Госпожа Елбман се поколеба, но после пое ръката й и сърдечно я разтърси.

— Знаете, че не одобрявам начина, по който постъпихте с нашия господин Теген, но трябва да ви кажа, че сте много по-симпатична от новата му. Това казах и на братовчедка си Лизлот. Лизлот, рекох й, новата няма класата на Изабел.

— Но ако е същата, за която се сещам, тя се познава с Удо Юргенс — обясни Изабел, обзета от някакъв порив.

Приятелката й Мони работеше в агенция, специализирана в издействането на покани за частни партита. Срещу заплащане, разбира се.

Дълбоко впечатлена, госпожа Елбман остана на вратата и докато им махаше за довиждане, мислите й бяха другаде. Ако новата на господин Теген наистина се познава с Удо Юргенс, може би щеше да преразгледа мнението си за нея. Накрая току-виж мечтата й се сбъднала: тя, Анеке Елбман, щеше лично да поднесе на Удо Юргенс хапки сьомга, като в замяна на това той сложи автографа си на голата й ръка!

Изабел изпрати чичо Лудвиг сам с микробуса до Кил, защото искаше да свърши още нещо в Хамбург.

— Но ти нямаш кола — възрази чичо й.

— Ще се върна с влака — каза Изабел.

— Няма смисъл, детето ми. — Чичо Лудвиг се досещаше какво е намислила. — Наистина не е красиво от негова страна веднага да си търси друга, но и ти трябва да го разбереш. Все пак нарани егото му.

— Не става въпрос за Фритьоф и за егото му, става въпрос за лицето, което отново поласка егото му. Освен ако не се заблуждавам много, това е най-добрата ми приятелка.

— Това е друго — съгласи се чичо Лудвиг. — Но имай предвид, че вече е наказана.

Изабел се усмихна лукаво.

* * *

Тя се срещна с Мони в едно кафене на „Аусеналстер“ и подозренията й се потвърдиха още при първия поглед, който й хвърли, докато влизаше. Тази смесица от агресия и чувство за вина я объркваше.

— Не ме гледай така, сякаш съм ти го отнела — каза Мони вместо поздрав и си поръча на минаващата покрай нея сервитьорка минерална вода.

— Просто не мислех, че това е в твой стил. — От чиста носталгия по Прованс Изабел с удоволствие би си поръчала коктейл, но и тя си взе само минерална вода. — Не са минали и два месеца, а червилото ти вече е в банята му.

— Такива са правилата — каза Мони. — Ако бях чакала повече, друга щеше да го отмъкне.

Изабел не можеше да не се засмее.

— Сигурно Фритьоф се радва, че е толкова желан.

— Той страда от това, което ти му причини — обясни Мони и когато Изабел отново се засмя, тя добави сериозно: — Приема го много лично.

— То е лично — подчерта Изабел.

— Но рано или късно той щеше да те напусне — добави Мони. — Беше само въпрос на време.

— Искаш да кажеш, че това щеше да е добре за егото му?

Изабел се облегна назад и загледа замислено приятелката си. Мислеше си, че ще изпитва гняв към нея, но остана изненадана, задето не чувства нищо подобно.

Мони беше права. Такива са правилата. Тръгнеш ли си, мястото ти изстива. Хубавото беше, че Изабел изобщо не желаеше да си върне това място.

— Само се надявам да се отнася по-добре с теб, отколкото с мен — каза приветливо тя.

— Какво означава това? Биел ли те е или какво? — Мони я погледна с упрек. — Той просто не беше за теб. За мен е златен.

Донесоха им минералната вода и Изабел внезапно почувства, че й се гади. Напоследък често й се случваше. Или я връхлиташе необясним апетит. „Нерви, мислеше си тя. Нищо чудно.“

— Бихте ли ми донесли един „киш лорен“! — помоли тя сервитьорката. — И една малка салата „Ница“, но без маслини. И парче торта с френско грозде, ако обичате.

— Явно апетитът не ти се отразява на фигурата — въздъхна Мони. — Аз пак съм на диета. Според Фритьоф съм прекалено дебела.

— Какво? — Изабел за малко не се задави с минералната си вода. — И ти казваш, че бил златен?

— Просто е откровен. Аз нямам твоята съвършена фигура. Но пък имам други качества.

— Сигурна съм.

Изабел се зачуди как ли е реагирал Фритьоф на тантра изкуството на Мони. Явно и тя имаше това предвид, тъй като на лицето й се изписа доволна усмивка.

— Наистина се надявам да сте щастливи заедно — каза Изабел, когато сервитьорката й донесе поръчката. — И никога да не съжаляваш, че си напуснала планетата на необвързаните.

Тя лакомо си отряза парченце риба тон, а Мони я гледаше завистливо.

— Просто не те разбирам. Как можеш да се откажеш доброволно от всичко!

Изабел сви рамене.

— Дори закъснях — каза с пълна уста тя.

„Киш лоренът“ беше превъзходен, но въпреки това гаденето продължаваше. Изабел се опита да го потисне с тортата, но постигна обратен ефект.

Точно когато Мони продължи:

— Фритьоф казва, че си искала да го изкормиш като коледна пуйка. — Изабел скочи и тичешком прекоси локала. Едва стига до тоалетната, и изпразни цялото съдържание от стомаха си.

После се чудеше защо не е потърсила нормално обяснение за неразположението си, но често нормалното обяснение е последното, за което се сеща човек.

„Нерви“, каза си отново тя и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена и имаше тъмни кръгове под очите. Нищо чудно, последните седмици бяха най-напрегнатите и най-тъжните в живота й.

Но отсега нататък всичко щеше да върви добре.

„Мисли позитивно“, беше девизът.

След този ден, прекаран в Хамбург, Изабел се чувстваше безкрайно облекчена, сякаш е отхвърлила товар, който не предполагаше, че е влачила със себе си.

Седмиците, оставащи до следващата химиотерапия на леля Полет, прекараха в лятната вила на приятеля на чичо Лудвиг и адвокат на Изабел — Валтер, на остров Рюген. Леля Полет не беше съгласна Изабел да ги придружи, искаше племенницата й да се върне колкото се може по-бързо в „Ринкинкин“.

— Мъжете не обичат да ги караме да чакат — каза тя.

— Корин изобщо не ме чака — възрази Изабел. — Освен това ще си тръгна едва когато започнеш да се подобряваш.

На остров Рюген леля Полет отново качи няколко килограма, както и Изабел, макар че гаденето зачестяваше. Само чичо Лудвиг не можеше да възвърне апетита си — някога кръглият му корем беше изчезнал напълно.

Леля Полет го потупваше нежно по „празния пуловер“, както го наричаше тя, и казваше:

— Стига толкова, Луи. Отново изглеждаш, както когато се запознахме, красив като германски бог. Повече хубост не искам от теб. Помисли си, че сега съм с една гърда, скоро и коса няма да имам — тъкмо щях да подхождам на стария Луи.

— Не говори така, Полет. За мен ти винаги ще си останеш най-красивото момиче на света.

Изабел им поднесе „Провансалски специалитет“ по рецепта на Матилд и макар да не беше толкова вкусен, колкото оригиналният, леля й и чичо й останаха много впечатлени.

— Вкусно е — каза леля Полет. — Можеш спокойно да го правиш и по-често.

— С удоволствие — искаше да каже Изабел, но усети как доматите в стомаха й се опитват да вдигнат въстание. Едва успя да стигне до тоалетната, преди да е върнала всичко изядено.

Леля Полет и чичо Лудвиг я чуха, че повръща, и се спогледаха разтревожено.

— Не бях ли аз тази, която трябваше да повръща? — попита леля Полет. — Ако изобщо го правя. Дори по време на химиотерапията не съм повърнала нито веднъж. В нашето семейство имаме здрави стомаси.

— Изабел също — рече чичо Лудвиг. — Помниш ли как изяде четвърт килограм от твоя валерианов сапун, без да повърне?

— Помня. — Леля Полет кимна и присви замислено очи. — Детето има много здрав стомах.

— Извинете — каза Изабел, докато сядаше отново на масата и лакомо погледна към останалото от пудинга във формата. Сега, когато стомахът й беше празен, гаденето също беше изчезнало и тя отново се чувстваше гладна. — Напоследък често ми се случва.

Тя с наслада си сипа последните домати от формата. Едва след известно време откри, че леля й и чичо й я гледат озадачено.

— Какво има? — попита Изабел.

— Кога ти дойде цикълът за последно? — попита леля Полет.

Изабел се втрещи.

— Как ти хрумна?

— Кога? — повтори леля Полет.

— Какво я прихваща? — попита Изабел чичо си.

— Само иска да разбере дали си бременна — поясни той.

— Аз ли? — Изабел ги погледна втренчено, сякаш са си изгубили ума. — Изключено.

— Наистина ли? — Леля Полет се беше навела напред. В погледа й се четеше нещо особено. — Наистина ли е изключено?

Изабел се замисли. Последният и цикъл кога ли беше? Не можеше да си спомни. За всеки случай през последните няколко седмици я беше подминал.

— Понякога се случва да не ти дойде, когато си под стрес — промърмори тя.

— Да, но когато е съчетано с изповръщане на червата, вероятно става въпрос за бременност — продължи леля Полет. — При положение че сме спали с възхитителен млад мъж, толкова възхитителен, че чак сме забравили да ползваме предпазни средства.

— Нали не говориш за онзи кретен? — попита тревожно чичо Лудвиг.

— Не, говоря за онзи привлекателен французин с прасковената плантация — успокои го леля Полет. — Така ли е, миличка?