— Ако не бях дошла, изобщо ли нямаше да ми кажете? — Изабел се чувстваше предадена и изоставена.

— Аз бях против — каза чичо Лудвиг. — Но Полет не искаше в никакъв случай да си разваляш почивката.

— Това не беше почивка. Никога не бих заминала, ако знаех за болестта й. Когато се обадих миналия път и чичо Лудвиг прозвуча така странно…

— … тогава очаквахме обаждане от онколога — прекъсна я чичо Лудвиг.

— И това, за загубения облог, беше лъжа, разбира се — рече Изабел.

— Налагаше се — поясни леля Полет. — За да не се разтревожиш и да си дойдеш.

— Но…

— Това все пак е моята болест. И ми е достатъчно, че аз се тревожа. В момента и на теб не ти е лесно.

— Да, но не мислиш ли, че…? — Изабел млъкна.

Сега наистина не беше моментът да упреква леля си. Като се имаше предвид какво й предстои, последното, от което се нуждаеше, беше хленчеща, укоряваща дъщеря.

Изабел решително си издуха носа и се насили да се усмихне.

— Значи съм дошла точно навреме. Чичо Лувиг има нужда някой да му приготвя богата на витамини храна, докато ти си в болницата.

— Така е — съгласи се леля Полет. — Той тъкмо казваше, че е време да започне сериозна диета, но аз не мисля така.

— И кой, освен мен ще навие косата на дамата с най-хубава прическа в цял Кил с тези ролки, които от хиляда деветстотин и петдесета година ги няма на пазара? — продължи Изабел, въодушевена от собствената си полезност. — Медицинските сестри няма да имат време, пък и дори в болницата да има фризьор, ще се отчае от тази прецизна работа.

— Така е — каза леля Полет. — Спокойно мога още няколко седмици да бъда най-добре фризираната дама в цял Кил, преди химиотерапията да направи от мен най-плешивата дама в цял Кил.

При тези думи чичо Лудвиг веднага стана отново и затърси вода за чай.

— Честно казано, радвам се, че си тук в този момент — прошепна леля Полет и хвана ръката на Изабел. — Чичо ти още не може да се справи с позитивното мислене. Тъжният му дакелски поглед ще ме довърши. Ще опиташ малко да го развеселиш, нали?

— Ще се постарая — обеща Изабел, твърдо убедена, че това няма как да стане.

— А сега разкажи за себе си — помоли леля Полет, когато чичо Лудвиг се върна с току-що направения чай. — Защо не всичко е наред? Мислех, че се радваш, задето си напуснала русия кретен.

— Само че още не съм го напуснала — каза Изабел, а чичо Лудвиг упрекна леля Полет:

— Сега го наричаш кретен, но когато навремето те предупреждавах, че не е достатъчно добър за нашата Изабел, ти рече, че бил не по-лош от всеки друг.

— Казах го, защото за теб никой не е достатъчно добър за нашата Изабел — обясни леля Полет. — Пък и вината тя да се омъжи за този кретен е твоя. Ако не беше ти, тя никога нямаше да си избере тази тъпа професия, която изобщо не й подхожда. И ако не беше влязла в средите на данъчните съветници, никога нямаше да се запознае с този кретен.

— О, не, не — извика чичо Лудвиг. — Заради теб и твоите превземки да й направиш хубава булчинска рокля… Та тя беше още твърде млада да се жени.

— Престанете и двамата. Вината е изцяло моя, че се омъжих за този кретен… О, вече и аз започнах да го наричам така. — Изабел се изкиска.

Леля й и чичо й също се изкискаха.

— Имаш ли добър адвокат? — попита чичо Лудвиг.

— Фритьоф каза, че познава един.

— Значи на теб ти трябва по-добър — рече чичо Лудвиг. — Моят приятел Валтер е специалист по бракоразводни дела. С удоволствие ще те представлява.

— Фритьоф казва, че трябва да ползваме един адвокат, защото иначе ще ни излезе твърде скъпо.

— Да, особено на него — отвърна сърдито чичо Лудвиг. — Знаех си, че тази мижитурка ще поиска да те преметне.

— Аз така или иначе не очаквам много — сви рамене Изабел. — Още навремето, когато почина баща му, подписах някаква хартийка, че придобитото след брака не се брои за наследство, или нещо такова. Пък и ми стигат ядовете, които вече си имам.

Леля Полет я погледна замислено.

— Щом си решила да пораснеш, миличка, тогава, моля те, дръж се подобаващо. Миролюбието е едно, глупостта — съвсем друго. Утре, след като ме заведете в болницата, ще се срещнете с този Валтер и точка по въпроса.

— Съгласна съм. — И за собствена изненада Изабел започна да се чувства по-добре въпреки съкрушителните новини за болестта на леля Полет и раздялата й с Корин и „Ринкинкин“.

— Има нещо хубаво в това, да си болен — каза по-късно леля Полет, когато лежеше до мъжа си и той, както всява вечер, държеше ръката й. — Никой не смее да се противопостави на желанието на една болна от рак жена.

Чичо Лудвиг въздъхна.

— Ти каза на детето само половината. Защо?

— И половината е твърде много за нея. Освен това помисли какво ни посъветва лекарят: да мислим позитивно, Луи.

— Това и правя.

Чичо Лудвиг се радваше, че беше тъмно и жена му не може да види как сълзите се стичат по лицето му. Нищо не искаше по-силно от това, и той като Изабел да знае само половината за размера на катастрофата, за да може да се надява.

* * *

— Добър ден, свързахте се с дома на Теген. Елбман на телефона, какво мога да направя за вас?

„Вече няма семейство Теген, забеляза Изабел, само домът на Теген, аха!“

— Добър ден, госпожо Елбман, обажда се Изабел Теген. Бих искала да говоря със… съпруга си. — Струваше й свръхусилия да нарече Фритьоф „свой“ съпруг. Иначе все говореше за него като за свой бъдещ бивш съпруг. Ако изобщо се налагаше да говори за него.

— Изабел? — Гласът на Фритьоф прозвуча обидено и навъсено също като при последния им разговор по телефона. — На какво дължа небивалата чест да ми се обадиш след три… не, чакай малко, четири, не, даже пет седмици мълчание? Да не би да ти свършиха парите?

— Можеш ли изобщо да мислиш за нещо друго, освен за пари? — Изабел беше решила да говори само по същество, но още първото й изречение прозвуча ужасно жлъчно. Тя се опита веднага да смени тона си с по-спокоен: — Съжалявам, че не се обадих толкова време, но леля Полет е в болница и е много зле.

— О! — каза Фритьоф и на Изабел й се стори, че той неволно се е трогнал.

Тя побърза да му обясни накратко, че след ампутацията на гърдата са настъпили усложнения, че през първата седмица химиотерапията била истински ад и двамата с чичо Лудвиг често не са мигвали дни наред.

— Но сега е по-добре — завърши тя. — Химиотерапията подейства.

Вместо при тази драматична история да стане миролюбив и снизходителен, както тайно се надяваше Изабел, Фритьоф измисли друго:

— Но при целия този стрес си имала време да отидеш и при адвокат, нали?

— Да. — Изабел преглътна. — Според чичо Лудвиг идеята за общ адвокат не е много добра.

— Разбира се, че не е. Нали не става въпрос за неговите пари!

— А единствено и само за твоите, нали?

— Точно така — каза Фритьоф без ни най-малка следа от ирония. — Но няма да го правя на въпрос. Ако твоят адвокат не ми беше писал, никога нямаше да разбера, че отново си се регистрирала в Кил. А твоят адвокат се е погрижил и да запълни с приятни занимания свободното ми време. Тъкмо сега чета едно от неговите писма, в което ме заставя да направя подробен списък на нашето имущество. Господи боже, Света Богородице, знаеш колко много работа имам! Не можеш ли ти самата да го изготвиш?

— Вече го изготвих — отвърна Изабел. — Валтер каза, че обикновено този списък се прави и от двамата, за да не се пропусне някоя подробност.

— Валтер! — повтори Фритьоф. — Да не би случайно скъпият Валтер да има личен интерес към една висока издръжка на своята доверителка?

— Случайно скъпият Валтер е на шейсет и две години — изсъска Изабел и веднага се ядоса на себе си, че излиза от роля. — Не ти се обаждам, за да споря с теб, надявах се адвокатите ни да си говорят вместо нас. Сега, когато изписаха леля Полет от болницата и две седмици няма да се подлага на химиотерапия, мога да дойда в Хамбург и да си взема нещата. Сигурно ще се радваш да се отървеш от тях.

— Може — каза Фритьоф. — Ако си вземеш само твоите вещи.

— Не се страхувай, можеш да задържиш дивидито си. — Изабел не се въздържа и отново избухна. — Слушай, Фритьоф, имам едно предложение. Ще си взема нещата от вилата, когато теб те няма. Можеш да скриеш всичко ценно или, ако по ти харесва, сложи госпожа Елбман като куче пазач. За мен ще е по-добре да не се виждаме лично.

— От мен да мине — съгласи се Фритьоф. — И за мен ще е по-добре. Вдругиден можеш да дойдеш. След девет часа. Госпожа Елбман ще бъде тук, за да ти отвори.

— Аз имам ключ — напомни му Изабел.

— Той вече няма да ти трябва — изръмжа Фритьоф. — Смених бравата.

И докато Изабел още смилаше информацията, той просто затвори.

— Идиот — каза тя, докато поглеждаше към стенния календар.

След два дни беше сряда, сряда, деветнайсети май. Вече беше средата на май! Изабел не можеше да повярва. Великден отдавна беше минал, рожденият ден на Фритьоф на 24 април също бе отминал незабелязано, както и денят, в който дърветата се бяха разлистили и пролетта беше настъпила и тук, горе на север.