недоумение, но после тя се усмихна.

— Боже мой! — Поне гласът й си бе останал все така писклив. — Как мина… къде беше? В Чехословакия?

— Ммм, да. — Достатъчно близо.

— Много яко! — Хана се усмихна сковано.

— Кирстен изглежда сякаш тъкмо се е върнала от Саут Бийч! — прекъсна ги някакво момиче. Ариа завъртя глава по посока на гласа. Мона Вандерваал? Последния път, когато я видя, Мона имаше хиляди плитчици по главата си и бе възседнала скутер, а сега изглеждаше по-страхотно и от Хана.

— Абсолютно — съгласи се Хана. След което оправдателно сви рамене и отново се обърна към Ариа и Ноъл, който продължаваше да стои там: — Ще ни извините ли?

Ариа се насочи към стаята и се тръшна на първия свободен чин, който й попадна пред очите. Скръсти ръце върху маста и отпусна глава, дишайки тежко и дълбоко.

„Адът, това са другите“, промърмори тя под нос. Това бе любимият й цитат от френския философ Жан-Пол Сартр и отлично описваше атмосферата в Роузууд.

Залюля се напред-назад на стола си, неспособна да седи неподвижно. Имаше само един светъл лъч, който я караше да се чувства по-добре — споменът за Езра, момчето, което бе срещнала в „Снукърс“. Той я беше последвал в тоалетната, бе взел лицето й в ръце и после я целуна. Устите им си пасваха съвършено — не си бяха сблъскали зъбите нито веднъж. Ръцете му кръжаха по гърба й, по корема, по бедрата. Помежду им имаше такава връзка. И да, добре, някои хора биха казали, че става дума просто за физическо привличане, но Ариа знаеше, че е нещо повече.