— Значи разводът ви няма нищо общо с мен?

— Няма. Той дори не знае, че съществуваш. — Поради липса на друго свободно място Изабел седна на земята до Корин.

— С бяла рокля си — напомни й той.

— Все ми е едно.

Известно време мълчаха един до друг. После Изабел, като не можеше повече да се сдържа, уви ръце около краката му.

— Отдавна трябваше да ти кажа, но се страхувах да не те отблъсна.

— Наясно бях, че няма как да си живяла досега като монахиня — каза Корин. — Но си още достатъчно млада, за да си омъжена. Някак си не съм си представял съпруг до теб.

— Съжалявам.

— Глупости. Вината не е твоя. И престани да коленичиш пред мен, сякаш сме в сцена от „Quo vadis“19.

Изабел послушно дръпна ръцете си от него и обгърна коляното си.

— Аз съжалявам — каза Корин. — Реагирах като ревнив любовник. Какво ти, аз съм ревнив любовник. Сигурно е заради думата, която употреби Мадлен. Тя каза ваканционна авантюра. И тогава изведнъж се почувствах… използван.

Изабел за малко да се засмее с глас.

— На мен пък ми каза, че съм ти само креватно зайче.

Двамата мълчаха. Чуваше се единствено тихото шумолене на вятъра в клоните на дърветата и песента на един славей, който всяка вечер по едно и също време изнасяше концерт в едно старо маслиново дърво.

— Горкият — каза Корин след малко.

— За кого говориш?

— За съпруга ти.

— О, не, повярвай ми, ако го познаваше, нямаше да го съжаляваш. — Изабел не искаше да каже нищо лошо за Фритьоф, но и се струваше нечестно да поема цялата вина за краха на брака им. — Той иска да се подложа на терапия, понеже смята, че само едно психическо разстройство може да ме накара да се разделя с него. Всъщност уязвена е само суетата му, иначе изобщо не му пука, че ще ме загуби.

— А какво имаше предвид с бракоразводния адвокат?

— Идеята беше моя. Както споменах, Фритьоф предпочита терапевтите.

— Не каза ли, че в сряда имате среща с адвоката?

— Щяхме да имаме — поправи го Изабел. — Но не исках да си тръгвам оттук.

Отново настъпи малка пауза.

— Може би щеше да е по-добре — каза накрая Корин.

— Хм. — Сърцето на Изабел се сви. — Звучи, сякаш искаш да се отървеш от мен.

— Не точно. Но аз държа на ясните отношения.

— Какво означава това?

— Бих се чувствал значително по-добре, ако ти не беше омъжена, а разведена.

— Разбирам — отвърна сериозно Изабел. Беше твърде тъжна, за да плаче.

Корин седна до нея на земята.

— Щом ти съсипваш роклята си, значи и аз мога да си съсипя панталона. — Той обгърна с ръка раменете й. Изабел обори глава на гърдите му.

Славеят в старото маслиново дърво пееше от душа и сърце.

* * *

Малко след Кьолн започна да вали дъжд.

— Пак същото. — Изабел пусна с въздишка чистачките.

Къде бе останала пролетта, в която буквално се къпеше през изминалите две седмици? Сякаш всичко, което обичаше, беше останало в Прованс. Тук-там храстите покрай магистралата навяваха усещане за зеленина и на места зимната сивота беше разкъсвана от някой разцъфтял декоративен храст, но това никак не променяше потискащото общо впечатление. Пътуването й към къщи се разтягаше като каучук, макар че, понеже беше неделя, поне нямаше товарни камиони.

Изабел бе опаковала набързо нещата си, направо плашещо бързо, както й се стори. Още през нощта натовари колата си, а после легна да поспи няколко часа по настояване на Корин.

— Ако си тръгнеш, без да се сбогуваш, никога няма да ти го простят — каза той и погледна многозначително към къщата, която спеше залята от лунна светлина и в очите на Изабел беше красива като приказен замък. Приказен замък с приказен принц, когото тя трябваше да напусне.

— Не е нужно да си тръгвате само защото имате съпруг — говореше госпожа Сесил, когато я прегръщаше на раздяла.

Беше рано сутринта и слънцето още не бе разкъсало нежните облаци над реката. Цялото семейство се събра на двора, Матилд и Ермелин още бяха по нощници, Бертран — несресан, а Лоран имаше паста за зъби в ъгълчето на устата си. Само леля Жермен продължаваше да спи.

— Аз не се връщам при съпруга си — почувства се длъжна да обясни Изабел. — Връщам се, за да уредя развода си.

— Е, това е друго — отвърна госпожа Сесил.

За голямо облекчение на Изабел никой не изглеждаше сърдит, задето бе премълчала за съществуването на Фритьоф. Напротив, всички се държаха мило както обикновено, дори малко по-мило.

Бертран бръкна съзаклятнически в джоба на панталона си и извади кръгло камъче.

— Това е талисман, госпожице. Ако го носите със себе си, нищо не може да ви се случи.

— Кога ще се върнете, госпожице? — попита Лоран.

— Ако сте умна, ще дойдете чак през юли, когато се прибира реколтата — изръмжа Ермелин.

Очевидно нямаше нищо против да види отново Изабел.

Матилд приготви набързо храна за изпът, а госпожа Сесил още веднъж я прегърна.

— Вие сте толкова мило момиче — прошепна й в ухото. — Ще ми липсвате.

Последен я прегърна Корин.

— Карай внимателно — заръча й той.

С огромни усилия Изабел успя да не се разплаче и да намокри ризата му със сълзи, а само кимна. Двамата си поговориха още малко и на нея й се искаше да му зададе хиляди въпроси. Но разбираше, че нещата трябва да стават едно по едно. Първо се налагаше да оправи своето минало, а после да мисли за бъдещето.

Изабел се разплака едва когато остави след себе си двата каменни лъва отдясно и отляво на портала. Всъщност плачеше почти през целия път. И сега, като че ли не стигаха нейните сълзи, небето започна на свой ред да отваря шлюзовете си. Вече отново се здрачаваше, а тя имаше още време до вкъщи.

Вкъщи ли?

От ужас тя без малко да натисне спирачката. От толкова грижи съвсем бе забравила, че вече няма „вкъщи“. В порив на мазохизъм си представи как позвънява на Фритьоф и го моли да я приюти. Знаеше какво задоволство би изпитал той да й посочи вратата. Не, трябваше й друг подслон, това беше ясно.

Изабел мина покрай синя табела с надпис, че след десет километра има бензиностанция и мотел, реши да спре там и да се обади по телефона. Разбира се, при леля Полет и чичо Лудвиг винаги беше добре дошла, но елементарната учтивост изискваше да ги уведоми за пристигането си.

— Аз съм, Изабел.

— Изабел, миличка. Имах някакво предчувствие, че ще се обадиш днес. Как си?

„Как си“ — за леля Полет това никога не беше празна фраза. И Изабел отговори най-откровено:

— Не особено добре, но после ще ви разкажа всичко. Намирам се в Солинген на магистралата, мисля, че до девет-девет и половина ще пристигна в Кил.

— Ще дойдеш тук? Сега? — Думите на старата жена прозвучаха ужасено и Изабел се стъписа.

— Да, мислех да поживея при вас няколко седмици. Но ако не е удобно, мога и другаде…

— Разбира се, че е удобно — добави бързо леля Полет. — Та това е твоят дом, миличка. Винаги много ти се радваме, знаеш това. Само че…

— Нещо не е наред ли? — Изабел усети как у нея се надига страхът. Имаше нещо различно. Нещо ужасно се беше случило.

— Досега не ти казвахме, защото знаем, че имаш достатъчно грижи, но след като ще идваш, няма как да го крием от теб.

— Какво става, за бога?

— Утре влизам в болница. Няма причина за тревога.

— Нещо лошо ли е?

Разбира се, че е нещо лошо, иначе нямаше да го крият толкова. Изведнъж Изабел си спомни за цяла редица странности, дреболии, които не бе вземала насериозно, защото беше изцяло заета със себе си. Гласът на чичо Лудвиг звучеше различно, а в някои от забележките на леля Полет имаше скрити указания, на които Изабел не беше обърнала внимание…

— Ще поговорим, когато се прибереш — каза леля Полет. — Не е толкова лошо, колкото звучи.

— А какво е? — чу се да пита Изабел. Устата й беше пресъхнала.

— Рак на гърдата.

* * *

Както се установи, леля Полет от доста време не се чувствала добре. Тези особени болки при дишане започнали няколко месеца по-рано и личният лекар ги отдал на продължителен бронхит. Чак седмици по-късно, когато й открили рака на гърдата, се разбрала истинската причина за болките: метастази в дробовете.

Изабел плачеше, докато леля Полет и чичо Лудвиг й описваха един през друг подробностите.

— Защо не сте ми казали нищо? — хлипаше тя.

— Нали ти казах, че звучи по-лошо, отколкото е — успокояваше я безпомощно леля Полет, докато чичо Лудвиг за хиляден път ставаше да вари чай, за да не видят, че и той плаче. — Вдругиден ще махнат тумора от гърдата, а после ще се подложа на химиотерапия заради метастазите в дробовете. В днешно време това лечение дава завидни резултати. Ще видиш, че след няколко седмици ще съм на линия.

Чичо Лудвиг понечи да каже нещо, но леля Полет го прекъсна:

— Нека мислим позитивно, Луи, така ни посъветва и лекарят!