Керстин Гир - Лавандулови нощи

Лоран от два часа клечеше на своята наблюдателница в черешата на пътя и вече му беше омръзнало да въздиша разочаровано след всяка кола, която се появеше на улицата.

Какво ли изобщо чакаше? Майка му никога не удържаше на обещанията си, така че ако е казала, че ще дойде на обяд, той трябваше да се радва, ако дойде вечерта. Това му беше известно от по-рано — веднъж бе отишла с приятели в Париж уж за един уикенд, който после се оказа три-четири дни или даже повече.

— Кажи на баба си, че утре вечер ще се прибера — каза му тогава тя, но в действителност се появи чак след няколко дни.

Затова Лоран трябваше да е наясно, че нейното уточнение: „Ще дойдем утре на обяд към един часа“ е само празна фраза.

Той увисна като маймуна, хванат за една ръка на клона, полюля се малко и после меко се приземи на тревата.

„Няма значение, каза си момчето. И без това я чаках само за да видя какво ми носи.“

Лоран изобщо не се съмняваше, че майка му ще му донесе нещо — досега никога не беше пропускала. И от опит знаеше, че подаръкът й е толкова по-голям, колкото по-дълго е отсъствала. А този път беше отсъствала по-дълго отвсякога. Почти девет месеца. Период, който даваше големи надежди на Лоран, че ще получи нещо като супер подарък.

„Пак е нещо“, каза си той и се затича към кокошарниците, за да потърси Жавота. Жавота беше едно излюпило се през април копринено пиленце, което бе спечелило сърцето му със своята мека, снежнобяла перушина. Другите кокошки не бяха толкова симпатични като Жавота. Винаги имаше такива, към които останалите се отнасят зле, които са най-ниско в йерархията и постоянно последни ги допускат до храната. Това, както и перушината, приличаща на козината на ангорско зайче, плениха Лоран. Той вадеше пиленцето колкото се може по-често от кокошарника, за да го предпази лично и да го нахрани.

Междувременно то го следваше като куче и обичаше да го чешат по гушката. Толкова доверчиво беше, че Лоран не можеше да си представи по-добър домашен любимец, с изключение на костенурка, разбира се.

Ермелин гледаше Жавота и Лоран и само клатеше неодобрително глава.

— Мен ако питаш, тази кокошка е забравила, че е кокошка. Вместо да снася яйца, току-виж, започнала да лае.

Жавота се радваше, когато идваше Лоран и я отнасяше от другите кокошки. Тя радостно изкудкудякваше и се оставяше без възражения да я понесат нанякъде. Дори по това се отличаваше от останалите кокошки.

— Ще поиграем на гоненица на входната пътека — каза Лоран.

Тъкмо щеше да разбере кога ще си дойде майка му, без да изглежда, че я чака.

Но беше прекалено горещо, за да се играе на гоненица, и той се задоволи да се покачи на единия от двата каменни лъва на портала, като се опита да придума Жавота да се качи на другия. Пиленцето обаче предпочиташе да рие в храсталаците край пътя.

От улицата се зададе малка червена кола. За част от секундата Лоран си помисли, че майка му пристига, но после разбра, че това е госпожица Изабел. За разлика от майка му, тя беше повече от точна. Нея я очакваха едва вечерта.

Изабел го видя, качен върху лъва, спря и слезе от колата.

— Здравей, Лоран! Ти да не би да чакаше мен?

— Не. Никого не чаках. Двамата с Жавота просто си играехме.

— Аха. — Изабел му се усмихна. — Радвам се да те видя. Донесох ти нещо.

— Така ли? — Лоран напразно се опитваше да не издава любопитството си. — Какво е?

— Още няма да ти казвам. Ти трябва… О, какво е това?

Бялата плюшена копринена кокошка беше изскочила от храстите точно пред краката на Изабел.

— Това е Жавота — представи я Лоран. — Кръстих я на вас.

— На мен ли? Но аз не се казвам Жавота — смая се Изабел.

— Така е, но много приличате на нея — обясни Лоран и за да покаже на Изабел колко много цени кокошката, добави тържествено: — Никога няма да изям Жавота.

— Ясно. Но това е много особена кокошка — каза Изабел и я огледа по-подробно. — Има козина.

— Ами тя не е кокошка — обясни Лоран, а после понижи тайнствено глас. — Това е кръстоска между кокошка и зайче.

— Наистина ли?

— Да. — Лоран изглеждаше искрен.

— Невероятно — каза Изабел, докато отново се качваше в колата. — Аз ще продължавам. А когато приключите с твоето кокошкозайче, можеш да минеш да видиш какво съм ти донесла.

Лоран беше изключително доволен. Щом тя повярва, че Жавота е кръстоска между кокошка и зайче, значи и учителката му може да се върже. За всеки случай щеше да я представи в доклада си „Моят скъп домашен любимец“ пред класа в понеделник и да предложи на другите алтернатива на кучетата, котките и понитата.

Още щом чу шума от чакъла изпод гумите на колата си, когато зави в двора, Изабел се изпълни с усещането, че се прибира у дома. „Ринкинкин“ се разстилаше пред нея в обедната жега и красотата му за малко не я остави без дъх.

Капаците на прозорците с цвят на магарешки трън бяха затворени заради слънцето и къщата изглеждаше сякаш спи. От заминаването на Изабел досега листата на чинарите бяха увеличили размера си най-малко два пъти и бяха станали още по-тъмнозелени. Лавандулата, която обрамчваше защитната решетка на дърветата, беше на път да разцъфти, а по стената на крилото за гости искреше в розово бугенвилията, която по-рано Изабел не беше забелязала. Тя паркира колата на същото място, на което я бе паркирала и предишния път, и слезе. Най-наред трябваше да погледне в багажника подаръка на Лоран, което не беше правила от два часа. Но подаръкът си стоеше невредим в кутията и хрупаше маруля. Явно горещината не го притесняваше.

— Пристигнахме — каза му тя.

— Виждам. Карала си с дяволска скорост.

Но не подаръкът на Лоран беше отговорил така, а един глас зад гърба й. Изабел се обърна и погледна право в чифт тъмнозелени очи.

— Корин! — извика тя, а после още веднъж, по-тихо: — Корин.

Щом го видя, тя се почувства по същия начин, както при вида на къщата: красотата му за малко не спря дъха й. Тъмните му къдри бяха пораснали и падаха над загорялото му чело, на фона на помургавялата кожа цветът на очите му беше още по-наситен отпреди. Чувствените му устни бяха разтегнати в широка, радостна усмивка. Известно време той я гледаше, държейки я на разстояние, после я притегли към себе си и я притисна толкова силно, че почти й изкара въздуха.

— Боже мой, толкова ми липсваше. След като се чухме, не можех нито да спя, нито да ям.

Изабел се притисна щастливо до гърдите му. Съвсем беше забравила колко хубаво ухае той! Макар че… тук имаше някакъв нов, апетитен мирис, който не бе забелязвала у него. Мина известно време, докато се сети: той миришеше на праскови. Боже мой, колко секси!

— А аз така добре спах, както отдавна не ми се беше случвало — продължи тя. — Малко се страхувах да се върна, преди да е минал разводът ми.

— Дотогава щях да умра от нетърпение — каза Корин с категоричен глас, а Изабел рече:

— И аз.

Отпусната в ръцете му, тя се чувстваше безкрайно облекчена, тъй като по време на дългото пътуване насам неволно си бе представяла какви ли не сцени на посрещане: Корин, който дори не я поздравява, Корин, който я поздравява учтиво, но студено, Корин, който я поздравява сърдечно, но без особен интерес, и най-лошата представа от всички: Корин, който я поздравява заедно с Мадлен, носеща на ръката си годежен пръстен…

— Много мило от страна на леля ти да реши да оздравее, преди и двамата да сме умрели от нетърпение — каза Корин, заровил нос в косата й. — Мама предложи двамата с чичо ти да дойдат тук след следващата химиотерапия.

— Прекрасна идея! — Изабел се въодушеви. — Госпожа Сесил и леля Полет ще се разбират чудесно, те толкова си приличат.

Корин погледна над рамото й в багажника и видя подаръка на Лоран.

— Считай, че отсега нататък той ще бъде твой роб.

— Надявам се. Току-що ми каза, че приличам на кокошката му.

— А на мен донесе ли ми нещо? — Въпросът прозвуча определено двусмислено.

— О, да — каза Изабел и си помисли за малкото паяче в корема си.

— Чудесно — зарадва се Корин. — Вече нямам търпение да го отворя.

— Още е рано за това. Ще можеш да го видиш точно след…

— Това не е ли Изабел? — Изведнъж от всички страни заприиждаха хора и скоро тя беше заобиколена с до болка познати любими лица.

Обсипаха бузите й с безброй целувки.

— Колко хубаво, че отново си тук. Днес специално съм си взела почивен ден. — Това беше Матилд.