Тя погледна навън към огряната от слънцето улица, видя децата, които се надбягваха с ролери, лалетата и незабравките, които цъфтяха в градината отпред, и господин Херман, съседа, който, гол до кръста, косеше тревата. Денят беше прекрасен и Изабел реши да изведе леля Полет да подремне на терасата. Това начинание нямаше да е никак лесно, тъй като бурените, събрали се в лехите, едва ли щяха да оставят равнодушна възрастната жена.

— Не се дръжте с мен така, сякаш съм болна — беше изречението, което най-често чуваха Изабел и чичо Лудвиг.

Леля Полет като че ли съвсем не забелязваше колко е бледа и отслабнала и колко чужда изглежда с късо подстриганата си коса. При тази жалка гледка сърцето на Изабел се свиваше и тя знаеше, че чичо Лудвиг също плаче, когато си мисли, че е сам.

За нейно облекчение този път леля Полет най-послушно си легна в леглото.

— С бурените ще се заема утре — каза тя и дори позволи на Изабел да покрие краката й с леко одеяло.

Леля Полет наистина зъзнеше, макар да беше толкова топло, че съседът Херман с голото тяло си правеше вятър над градинската ограда.

— Погледни го този — каза весело старата жена. — Гърдите му са по-големи от гърдите на жена му.

— Има и по-важни неща — допълни кратко Изабел.

— Поседни малко при мен и ми разкажи за „Ринкинкин“ — подкани я леля Полет и затвори очи. — Обичам да слушам как ми разказваш за там.

— Вече ти разказах всичко, което имаше да се разказва — рече Изабел с вяла усмивка. — И то два пъти, че и три.

Така беше. Тя започна да разказва, когато в първия ден след операцията състоянието на леля Полет се влоши и тя лежеше уморена, но будна и със силни болки.

— Разкажи ми нещо — беше я помолила. — Нещо хубаво.

И понеже Изабел не се сети за нищо по-добро от „Ринкинкин“, разказа на леля си за него. За прасковените дървета, които се редят по каменните тераси нагоре по реката, за величествената къща и чинарите в двора, които сигурно вече са се разлистили съвсем, и за животните и хората, които живеят там. Най-вече за хората. За леля Жермен, която живее основно в своя измислен свят, за госпожа Сесил, за нейната изящност, която няма възраст, и за нейните рози, за Матилд, удивителната готвачка, която винаги изглежда малко унесена, като човек, на когото му липсва нещо важно, за да е щастлив, за Лоран, когото всички толкова много обичат, че тайно се надяват майка му завинаги да го остави в „Ринкинкин“, за ръмжащата Ермелин и нейните кокошки и за Бертран, мъжа на Ермелин, чието лице изглежда толкова повехнало и цялото прорязано от линии, напомнящи пътна карта.

Изабел никога не беше сигурна дали леля Полет наистина я чува в своята просъница, наблъскана с обезболяващи и антибиотици, но докато говореше, дишането на болната сякаш ставаше по-спокойно, а изразът на лицето й — по-малко болезнен. По някое време Изабел започна да разказва и за Корин, за удивително зелените му очи и за чувствата, които бе породил у нея. През изминалите седмици леля Полет научи всичко: как Изабел е паднала от коня, как е прекарала първата нощ с Корин, как се е опитала да изготви финансов план за имението, как Мадлен я е злепоставила по време на вечеря.

Оказа се, че леля й е чула всичко много добре, всяка една дума.

— Имам чувството, че дори чувам песента на славея, там в маслиновото дърво — каза тя и Изабел не можеше да не се засмее.

— Следващия път ще ти чета книги — обеща тя сега и уви с одеялото измършавелите крака на леля Полет.

— Те не са толкова интересни.

— Но повечето са с щастлив край.

— Може би и твоята история ще има щастлив край. Тя още не е свършила.

— Не е — съгласи се Изабел и искрено се надяваше леля й да е права.

Още й се струваше, че е свързана с имението и с Корин като с невидима нишка, по която тече информацията, достатъчно пълна, за да й дава надежди за живот. Изабел се обади няколко пъти в „Ринкинкин“, предимно на Матилд. Разговорите им никога не бяха особено дълги, само си разменяха по няколко, но особено утешителни изречения. Изабел държеше Матилд в течение на болестта на леля си и я уведомяваше за стъпките по въпроса за развода, а Матилд, от своя страна, разказваше какво ново има в „Ринкинкин“. Обслужващият банковите им дела се ядосал, задето са помолили за още три месеца отсрочка на плащанията; господин Юго, данъчният им съветник, бил тежко обиден, задето се отказват от услугите му; Ермелин имала проблеми с крака и Лоран получил шестица на диктовката. И черешите тук-там започнали да червенеят и сезонът на черешовите пайове тепърва предстои.

— Искаше ми се да си тук — каза Матилд.

— И на мен ми се иска — рече Изабел.

През първата седмица от химиотерапията на леля Полет Матилд непрекъснато й звънеше, а Изабел излизаше в коридора с телефона, като можеше само да шепне.

Веднъж дори се разплака.

— Понякога си мисля, че няма да се справи — изхлипа тихо тя на телефона. — Казва, че всичко е чудесно и лекарите са много доволни, но става все по-зле, а тази нощ сънувах, че е умряла.

От другата страна на линията Матилд се опитваше да я успокои. Говореше й същото, което Изабел и чичо Лудвиг не спираха да си повтарят един на друг: „Не бива да губим надежда, една химиотерапия винаги изглежда много по-страшна, отколкото е в действителност, ще видиш, че всичко ще се оправи…“

— Всички тук се молим за леля ти, Изабел. Мама запали свещ за нея, а Ермелин надълго и нашироко обясни, че свещта, която е запалила за болната си кокошка, за болния си крак и за това, Бертран най-после да спре да хърка, ще гори и за твоята леля. Казва, че не е възможно Бог да иска да се пали отделна свещ за всички тези неща.

Изабел издаде звук, подобен на смесица от хлипане и смях.

Още същия ден Корин й се обади. За пръв и засега за последен път.

— Съжалявам за случилото се с леля ти.

От силното вълнение, че чува гласа му, Изабел успя да каже само „Благодаря“.

В продължение на няколко минути си говориха за банални неща, за времето и за качеството на телефонната връзка, после Корин внезапно каза:

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — отвърна Изабел и с мъка сподави едно изхлипване. Напоследък се разплакваше за най-малкото нещо.

— Кога ще се върнеш?

— Ти нали каза, че ще се чувстваш по-добре, ако съм разведена — напомни му тя. — А разводът ще стане факт едва догодина. Когато мине една година от раздялата. — Тази информация беше зашеметила и нея. Изобщо не бе предполагала, че ще отнеме толкова много време.

— Но нали Борис и Барбара също са получили светкавичен развод — беше казала на адвоката си Изабел и прозвуча също като госпожа Елбман.

— Но за съжаление вие не сте Борис и Барбара — отвърна адвокатът.

Изабел предаде думите му и на Корин:

— Нали знаеш, че ние не сме Борис и Барбара?

— Кои, по дяволите, са Борис и Барбара?

— Борис Бекер. Тенисистът. Нали и той се разведе. Но при него стана по-бързо.

— Все ми е едно дали си разведена, или не — отвърна Корин. — Искам да се върнеш при мен. Кога ще си дойдеш?

— Веднага щом леля се оправи. — Изабел мигом се почувства по-добре.

Дори и да не беше казал прочутите две думи: тя му липсваше. Той искаше тя да се върне.

Да, все още имаше надежда за щастлив край.

По-късно се питаше защо е трябвало да минат седмици, докато най-накрая разбере, че нещо се е променило. Седмици, в които със сетни сили се мъчеше веднъж завинаги да сложи край на стария си живот. Тук влизаше и това, да си вземе нещата от вилата в Хамбург и да проведе разговор със своята приятелка — или по-скоро бивша приятелка — Мони.

Да си вземе каквото й беше останало от вилата се оказа малко по-сериозно начинание, отколкото си го беше представяща. Чичо Лудвиг настоя да я придружи и нае микробус, за да може Изабел да събере абсолютно всичко, което й принадлежи.

Беше намерил и много кашони, но можеше да ги запази за себе си, тъй като Фритьоф вече бе опаковал всичките й книги, картини и албуми в сандъци, а — Изабел намери това за особено стилно — дрехите и обувките й беше прибрал в чували за смет. Затова коридорът, който беше побрал всичко, приличаше на склад за отпадъци.

Госпожа Елбман гледаше смутено, но следеше внимателно какво се товари в колата и наблюдаваше с недоверчив поглед как Изабел снове из къщата и наднича във всяка стая, за да провери дали не е забравила нещо. Или по-скоро дали Фритьоф не е забравил нещо. Чичо Лудвиг повлече малкото писалище от черешово дърво надолу по стълбите и тъй като госпожа Елбман не възрази, Изабел заключи, че това става със съгласието на Фритьоф.

Тя хвърли последен поглед върху общата им спалня, която сега приличаше на някаква хотелска, макар и изискана, стая. Въпреки че очевидно Фритьоф не всяка нощ спеше тук сам — в банята имаше червило, което определено не беше нейно, — спалнята изглеждаше скучна, неуютна и студена. Изабел се сети за своята стая в „Ринкинкин“, за голямото, извито желязно легло на леля Жермен и за еротиката, която излъчваше помещението въпреки импровизираната си простота.

— Хайде — подкани я чичо Лудвиг и я хвана за ръката. — Вече нямаме работа тук.

Долу Изабел върна ключовете на госпожа Елбман.

— Макар че междувременно бравата е сменена — каза тя и й подаде ръка. — Довиждане, госпожо Елбман. Радвам се, че се видяхме още веднъж.