Сестрите водеха тихо, но отдавнашно съперничество и Спенсър вечно бе губещата: в началното училище Спенсър четири пъти спечели наградата за най-добра физическа форма; Мелиса я беше печелила пет пъти. Спенсър се класира втора на викторината по география в седми клас; Мелиса бе станала първа. Спенсър беше част от колектива, който подготвяше годишника, участваше във всички училищни пиеси, а наред с това бе записала и пет курса за напреднали тази година; Мелиса бе направила всичко това една година по-рано, а в допълнение работеше в конефермата на майка им и тренираше за благотворителния филаделфийски маратон, средствата, от който щяха да отидат за изследвания за левкемия. Колкото и висок да беше успехът на Спенсър, с колкото и извънкласни занятия да препълваше програмата си, тя така и не успяваше да догони абсолютното съвършенство на Мелиса.

Спенсър взе поредната мида с пръсти и я тикна в устата си. Баща й обожаваше този ресторант с неговата ламперия от тъмно дърво, меки ориенталски килими и упойващата миризма на масло, червено вино и солен морски въздух. Седнал между мачтите и платната, човек се чувстваше готов да се метне през борда в изумрудените води на пристанището. Спенсър зарея поглед отвъд реката към големия аквариум в Кемдън, Ню Джърси. Една голяма празнична яхта, украсена с коледни лампички, грациозно ги задмина. Някой изстреля жълт фойерверк от предната палуба. На яхтата очевидно се веселяха далеч повече, отколкото тук.

— Как се казваше приятелят на Мелиса? — сбърчи вежди майка й.

— Мисля, че беше Рен — каза Спенсър. И добави наум, Подходящо име за някой чироз.

— Тя ми каза, че учел за лекар — примираше от възхита госпожа Хейстингс. — В Ю Пен!

— Естествено — напевно отвърна Спенсър. Захапа силно някаква мидена черупка и присви очи. Мелиса щеше да им доведе двумесечното си гадже. Семейството още не го познаваше, но на Спенсър й бе лесно да си го представи: всички приятели на Мелиса бяха едно към едно — красиви, сякаш правени по калъп за манекени, любезни, играеха голф. Сестра й не притежаваше грам креативност и очевидно търсеше същата предвидимост и у гаджетата си.

— Мамо! — прозвуча познат глас иззад Спенсър.

Мелиса заобиколи масата и дари родителите си с по една звучна целувка. Външността й не се бе променила от ученическите години: пепелнорусата й коса бе подстригана на педантична черта до брадичката, не носеше грим, ако не броим лекия фон дьо тен, и бе облечена в старомодна жълта рокля с квадратно деколте, бледорозова жилетка с перлени копчета и ниски обувки.

— Съкровище! — изчурулика майка им.

— Мамо, татко, това е Рен. — Мелиса побутна някого пред себе си.

Спенсър се постара ченето й да не увисне. В Рен нямаше нищо чирозообразно, манекенски красиво и скучновато. Беше висок и строен, и носеше страхотна риза на Томас Пинк. Черната му коса бе оформена в дълга, шикозно-небрежна прическа. Имаше красива кожа, високи скули и бадемовидни очи.

Рен се ръкува с родителите й и зае мястото си на масата. Мелиса попита майка им нещо относно сметката на водопроводчика, а Спенсър чакаше да я представят. Рен се преструваше на дълбоко заинтригуван от една голяма чаша за вино.

— Аз съм Спенсър — каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. — Другата дъщеря. — Кимна към отсрещната страна на масата. — Онази, която крият в килера.

— О! — усмихна се той широко. — Приятно ми е.

Това британски акцент ли беше?

— Не е ли малко странно, че още не са те помолили да разкажеш нещо за себе си? — Спенсър махна с ръка към родителите си. В момента те и сестра й оживено разговаряха за доставчици и за най-подходящата дървесина за пода на дневната.

Рен сви рамене и промърмори:

— Има такъв момент. — После й намигна.

Внезапно Мелиса сграбчи ръката му.

— О, виждам, че сте се запознали — изгука тя.

— Да. — Той се усмихна. — Не ми каза, че имаш сестра.

Естествено, че не беше му казала.

— Е, Мелиса — поде госпожа Хейстингс. — Ние с татко ти обмисляхме къде да се настаниш, докато траят ремонтите. Току-що ми хрумна нещо. Защо не дойдеш в Роузууд да поживееш с нас няколко месеца? Ще хващаш влака до Пен; знаеш колко хора го правят.

Мелиса сбърчи нос. Кажи не, моля те кажи не, повтаряше Спенсър наум.

— Ами… — Мелиса оправи коланчето на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър я гледаше, толкова повече й се струваше, че цветът придава на сестра й болнав вид. Мелиса погледна Рен. — Работата е там, че… Ние с Рен смятаме да се преместим в къщата в града… заедно.

— О! — майка й се усмихна и на двамата. — Добре тогава… Предполагам, че Рен също може да остане с нас… Ти какво мислиш, Питър?

Спенсър трябваше да притисне гърди, за да не й изхвръкне сърцето. Нанасяха се заедно? Сестра й определено беше куражлийка. Можеше да си представи какво щеше да я сполети, ако тя пуснеше такава бомба! Майка й наистина щеше да я прати да живее в килера — или по-скоро в конюшнята.

— Според мен идеята е чудесна — заяви баща й. Невероятно! — Ще ви бъде тихо и спокойно. Майка ти по цял ден се занимава с конете, а Спенсър, естествено, е на училище.

— Учиш? — вдигна вежди Рен. — Къде?

— Тя е гимназистка — намеси се Мелинда. Измери Спенсър с дълъг поглед, сякаш я преценяваше: от прилепналата й рокля „Лакост“ в цвят екрю, през тъмнорусата й вълниста коса, та до обиците с двукаратови диаманти. — В същото училище, което посещавах и аз. Не съм те питала, Спенс — ти ли си отговорник на класа тази година?

— Заместник-отговорник — смотолеви Спенсър. Просто нямаше начин Мелиса да не знае отговора.

— О, сигурно си много щастлива, че така се е получило!

— Не — отвърна Спенсър с равен тон. Беше се състезавала за позицията миналата пролет, но не успя да спечели, така че се наложи да се задоволи с второто място. Мразеше да губи, независимо за какво ставаше дума.

Мелиса поклати глава.

— Не разбираш от какво си се отървала, Спенс — това е тооолкова много работа! Когато аз бях отговорник, почти не ми оставаше време за друго!

— И без това си доста натоварена, Спенсър — каза госпожа Хейстингс. — Годишника, хокея…

— Пък и, Спенс, може да наследиш отговорника… ако умре — намигна й Мелиса, сякаш си имаха някаква тяхна си шега, което не беше така.

Мелиса се обърна към техните.

— Мамо, току-що ме осени страхотна идея. Какво ще кажете аз и Рен да се настаним в плевнята? Така няма да ви дотежим.

Спенсър се почувства все едно някой я беше изритал в корема. Плевнята?

Госпожа Хейстингс потупа съвършено начервените си устни с дългия си показалец с френски маникюр.

— Хммм — започна тя и се обърна колебливо към по-малката си дъщеря. — Ще можеш ли да почакаш няколко месеца, скъпа? След това плевнята е изцяло твоя.

— О! — Мелиса остави вилицата си. — Не знаех, че ще се местиш там, Спенс! Не искам да създавам усложнения…

— Всичко е наред — прекъсна я Спенсър бързо и отпи яка глътка от чашата си с ледена вода. Не искаше да избухва пред родителите си и съвършената Мелиса. — Мога да почакам.

— Наистина? — попита сладко Мелиса. — Толкова си мила!

Майка им стисна ръката на Спенсър със своите хладни тънки пръсти и просия.

— Знаех си, че ще проявиш разбиране!

— Ще ме извините ли? — Спенсър замаяно бутна стола си назад и се изправи. — Веднага се връщам. — Тя закрачи по дървената палуба, спусна се по покритите с килим стъпала и излезе през главния вход. Имаше нужда да усети твърда земя под краката си.

Откъм крайбрежната алея хоризонтът блещукаше със стотици светлини. Спенсър се отпусна на една пейка и започна с йогийско дишане. После измъкна портмонето от чантата си и се зае да си подрежда парите. Сложи всички банкноти с холографската лента от една и съща страна и ги нареди в азбучен ред според дългите комбинации от букви и цифри, изписани със зелено по краищата. Това винаги я успокояваше. Когато свърши, тя вдигна поглед към палубата на кораба. Родителите й бяха седнали с лице към реката, тъй че нямаше как да я видят. Разрови се в чантата си за пакета „Марлборо“ за спешни случаи и запали цигара.


Дърпаше от фаса ожесточено и ядно. Да се натресе в плевнята вместо нея само по себе си беше адски долно, но да го направи толкова учтиво — е, да, това бе точно в стила на Мелиса, винаги любезна отвън, но отвратителна вътрешно. И никой не забелязваше, освен Спенсър!

Беше успяла да си отмъсти на сестра си само веднъж, няколко седмици преди да завърши седми клас. Една вечер Мелиса и гаджето й Йън Томас учеха за класно. Когато Йън си тръгна, Спенсър го причака край колата му, паркирана зад боровете. Бе искала просто да пофлиртува — грехота беше такова момче да хаби сексапила си по обикновената й, скучна сестра — затова леко го шляпна зад врата за довиждане. Но когато той я притисна към вратата на колата, не се отдръпна. Спряха да се целуват чак когато алармата му се разпищя.

Когато разказа на Алисън, тя заяви, че Спенсър е постъпила отвратително и че трябва да признае на Мелиса. Спенсър заподозря, че Али просто й завижда, понеже цяла година се бяха състезавали коя ще се забие с повече батковци, а целувката с Йън й даваше преднина.